С ареста на венецуелския диктатор се срина структура, градена 40 години от Иран. Властта в Техеран не може да насмогне на бързината на това сгромолясвяне
Изминаха 47 години, откакто Ислямска република Иран не се поддаде на прогнозите за нейния край. Тя оцеля в опустошителна война, унищожителни санкции, убийства и многократни народни въстания. Всеки път режимът се спъваше, а след това се изправяше на крака. Но 2026 г. не прилича на никоя друга. Днес Иран е изправен не само пред вътрешни протести, но е задушен от икономическа ерозия, враждебна регионална среда и радикална промяна в баланса на възпиране, който дълго време е служил като предпазна мрежа за оцеляването му.
В тъмнината на нощта над Каракас елитни американски командоси проникват в двореца на венецуелския президент, за да излязат часове по-късно с голямата награда: Николас Мадуро, силния човек на Венецуела, който отдавна не се подчинява на Вашингтон, окован с белезници и в самолет, пътуващ за САЩ. Тази дръзка операция, почти трилър, разтърси света и постави ясен въпрос: Във време на нарастващи съперничества и крехки дипломатически норми може ли всеки лидер, където и да е, да бъде сигурен за себе си и бъдещето си?
Дали режимът на Мадуро е замесен в нападението на Хамас срещу Израел преди две години? Дали Венецуела е активен член на това, което Хаменей нарича ос на съпротивата? Но най-важният въпрос е дали през следващите дни или седмици светът ще стане свидетел на края на "режима на мулетата" и на зараждането на това, което Нетаняху и принц Мохамед бин Салман наричат новия Близък изток след разрушаването на зловещия съюз между политическия ислям и радикалната популистка левица?
Техеран се събуди от дълбок сън, за да открие, че империята на „стратегическата дълбочина", изградена от Революционните гвардейци в пет часови зони, от специалния щаб в Бейрут до президентския дворец в Каракас, е обърнала последната си страница.
Сякаш сцената между септември и декември 2024 г., започнала с разбиването на организираната просия - прикритие за тежки престъпления и трафик - в предградията на Бейрут, Бекаа и Баалбек, убийството на Хасан Насрала и неговите политически и военни лидери, след това сриването на режима на Башар Асад и бягството му в Москва, беше допълнена от ареста от американските специални сили на венецуелския президент Николас Мадуро и изпращането му в килия на остров Манхатън, Ню Йорк.
Фалитът на иранския стратегически портфейл съвпада с борбата на 86-годишния лидер Али Хаменей със сриващата се икономика и продължаващото вътрешно народно въстание, което се подновява на всеки две или три години.
Интерконтинентален банкомат
Венецуела даде на Иран три неща, от които той отчаяно се нуждаеше:
• Партньор в заобикалянето на санкциите: Движението на маскирани иранско-венецуелски танкери (над 1400) и венецуелски суров петрол осигури на режимите в Техеран и Каракас ликвидност и им позволи да се противопоставят на последиците от затварянето на официалната финансова система. Корабите, преследвани от американските в Карибско море в продължение на месеци, бяха не само активи за наркотрафикантите, но и стратегически възли в системата на „сенчестата икономика", която помогна на Техеран да укроти политиката на „максимален натиск". Разследване на „Файненшъл таймс" от август миналата година разкри, че само една мрежа, ръководена от ирански посредник, е прехвърлила за шест години най-малко 130 милиона барела ирански и венецуелски петрол към Китай на приблизителна стойност 9,6 милиарда долара.
Операция „Касандра" (2008-2015 г.), ръководена от Американската агенция за борба с наркотиците (DEA), разкри най-опасното лице на този съюз, тъй като Венецуела се превърна в стратегически коридор, свързващ кокаиновите полета в Андите със западноафриканските пристанища, чак до системата за парични преводи в Бейрут. Системата работеше с изумителна прецизност: венецуелските пари от наркотици се изпират, като се купуват употребявани автомобили в Съединените щати и се изнасят до пристанището Котону в Бенин, където печалбите се превръщат в пари в брой, които преминават през традиционната система „хавала" в Конакри и ливанските обменни мрежи на „Хизбула". Този географски триъгълник (Каракас -Конакри - Бейрут) не е просто незаконна търговия, а междуконтинентален банкомат, който позволява на Техеран да финансира своите операции в чужбина далеч от международния банков надзор.
Тази финансова структура беше изградена чрез безмилостна президентска дипломация, която превърна Каракас в първата спирка на лидерите на Техеран от четвърт век насам. Бившият президент Мохамад Хатами положи основния камък на съюза в началото на хилядолетието, а отношенията преживяха златен век по време на ерата на президента Махмуд Ахмадинеджад, който смяташе Венецуела за втория дом на революцията, до посещението на президента Хасан Рухани и историческото посещение на покойния президент Ебрахим Раиси през юни 2023 г., предназначено да символизира прекъсването на обкръжението на САЩ в двете държави.
По време на управлението на Раиси между двете държави е създадена „бартерна система". Полетите между Техеран и Каракас се превръщат във въздушен мост за транспортиране на злато, чрез който в докладите е документирано изпращането на около девет тона венецуелски кюлчета в замяна на резервни части и технически опит. В замяна на това Иран е единственият доставчик на „петролни кондензатори", необходими за втечняване на свръхтежкия венецуелски суров петрол, и без тези доставки и иранските технически познания и химикали венецуелските рафинерии щяха да бъдат превърнати в купчина боклук. Докато иранските инженери ремонтираха тези разрушени съоръжения, от Каракас тръгваха танкери, натоварени със суров петрол, който бе изпиран и продаван на азиатските пазари в полза на иранската хазна, превръщайки уравнението „злато за бензин" във финансов бял дроб, чрез който дишат икономиките на двете държави, и в реална валута, добавена към манипулираните от тях цифрови валути.
