Знаете ли кой е бай Иван от Абу Даби? Това е история, която ми подсказа един възрастен човек – пазач на паркинг и портиер на сграда в “Люлин”. Историята е от известния софийски квартал, но всъщност е за Абу Даби, Дубай, и нашето изгубено самочувствие.
Преди години ходех на фитнес в ранни зори точно в железния “Люлин”. Отивам един ден, но залата още не е отворила. Един портиер, на когото дотогава само кимах, ме приюти в своята стаичка буквално “два на два”. Беше зима, а стаичката се нагряваше от една от онези малки печки с реотани, които моето поколение помни добре. Ще го нарека “бай Иван”.
Разменихме дума-две и той ме попита неочаквано: “Ходил ли си в Дубай?”. “Ходил съм веднъж”, отговорих и се сетих за далечната 2010 г., когато бях истински шашардисан от размаха на построеното там. Докато му обяснявах с изумление за чудесата от стъкло и стомана, той просто махна с ръка и каза: “Аз съм строил там. И в Абу Даби. Там ходил ли си?”. Признах си, че не съм. “Там е даже по-хубаво, по-стилно”, добави той.
Докато прехвърлях наум вероятността този дядо просто да си фантазира, той започна своя разказ. И се оказа, че бай Иван знае за това “чудо” повече от всеки инфлуенсър или търговец на имоти, предлагащ ви “бомбастична инвестиция”. Днес гледаме към Абу Даби като към футуристичен мираж, изникнал сякаш от друга планета. Но се оказва, че бай Иван е бил там, когато нямало нищо друго освен пясък, солен вятър и една огромна амбиция.
Той е бил кофражист. Един от многобройната “армия” на “Техноекспортстрой”. През 70-те и 80-те години на ХХ век в директен сблъсък с мощни френски, американски, японски корпорации тази българска фирма печели конкурсите да строи в емирствата, където петродоларите вече извирали и задвижвали “прогреса”. При това нашенците не печелят с идеология (емирствата винаги са били прозападни, а тогава даже повече), а с изключителни проекти, конкурентни цени и труд при 50-градусова жега.
Бай Иван не е бил сред големите имена под чертежите, той бил обикновен бачкатор, но увлекателно ми разказваше за архитект Георги Коларов, който бил съвсем “младо момче”. Докато Коларов проектирал футуристичните “крила” на централната автогара в Абу Даби (сграда, която днес емирствата пазят като архитектурно съкровище), бай Иван бил долу, в изкопите.
Българските специалисти измисляли как да преборят корозията (оказа се, че там тя е жестока заради морската сол) и как да положат асфалт, който да не се разтопи от неистовите жеги. Бай Иван ми спомена за “високовискозен битум” и “минерален скелет”, но тук почти ме изгуби като слушател, докато не се върна на спомена как гледал нощното асфалтиране - точно преди да “удари” слънцето, когато пустинята сякаш дишала.
Разбира се, той не отишъл там заради романтиката или идеята да строи “невъзможното”. Отишъл “за долари”. С тях си купил една ладичка и апартаментче в “Люлин”. Държавата, разбира се, прибрала лъвския пай от валутата. А после пенсийката му била “бастисана”.
Днес бай Иван е човек с ниска пенсия, който доработва като пазач. Не защото няма умения, а защото, както ми каза: “Времето ми мина, а и не ми се занимава с днешните дреболии в строителството”.
Доларите отдавна бяха свършили, но у този човек имаше нещо, което и петродоларите не купуват - една искрица чест. Когато гледа по телевизията небостъргачите в Абу Даби, той може би не завижда. Той мълчи и тюрляви с цигарата си, защото знае, че под лъскавата фасада на кметството или транспортните терминали в Ал Батийн стоят и неговите мазоли. Това, разбира се, са мои съждения, а бай Иван може би е мислел за друго. Я за младостта си, я за това колко долари е докарал у нас, как държавата му ги е прибирала и как пенсията му се оказала осакатена. Не знам.
Но знам друго. Докато въздишаме по Абу Даби и Дубай или гледаме снимката на някоя фолкпевица, щракнала се нейде пред дворците от бетон и стъкло, сякаш сме забравили, че някога емирствата са ни плащали, за да ги учим на “модерност”. Българските архитекти и стотици байивановци са хората (наред с хиляди други строители от други страни), които са положили градоустройствения гръбнак на държавата, която днес изумява света с размах, иновации и лукс.
Ако днес техните достижения ни изглеждат недостижими, да се вгледаме в ръцете на някой бай Иван. Сякаш в техните мазоли е инкрустиран фактът, че някои хора от “малка” България някога са били архитекти и строители на бъдещето. Бай Иван вече го няма, но останалото от него ще продължи да стърчи сред пясъците на времето. И понякога ще тормози съзнанието ни.
