Младите не виждат смисъл да гласуват, не вярват в значението на техния глас и в промяната. Това показва рекордно ниската избирателна активност от 14,6% на парламентарните избори октомври 2022 г. на българите под 35 години (по данни на "Галъп"). На следващите два вота положението беше идентично. За сравнение най-високата избирателна активност след промените 1989 г. е регистрирана 1990 г. - 90,3%. Но тя днес не е достижима нито у нас, нито в останалите европейски страни. Просто го няма устремът за борба, за гласност и промяна, който движеше хората от Изтока в началото на 90-те години на миналия век. Тогова студентите бяха начело на масовите протести и носители на надежда, че държавата бързо ще се промени. Умората от очакването това да се случи и преходът най-сетне да завърши с хепи енд топи с всяка година броят на хората пред урните.
Поне две са причините гласът на младите да не се чува в политическия живот.
Най-вече трудно откриват политици, с които поколението им да се идентифицира. А щом няма в кого да се припознаеш, защо да гласуваш за него? Това поддържа апатията, поне докато не дойде повод за бунт.
"Големите" партийни лидери са откъснати някъде там горе, дълбоко незаинтересовани какво вълнува младите и от какво се нуждаят. Колкото и да опитват с пиарите си да адресират послания към тях, те не звучат искрено, а само подсилват усещането за дебелата стена, издигната от десетителия между управляващи и управлявани. През нея те не се чуват, а за политическа приемственост дори не може да говорим.
Тази апатия е довела не само до липса на интерес от политическия живот, но и до почти пълна липса на знание какви права притежават младежите, което, разбира се, е в интерес на елитите. Единственият начин за прекъсване на този порочен кръг е политическата осведоменост. Но не през налагането на задължителни учебни часове, а чрез ясни и разбираеми обяснения там, където са джензитата и следващите ги алфи - в социалните мрежи. Нещо, което около нас, а и в България вече започна да се случва, макар примерите дотук да говорят по-скоро за хитро маркетингово "продаване" на определени политици, а не до въвличане на самата аудитория просветено в поликтиката.
Тиктокъри спечелиха мандати в национални и в европейския парламент в Румъния, Италия и къде ли не. У нас новите несистемни партии също умело използваха социалните медии - и "Величие", и ''МЕЧ'', и преди тях "Възраждане". Което обаче засега изобщо не е доказателство за възстановен диалог политици - избиратели нито виртуално, нито наживо.
С това стигаме и до втората основна причина новото активно поколение на 21 век да не е по площадите - то е в социалните мрежи. Избира да живее в неговия си свят. Сблъсъците не са с корумпирания/надменен/незаинтересован елит, а между тях самите, в коментарите под публикация. Това неизбежно атомизира джензитата, пречи те да приемат себе си и съответно на тях да се гледа като на единна сила, способна да бори статуквото. Нужна е обща цел, да видят смисъл и причина да участват в обществения живот, оттам в политиката.
Въпреки бурните страсти и дългия цикъл на политическа криза и чести избори през последните години, България остава страна на политическия непукизъм. Доказва го и един особено популярен израз, придружен с характерното свиване на рамене: "Тука е така". Няма как младите хора да вярват в промяната, когато са израснали с тази констатаци и единственото, което познават, са усещане за корупция, политиканстване, липса на завършени реформи, че и на завършени магистрали. И няма как да горят от желание за гласуване, когато техните родители не вярват, че има смисъл. Промяната е заразна, а при нас липсва носител на "вируса".
Площадите през последните дни показаха, че все пак Z са готови да излязат от балона си и да опитат лично от политиката. Може би за много от тях просто е модерно днес да си на улицата, а може би наистина са готови да оставят телефоните и сами да заявят на хората, излъчени от техните родители да управляват, какво иска новото поколение. Защото всяка промяна трябва първо да се поиска, после да се извоюва, а след това и да се отстоява всеки ден.