• Инфраструктура за разузнаване: Каракас е не само хранилище за пари, но и платформа за черни операции, далеч от зорките очи на Мосад и ЦРУ в Близкия изток. В тайни комплекси в покрайнините на Каракас кубински и ирански агенти си сътрудничат, за да изградят инфраструктура за подслушване и кибервойна. Иран прехвърли на Венецуела технологията за дронове „Мухаджир-6" и „Абабил", които бяха сглобявани в заводи на венецуелски военни компании. Венецуелското разузнаване използва тези безпилотни самолети за наблюдение на границата с Колумбия и за проследяване на движението на опозиционни групи и подкрепяни от САЩ организации, като изпраща данните и резултатите директно на ирански съветници, базирани във венецуелски военновъздушни бази. Под прикритието на „дипломация на самоличността" венецуелски паспорти са били издавани на оперативни работници на силите „Кудс" и „Хизбула", което им е позволявало да се движат като призраци из латинския континент.
Остров Маргарита е превърнат в скрита логистична база, наречена „Бейрут на Карибите" на преструктурираната Национална разузнавателна служба на Венецуела и иранското разузнаване. Там иранците могат да планират и вербуват под носа на Вашингтон. Островът е превърнат в театър на операциите, който им осигурява свобода на движение, каквато вече не е налична в Дамаск или Бейрут. Разузнавателни доклади говорят за наблюдавали срещи на острова, в които са участвали офицери от иранските сили "Кудс" и командири на ФАРК - „Революционните въоръжени сили на Колумбия – Народна Армия" - партизанска терористична организация с марксистко-ленинистка идеология. Там е имало обмяна на опит в областта на гражданската партизанска война и осигуряване на иранските маршрути за контрабанда на оръжие през континента.
Венецуела беше географски кръстопът, който позволяваше на Силите "Кудс" да действат при по-слаб контрол, отколкото в Сирия и Ливан.
Системно разрушаване на стратегически опори
• Иран представяше Венецуела като доказателство, че моделът на „съпротивата" може да се разпространи отвъд Близкия изток и че иранският проект е проект за справедливост, а не сектантски проект, специализиран в граждански войни или разрушаване на национални държави. Тази среща между шиитския ислямизъм и боливарския социализъм по обща кауза срещу „Великия сатана" САЩ беше платформа за мобилизация, която казваше на „изоставащите", че империята на САЩ има слабости навсякъде и че ръката на Иран е способна да ги достигне.
По време на посещението си в Каракас през юни 2023 г. покойният ирански президент Ебрахим Раиси се представи като наследник на така наречената от него „химия на независимостта", която свързва Ислямската революция в Техеран с освободителните движения в Латинска Америка, твърдейки, че между тях съществува дълбока интелектуална и духовна хармония в стремежа им да отхвърлят западната хегемония. Тази „химия" не е просто мимолетен политически съюз, а стратегическа връзка, основана на споделени ценности на съпротива и непоколебимост - каза Раиси, като похвали борбата на народите от региона срещу империализма и предложи модела на страната си за заобикаляне на санкциите като обща пътна карта за насърчаване на суверенитета на независимите държави, освободени от международната опека.
Всичко това се изпари за няколко часа след ареста на Мадуро. Бързината на срива е това, което трябва да ужасява наблюдателите в Техеран. Само за четири месеца се сринаха четири стълба на регионалната и международната стратегия на Иран. Това, което Иран преживява в момента, прилича на систематичен процес на разрушаване, точно както гигантски сгради се взривяват от независимо разпределени заряди, чиито последователни детонации разрушават бетонни блокове, без значение колко големи са те.
Всяко развитие има своя собствена вътрешна история и логика. Общият резултат от тези развития обаче е, че стратегическата дълбочина на Иран намалява по-бързо, отколкото Техеран може да се адаптира. С рухването на доминото от Бейрут през Дамаск до Каракас и с унищожаването на ядрената програма Техеран се оказва в капана на географията на необходимостта, като му остават само хутите в Йемен - фракцията, която е най-малко интегрирана в идеологическата структура на оста и чиято функция се ограничава до осигуряването на разрушителен капацитет за международното корабоплаване, който не достига стратегическата тежест на режимите в Каракас, Хизбула или Сирия. В Ирак про-техеранските милиции са изправени пред нова политическа реалност, в която Багдад усилено се опитва да се дистанцира от приключенията на своите най-агресивни проксита от страх да не изпадне в международна изолация. По този начин Иран се превръща от транснационална империя в свита регионална сила, залагайки на разпръснати партии, които нямат капацитета да поправят голямата пукнатина в структурата на „стратегическата дълбочина", която се срина в рамките на две нощи.
Последният стратегически залог на Техеран е програмата му за балистични ракети, която е под прицела на Израел, очакващ подходящия момент, за да отреже останалите военни крила на Техеран.
Докато Техеран беше зает с дешифрирането на символите и сигналите от срещата между Бенямин Нетаняху и президента Доналд Тръмп, която приличаше на среща във военната оперативна зала в имението на последния в Мар-а-Лаго, Флорида, пристигна новината за краха на венецуелския съюзник. Техеран осъзнава, че Израел, който е инвестирал години в проникване в дълбините на иранската сигурност, сега вижда в президентството на Тръмп и в серийния срив на иранските съюзници историческа възможност да нанесе фатален удар на режима.
Някъде в Техеран някой се опитва да обясни на върховния лидер как стратегическа инвестиция от повече от четиридесет години се е изпарила само за четири месеца. Това няма да е лесна задача.
