За мен българският език е изключителен. Никога не съм го забравяла, но речникът ми е на 8-годишно дете. Разбирам всичко, но не мога да говоря толкова.
Това обясни световната звезда с български корени Силви Вартан, която е у нас за фестивала “Синелибри”.
Тя е родена в софийското село Искрец – най-близкото място с медицински център в близост до Лакатник, където баща ѝ Жорж Вартанян евакуира семейството си поради бомбардировките на София. Не е навършила 8 години, когато с родителите ѝ и брат ѝ емигрират във Франция.
“Бях дете и изведнъж, когато “Ориент експрес” тръгна, станах възрастен. Всичко разбрах. Пораснах за 5 минути”, спомни си Вартан в София.
Тя разказа и за първото си пътуване до България след това - за големия ѝ концерт в НДК през 1990 г.
“Много се притеснявах, страх ме беше да се върна по стъпките на детството си. Но открих народ с невероятен дух за свобода. Колкото повече самолетът ми се доближаваше, толкова повече сърцето ми се свиваше. Видях един обеднял народ, празно летище и въпреки бедността открих дъха на свободата”, разказа Силви.
Тогава остава 12 дни в страната ни и през цялото време не спира да плаче. На концерта си изпълнява песни, които са били забранявани, а накрая цялата зала пее химна на крака с нея.
С идването си сега вижда, че страната ни се е променила. “Толкова много битки и трудности е срещнала, но виждам промяната. Виждам нуждата от промяна. Младите са тук”, каза още Вартан.
Припомня си и как идва мечтата да се занимава с кино - от първото ѝ участие в български филм. Тогава е малко дете, снима се в екранизация на “Под игото”.
“Това е роман на велик български автор - Иван Вазов”, поясни актрисата пред чуждоезичните си колеги. Нейното участие във филма продължава на екрана две секунди и половина. Но заради тях тя е на снимачната площадка три седмици, облечена в турски костюм, обута в цървули, с две руси плитки на косата. “Когато се гледах след това, не се познах. Казах си: “Искам да съм такава - да се мултиплицирам, да изпитам всичко, което е възможно. Дадоха ми копие от филма и това много ме стопли”, разказа Вартан.
По думите ѝ Франция, където емигрира със семейството си, ѝ дава възможност да направи страхотна кариера, която да споделя с публиката си. “Благодарна съм на живота, че са ми се случили невероятни неща и за щастието да ги споделям. Признавам, че имам много късмет”, добави Вартан
Тя участва в церемонията по награждаване на “Синелибри”, а днес лично ще връчи почетната награда за цялостно творчество и принос към изкуството на кинематографията на друга голяма международна звезда – режисьорката Агнешка Холанд.
На фестивала звездата с български корени представя два филма. Единият е документалната лента на режисьора Георги Тошев “Силви Вартан. От любов”, посветена на нейния житейски и творчески път. Вторият е комедийната драма “Мама и чудото на живота” на режисьора Кен Скот, в която тя участва. Копродукция на Франция и Канада, филмът пресъздава действителната история на Перес, разказана от него в книгата “Майка ми, Бог и Силви Вартан”.
- Г-жо Вартан, казвате, че всичко, което сте научили, е от България. Кое от тези уроци предадохте на своите деца?
- Не бих казала, че им предавам уроци. По несъзнателен начин, показвайки им моята любов и уважение, живеейки по възможно най-правилния начин, ти даваш пример. Моите деца знаят за моите родители, които бяха прекрасни. Но те никога не са ме учили, а са ми показвали. Моите деца живеят с моите емоции - с чувствата ми на българка, с унгарските, френските емоции, те ги познават. Те познават своето минало, знаят откъде идват. Дали запомнят нещо от това, което аз им разказвам, не знам. Но виждат любовта ми.
Важен елемент е и кухнята, защото аз правя баница, мусака и те много обичат да ядат това вкъщи. Така че храненето също е елемент, който обединява, който показва солидарност. Ние се събираме около храната и споделяме, това е магически момент с близките ми, когато правя мусака или пълнени чушки. Вчера бяхме в ресторант, в който имах възможността да опитам неща като кьопоолу, което аз самата също приготвям и което хората около мен много обичат.
- Как се роди песента за река Марица и с какъв спомен я свързвате?
- Тази песен е написана за мен, тя е вдъхновена от живота ми, от свободата, от любовта. Когато я чух за първи път, усетих сърцето ми да трепти. Разбира се, тя има оргомен успех по целия свят и сега се радва на второ прераждане. Аз пея през целия си живот. Тя е за моя баща, за България и събира в себе си всичко, което съм преживяла. Това е много дълбока, искрена песен, същевременно мелодията ѝ е меланхолична, но и радостна. Затова може да си обясним нейния успех. Сега вече и със социалните мрежи виждаме как тя отново се възвръща. Когато за първи път баща ми я чу, очите му се напълниха със сълзи.
- Има ли парадокс във вашия живот, който да ви е направил изключително щастлива?
- След толкова много години зад гърба си вече поглеждам назад и си казвам, че целият ми живот всъщност е един парадокс. Толкова много прекрасни моменти съм преживяла, имала съм шанса да пея по целия свят и всичко това ми е донесло толкова много и то ме е променило. Целият ми живот е невероятен.
