Държави, които в миналото приемаха американския успех като свой, днес гледат на САЩ като на противник, а на Пекин – като на образец.
„Без Студената война какъв е смисълът да бъдеш американец?" – шегува се героят на Джон Ъпдайк Хари Енгстръм-Заека, иронизирайки мисионерската ревност и самодоволство на собствената си страна. „Заекът", бял американец от средната класа, чрез когото Ъпдайк проследява промените в американската култура и политика, вероятно би гласувал на последните избори за Доналд Тръмп.
Както на американците, така и на неамериканците им бяха омръзнали десетилетията на двойни стандарти и либерално лицемерие, излъчвани от Вашингтон. Тъкмо затова опитът на Джо Байдън след нахлуването на Путин в Украйна – да възроди битката от времето на Студената война между демокрациите и автокрациите – претърпя толкова зрелищен провал. Агресивните санкции, наложени от Вашингтон на Русия накараха (демократична) Индия значително да увеличи количеството на закупения от нея руски петрол, а пък (демократична) Южна Африка почти зае страната на Москва в тази битка, определена от Путин като „антиимпериалистическа" борба.
Идването на власт на Доналд Тръмп сложи край на лицемерието и морализаторството, и доведе до утвърждаването на нова форма на брутализъм и цинична откровеност във външната политика на САЩ. Преструвките свършиха, сложен беше край и на внимателно подбираните думи.
При липсата на ограничения, излишна стана и декоративната дипломация. Както е обичал да казва спортният коментатор Хауърд Косел, време е да наречем нещата с истинските им имена. Когато Америка атакуваше богата на петрол държава (преди Тръмп), Вашингтон настояваше, че прави това в защита на демокрацията или на сигурността си, макар всички да подозираха, че го прави заради черното злато. В наши дни тъкмо американският президент беше първият, който заяви, че напада Венецуела заради петрола, така че извиненията за защита на демокрацията станаха напълно излишни.
Ала липсата на лицемерие няма задължително да направи Америка по-уважавана.
Наскоро представеното глобално проучване на общественото мнение, извършено по искане на Европейския съвет за външна политика, проведено преди специалната операция на САЩ във Венецуела и преди масовите протести в Иран (1) показа, че през първата година от втория мандат на Тръмп все повече хора вярват, че и без това значителното влияние на Китай ще нараства, както и че това е добра новина за тяхната собствена страна и за света. С други думи Тръмп може и да е разтърсил земното кълбо, ала светът се влюбва в Китай.
А защо това е така, не е голяма загадка. Много от новите поклонници на Пекин карат китайски електрически автомобил, на покривите си имат китайски слънчеви панели, ползват DeepSeek и гледат децата си да играят с играчки, произведени в Китай. Макар и да провежда застрашителни военни учения около Тайван и в Южнокитайско море, Китай е видимо пацифистки настроен и не води никакви агресивни военни операции извън това, което възприема като свой собствени граници.
Още Макиавели е отбелязал, че за владетеля е по-добре хората да се страхуват от него, отколкото да го обичат, ако не е възможно да изпитват и двете. Ако наистина е така, тогава Америка на Тръмп би трябвало да има повече симпатизанти. Ала защо постоянната демонстрация на мощ от Америка на Тръмп не му носи дивиденти?
Вероятно причината се крие в това, че когато си могъщ, хората обръщат внимание само когато тази мощ е разколебана. Светът не беше особено впечатлен, когато Тръмп започна войната с митата, но хората бяха поразени от успешния отговор на Китай. Америка показа зашеметяваща военна мощ във Венецуела, ала това беше нещо очаквано; хората обаче забелязаха военния провал на Русия в Украйна.
Хората също така забелязват и кой на кого завижда. Не е тайна, че Тръмп завижда на Китай, а за негово разочарование завистта му остава несподелена. Президентът на САЩ е обсебен до такава степен от мащаба на индустриалната мощ на Китай, че започва да практикува държавен капитализъм по китайски пример. Създава се впечатлението, че Тръмп е загубил доверие в политическата и икономическа система на своята страна. Както е известно, имитацията е най-висшата форма на ласкателство, а днес Вашингтон подражава на Пекин.
Могъществото поражда покорство и конформизъм, но не и лоялност. Силните не могат да очакват солидарност, когато силата им отслабва. Тръмп успя да убеди мнозина американски избиратели, че „Америка на първо място" означава Америка в самота. Ако си готов да защитаваш само това, което притежаваш, не може да бъдеш изненадан, че едва 16% от европейците приемат Америка за съюзник, а други 20% виждат в нея съперник или противник. Силата на един идеологически съюз се състои в това да обещаеш подкрепа, когато съюзникът ти изглежда слаб. Когато президентът на САЩ намира разликата между демокрацията и автокрацията за твърде малка, тогава не могат да бъдат обвинявани хората, че са престанали да се страхуват от Китай и да симпатизират на Америка.
Америка победи в Студената война, защото настояваше не просто, че е силна, а че е различна. Това позволи на хората да си представят, че победата на САЩ е била тяхна собствена победа. Много привърженици на венецуелската опозиция вероятно са имали тази илюзия до момента, в който разбраха, че интересът на Тръмп към страната им се дължи единствено на желанието му да открадне петрола им. Много от протестиращите в Иран вероятно все още хранят тази илюзия.
Може би „Заекът" Енгстръм на Ъпдайк днес би се запитал дали има смисъл да бъдеш на страната на Америка ако тя не отстоява свободата или най-малкото не се преструва, че го прави?
* Материалът е препечатан от портал Култура. Англоезичният оригинал на статията е публикуван във „Файненшъл таймс"
