Джесика Прат е призната за една от най-големите майсторки на колоратурните роли в белкантовия репертоар
С изпълнение на четири от най-великите сцени на полудяване на оперни героини концертът на световноизвестното австралийско сопрано Джесика Прат в неделя, 8 март, на сцената на Софийската опера и балет в съпровод на оркестъра, дирижиран от Даниел Орен, със сигурност се очертава като музикална кулминация на сезона.
Джесика Прат е смятана за една от водещите интерпретаторки днес на главните героини в някои от най-трудните белкантови творби: “Лучия ди Ламермур” от Доницети, “Сомнамбула” и “Пуритани” от Белини. Всички те се поставят изключително рядко на сцената не само в България, а и по целия свят, защото изискват певци виртуози. Джесика Прат е включила в концерта си и сцена от “Емилия ди Ливърпул” от Доницети, която изобщо е непозната в България.
Програмата всъщност следва издадения преди две години албум на Джесика Прат Delirio, който включва същите творби плюс още една в съпровод на оркестъра на Майските музикални тържества във Флоренция, и гостуването ѝ в София
е част от световното турне за представянето на албума
Специално в концертите изпълненията на траещите понякога до 20 минути сцени са разнообразени от увертюрите към същите опери.
Четирите сцени на полудяване варират от бурна лудост до делириум и сомнамбулизъм, и изследват различни състояния на разстроения ум.
“Исках да направя нещо специално, нещо, на което бих се насладила, ако търся нов CD за слушане. Създадох го с мисъл за публиката, която търси белкантото – хора, които като мен обичат този репертоар и искат да чуят редки произведения”, споделя изпълнителката при излизането на албума на пазара.
И четирите сцени се смятат за върхови за италианската опера от първата половина на XIX век. Състоят се от бавна, меланхолична част, в която героинята изразява тъгата си, последвана от бърза, технически виртуозна част, изразяваща еуфория или пълно откъсване от реалността. Интересното при тези арии е, че човешкият глас често “разговаря” със солов инструмент - флейта при Лучия, кларинет при Елвира от “Пуритани” и обой при Амина от “Сомнамбула”, което подчертава тяхната крехкост и изолация.
И четирите изискват изключителен контрол на дишането, перфектно легато и акробатични колоратури в крайните регистри.
“Ако искаш да пееш определен репертоар,
трябва да живееш по определен начин
За да пея добре белканто, трябва да се упражнявам много: вокализации, дихателни упражнения. Тялото ти е твоят инструмент, така че е много важно да знаеш как живееш. Но цялата тази дисциплина ти дава свободата да не се чувстваш нервен на сцената”, споделя певицата.
Другото характерно за тази музика е, че всяка идея в сцената се нуждае от време, за да се развие. При Верди понякога има нова емоция на сцената на всеки пет минути, докато в оперите на Доницети и Белини, особено в сцените с полудяване, емоцията се оформя понякога в продължение на 20 минути, развивайки се бавно и медитативно.
“При мен развитието като певица се получи с търпение, защото в началото на кариерата си имах слаб среден глас,
но не го насилвах
Една от причините този тип глас да е рядък е, че много лирични сопрани биха могли да бъдат драматични колоратурни певци, но те изоставят белкантото, за да се обърнат към по-популярен репертоар, за който има повече ангажименти. Никой не се ражда колоратурно сопрано - за да станеш такъв, е нужно обучение”, споделя певицата в ревюто към албума, който ще представи в неделя в София.