- Какво остана у вас българско независимо от времето и разстоянието?
- Трудно е да се отговори на този въпрос, защото през целия си живот и с всичката работа, която съм извършвала, ако някой ми зададе въпроса коя съм аз, всъщност в дълбините ми аз съм българка. Моите чувства са обогатени през живота ми, но винаги си оставам славянка, нося всичките белези на славянското. Моят характер е многолик, но дори и пътувайки по целия свят, аз оставам в същността си свързана с този носталгичен дълбок елемент. И усещам свързването с българския език, който никога не съм забравяла. На 8-годишна възраст ми се наложи да науча френски, който не е особено лесен, имах шанса да се превърна във французойка. Но в България се научих да обичам нещата, които обичам, и да разпознавам това, което липсва. Това е способност, която е вградена в мен.
- Какво друго харесвате в България освен София?
- На първо място планините - въздуха там много обичам. Както и Лакатник - преди беше малко село, което сега доста се е развило, много ме привлича. Когато през 1990 г. бях в България, прекарах известно време именно там - разглеждах къщите, срещнах се с хората. Благодарение на телевизията имах възможността да отида в Рилския манастир, където пях с един хор с малки момичета с прекрасни гласове. Те бяха на възраст между 7 и 12 г. Не мога да не спомена Варна, където съм се губила като малко дете - град, който много се е променил. Не познавам чак толкова района около София, но знам Пловдив, разбира се. Град на изкуствата и на културата, в който имам братовчедка и с голямо удоволствие ще я посетя. За мен България и езикът ѝ са толкова ценни, близки и съм много горда от това.
- Каква е цената да бъдеш Силви Вартан, кое е било най-голямото лишение?
- Не смятам, че плащам някаква цена, особено ако сравним с цената, която плащат много други хора. Изключително съм благодарна, че съм имала шанса, късмета да осъществя дори детските си мечти. Живея в свободна страна, имам какво да ям, имам прекрасни приятели. Още от 17-годишна споделям магични моменти с публиката, с която заедно преживяваме невероятни неща. Много съм благодарна за този живот, от който ти се завива главата.
- Коя е музиката, която промени вас самата?
- Аз съм израснала с музиката, така че въпросът не е коя музика ме е променила. Баща ми и брат ми бяха музиканти. Баща ми ми пускаше опера, френски шансони, музиката винаги е била част от живота ми. По стечение на обстоятелствата, на късмет, аз самата започнах да записвам песни. Когато чух рокендрола, който идваше от Америка, това наистина ме промени. Тогава изпитах желанието да пея такава музика. Отнемаше много време да чуем песните, които идваха от Америка. Както знаете, ние правехме техни адаптации. Разбира се, с годините вкусовете се променят, хората еволюират, но музиката е жива. Дали е популярна музика, дали е носталгична, тя говори на хората и е добър знак как малките деца, щом чуят музика, веднага започват да се движат. Защото тя наистина е магична. Всеки човек има собствен вкус. Моят баща ми пееше различни видове песни и аз също имах желание да пея детски песни. Записала съм два диска с такива изпълнения и за мен това бе изключително голямо удоволствие. Като песничката “Хей ръчички, хей ги две” - моите деца знаят тази песен, това е единственото, което знаят на български. Музиката не ме е следвала, тя ме притежава.
- Коя от трите Българии, в които сте били - тази от вашето детство, от 90-те години и тази днес, е вашата България? Кои личности най-много са ви вдъхновявали по пътя?
- Моята България е тази от детството ми - тази, която познавам най-добре, която мислех, че ще продължи завинаги. Никога не съм предполагала, че тя ще се промени. Това е България до края на 1952 г. Разбира се, след това съм проследила всичките промени - как става свободна държава. Първият ми емоционален шок беше, когато влакът ни потегли оттук. Вторият беше да преоткрия България през 1990 г. Третият, няма да го наричаме така силно шок, а по-скоро приятно връщане - да видя как тя се променя и да имам възможността да участвам поне малко в тази промяна.
Що се отнася до хората и нещата, които са ме вдъхновявали, не мога да кажа едно име. Ако се върнем към детството ми, това бяха театралните спектакли, на които ме водеше баща ми. Изключителни костюми, мизансцен, декори - като например в “Доктор Охболи” или във “Вълкът и седемте козлета”. Не се сещам името на самия театър, в който съм ги гледала, но си спомням как актьорите бяха преобразени на животни и това наистина ме вдъхнови - желанието да работя това.
Като име мога да спомена Йосиф Сърчаджиев, който ми е приятел от детинство. С него играехме заедно на двора, имам и снимка с него - с рижавата му къдрава коса. Поздравявам го сега, ако има как да види. Да му кажа, че си спомням детските ни игри.
Моята майка ме обличаше изключително красиво - с едни дантелени рокли, с направена коса, докато всички други деца бяха облечени доста по-подходящо за игри. Така че някак си не се вписвах в този декор. За други - имената ми бягат, но главата ми и сърцето ми са пълни с хора, които са ме вдъхновявали.
*В интервюто са използвани въпроси и на други медии.
