Интервюто бе излъчено в "Панорама" на БНТ, а от екипа ни представиха пълния текст.
Принц Хасан бин Талал е бивш престолонаследник на Йордания. Роден през 1947 г. 42-ри потомък на пророка Мохамед, син на крал, брат на крал и чичо на днешния йордански крал, Абдулла. Той е един от най влиятелните мислители в Близкия изток и автор на книги – за палестинския въпрос, Йерусалим, исляма и дори за християнството в арабския свят.
Принцът е патрон на десетки организации и инициативи, посветени на мира, науката, екологията и човешкото достойнство. Съавтор на доклад на ООН за нов глобален хуманитарен ред. Играе поло, управлява хеликоптер и има черен колан и пети дан по таекуондо.
- Ваше Кралско Височество, да започнем с Газа. Виждате ли възможност за траен мир там? Или има само временно прекратяване на огъня?
- В региона трябва да настъпи мир. А под "регион" имам предвид Леванта, източното Средиземноморие. Страните-членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив проявяват интерес към нормализиране на отношенията с Израел. Те имат влияние, а и самите са повлияни от трети страни. Там е Саудитска Арабия със силен акцент върху Червено море. Това ни връща към Газа, защото заливът Акаба е близо. Ние тук сме на 70 км от Газа. Затова сме дълбоко загрижени: не само да се прекрати огъня, но и да се признае, че населението страда. Докато политиците разменят идеи, а войниците се готвят за следващата офанзива, хората страдат. Важното днес са бомбардировките в Газа, но и срещу различни цели в Сирия и Ливан, от една страна срещу ИДИЛ, от друга – срещу Хизбула. И, разбира се, големият „слон в стаята" — възможността да се подновят военните действия между Израел, евентуално Съединените щати, и Иран. Регионът прилича на своеобразна „шведска маса" от некрофилски политики, в които хората нямат значение. Това не е антропо-политика, а некрополитика. Проектите за региона не носят никаква отговорност към хората. Това обръща милиони срещу политиката и политиците, тласка ги към екстремизъм и насилие.
- Казвате, че хората трябва да имат значение. Какво пречи на взаимното признаване между израелци и палестинци?
- По отношение на Израел, Палестинската администрация ясно заяви, че би признала суверенна държава, ако и когато установи, че тази държава прави нещо ефективно да прекрати окупацията. Каква е основната трудност? Наситихме се на политика на жестовете. Имаме нужда от повече съдържание, което води към край на бойните действия. Дали ще го наречем "прекратяване на огъня"? Дали "временно прекратяване на огъня"? Дали "ангажимент към регионална стабилизация"? Играем си с думите. Но няма ясно дефиниран, конкретен резултат, който да цели стабилен Левант.
Йорданците са най-близки до палестинците. За какво мечтаят те?
През 70-те и аз писах за палестинското самоопределение, което се превърна в неотменимо право на палестинския народ. Но то обхваща целия спектър на свободата на словото. Когато си под окупация, не ти дават да изразиш възгледите си. Господства разказът на по-силната страна. Така хората се чувстват маргинализирани, омаловажени. Това контрастира на огромната вълна от добра воля към палестинците по целия свят. Стига се до токсична омраза. Ако критикуваш окупацията, автоматично те обявяват за антисемит. В този великолепен музей виждаме следите на вавилонци, акадци, шумери. Ако разгледаме евреите като част от това вековно смесване на народите, как можем ние тук да бъдем антисемити? Затова лозунгите от Втората и Първата световна не бива да се прилагат към тази част на света. И понеже говоря с българин: южното и югоизточното Средиземноморие първи трябва да признаят значението на Леванта, Източното Средиземноморие. Има влияние в мисленето. Терминът „балканизация" доведе до фрагментация и нежизнеспособни образувания в нашия регион. Но ще дам пример с друго, трансхуманността. Вашата изключителна млада авторка Капка Касабова пише за каракачанските овце, които се движат из целите Балкани – и пасат толкова, колкото е нужно, без да застрашат хранителната сигурност, както бихме се изразили сега. Днес, за жалост, имаме безграничен апетит да взимаме, взимаме, взимаме. Толкова сме алчни, че съвместното съществуване и съжителството стават невъзможни.
- Споменахте Капка Касабова и Йорданския музей като метафора на съжителството на култури и религии.
- Да.
- Как Близкият изток може да се превърне в такова място? Имате ли рецепта?
- Искам да цитирам папа Лъв — и затова взимам този лист. На 9 януари той каза: „Живеем в епоха на масови миграционни движения, дълбоко пренареждане на геополитическите баланси и културните парадигми. Не в епоха на промяна, а в промяна на епохата." Вярваме, че религиите на Книгата носят промяна на епохата — от материализъм и ожесточена, краткосрочна политика към политика, която насърчава, пак цитирам, „дипломация, основана на диалога, а не на силата". И така, как можем да се отдръпнем от ръба на пропастта, от който всички сме се надвесили? От ръба на силата, конфронтацията и омразата? Как, ако не се върнем към значението на човека и човешкото достойнство? Към R2P — отговорността за защита, и може би един ден към R2R — правото на уважение? Три думи предизвикват днес самото ни съществуване. Териториалност — или териториалности, в множествено число, както твърди един социален учен. Идентичност или идентичности. И миграция или миграции. Дали държавата със своето знаме и своите национализми може да обсъжда трансгранични предизвикателства? Ето, COVID изненада всички ни. Но трябваше ли ни COVID, за да разберем, че без взаимност няма регионално сътрудничество и обща стабилност?
- Може би не ни е нужна нова пандемия, а посредник. Йордания дълго време играеше ролята на посредник в региона. Но няма ли проблем посредникът в свят на монолози, агресия и реалност, конструирана от социалните мрежи?
- Няма да изнасям монолог за нуждата от диалог. В университета през 60-те изучавах иврит - с надеждата, че един ден това знание ще ми послужи, за да разговарям с Другия. И осъзнах, че този Друг може да бъда самият аз. Диалогът трябва да се води със смирение и чиста съвест, в името на регионални общи блага. Да вземем водата. В Йордания създадохме няколко инициативи, например „Син мир". Подкрепи я Женевският университет и швейцарското правителство. Обучаваме млади турци, иранци, иракчани, ливанци, палестинци, йорданци. И израелците питат: „А ние?" Те бяха част от концепцията, когато все още дишахме свободата след мирните споразумения от 94-та. Но днес държава, която не спазва правилата, не може да се фокусира върху клъстера вода–енергия–храна–дървесина–екосфера. И ако Европа започна с въглища и стомана, защо нашият регион с помощта на трети страни да не започне с вода и енергия? Този подход ни събира. Трябва да го търсим, когато рутинната политика не води до напредък. Не можем да се отказваме.
- Цял живот говорите за диалог между религиите и културите. Кое пречи?
- Ще ми простите, но съм силно впечатлен от думите на папата. Те обобщават всичко, за което работим от 1981 г. Тогавашният генерален секретар на ООН ни помоли — мен, Вашия скромен слуга и принц Садруддин Ага Хан, представен тогава като ирански кандидат. Той беше съпредседател. Включиха се Робърт Макнамара, Симон Вейл, Дейвид Оуен от Обединеното кралство, идеята бе Русия и Китай да бъдат част от екипа; Блишченко от Русия и Ру Жин от Китай. Представихме доклад пред Общото събрание. Той бе приет положително и единодушно като концепция за независим хуманитарен ред. Подчертавам, „независим"! За съжаление, тази политика на придобиване по света прави невъзможен разговора за регионални общи блага. Затова ще цитирам едно прекрасно изречение: „Воюващите не искат да няма мир въобще. Те искат само мира, който те желаят." Тази идея за мир "по поръчка" е възможна, само ако смяташ, че имаш силата да го наложиш — а това би бил наложен мир. Важно е обаче да напомним: човешкото достойнство и светостта на живота винаги имат по-голяма тежест от всеки тесен национален интерес. Възможно ли е това днес? Ами днес националният интерес е по-важен от светостта на живота. Затова имаме в Газа и на Западния бряг убийства на мъже, деца, жени. Нека това не се превръща в убийство на разума. Да се надяваме, че ще доживеем правото ни да мислим и учим независимо да бъде признато. Днес това не е възможно. По-силният взима надмощие върху онези, които смята за маргинализирани. Това ми напомня за Хана Аренд: през Втората световна, каза тя, някои вярвали, че всички ние сме излишни. Имам предвид ние, хората с по-тъмен цвят.
- Човешкото достойнство ще надделее ли над войната и конфликта? Песимист ли сте?
- Не мога да си позволя да бъда песимист. Мирът обаче остава труден, макар и реалистичен. Добре, нека пак цитирам папа Лъв – да донесеш мир изисква смирение да живеем в истина и смелост да прощаваме. Може би сме „стара школа". Но имаме смирението да живеем в истина и смелостта да прощаваме. Да кажа обаче ясно: това не се постига с доминация, с господство. Не можеш да простиш нещо, ако то мирише на доминация и придобиване. Може само с търпелив градеж. Когато нашите палестински приятели отидоха в Хага, им казах: при съденето на нацистите в Нюрнберг бяха представени две гледни точки. Едната беше сбор от нарушения на човешките права — представена от Лаутерпахт, големия юрист. Помните "Улица Изток-Запад" на Филип Сандс. Другото гледище бе на професор Лемкин, който въведе думата „геноцид". Знаем колко трудно е да се говори за геноцид, без да имаш сбор от нарушения на човешките права. Преди да изградим платформа за мир, трябва да имаме сбор от индикатори за мир. И това включва — особено в този леден ден с дъжд и сняг — поне състрадателен, човечен поглед към случващото се с хората в Газа.
- Вашите предци са участвали в играта на Великите сили в Леванта. Какъв урок научихте от историята?
- Научих урока, че се повтаря все същото — отново и отново. Едни от най-трайните конфликти в света минават по 35-ия меридиан на изток — от Северна Европа през Украйна и Черно море, през Леванта и басейна на Нил и дълбоко в Африка. Напрежението около големия язовир „Ренесанс" в Етиопия, опустошението на Украйна, трагедиите в Газа, в Судан и Южен Судан, в Конго. Питам се защо. Отговорът ми даде германски генерал от Комитета по сигурността на НАТО: тази линия разделя високите технологии от минералните ресурси. Не става дума кой си или колко си значим за човешкия род. А какво притежаваш. Виждате как министър-председатели отиват по западните държави, предлагат „меню" от редкоземни минерали и питат: „Какво бихте желали?" Прилича на шведска маса. „Какво искате, за да ме оставите да упражнявам регионалната си власт?" Днес фокусът не се е променил. Питате за моите предци. Дали те са се интересували от хората на Леванта? Или от петролните му ресурси? Сега петролът, газът, златото се експлоатират. Но къде е съчувствието към 300 милиона души в Леванта? Да Ви напомня, в Залива живеят не повече от 38 милиона. Но тяхното извънредно богатство означава, че ни трябва взаимна зависимост, за да работим заедно за регионални общи блага. Няма взаимна зависимост между фантастично богатите и отчаяните.
- Като хашемит и пряк потомък на пророка Мохамед, каква е моралната отговорност на лидерите днес, когато виждаме безотговорност, агресия, насилие и шоу?
- „Ако истината изречеш, или спасяваш потъваща земя, то всички се боят, никой не помага, а малцина разбират." Харесвам този цитат на Поуп. Не стига да заявиш, че произхождаш от вдъхновителите на света, в който живеем. Пророците — Исус или Мохамед — са сред тях. Въпросът е друг: как да живеем според онова, което ни е завещано? В християнството се казва: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята." И аз се питам — още колко кротки трябва да станем? Златното правило е „Постъпвай с другите така, както искаш те да постъпват с теб." Това е моята мантра вече четири или пет десетилетия. Но се питам дали диалогът между религиите е възможен, след като те имат свои доктрини и живеят според тях. Най-важното е да помним, че всички религии са единни в етиката на човешката отговорност. И ето, с разрушаването на многостранните организации, със съмнението дали ООН върши работа, със споровете около членството в Съвета за сигурност — каква е алтернативата? Аз съм за системен подход. Религията трябва да предложи човешко взаимодействие, което да разсее представата, че тази или онази религия насърчава екстремизъм. Надявам се и се моля да продължат нашите постоянни срещи с християнството, както със западното, с Ватикана, така и с източното. Подготвяме нова среща в началото на тази година. И еврейски мислители участват. Много сме им признателни за мъдростта. Нека да позволят тя да се превърне в практически стъпки, видими за хората. Обединени нации ли ни трябват — или Обединени хора? Този въпрос искам да поставя, вдъхновен от мои приятели с индуистки произход в Индия. Тук политиците ще обърнат гръб — но не и хората. Надявам се да водим диалог на „хора с хора", между Леванта и Балканите.
- Можеш ли да бъдеш едновременно левантинец, европеец, балканец, арабин? Вашата идея за обединените хора регионална ли е или глобална?
- Ако културните семена за тази трансхуманност в южното и югоизточното Средиземноморие и в Леванта не се градят върху газопроводи и търговски маршрути, а върху културен обмен, който поставя човешкото достойнство на първо място — да, можем да градим заедно. Ако става дума за образование и програмата „Еразъм" - да, можем да градим заедно. Но ако Средиземно море се превърне в море на смъртта — в разделение, а не в пространство за обмен — тогава ще тръгнем срещу благоприличието и човешката етика. Ще подхранваме екстремизма, от който твърдим, че се боим. А трябва да действаме сега, като „хора с хора".
