- Среброто на националите ни по волейбол ни постави на една трибуна и ни накара да се гордеем в момент на разделение
- Болницата се превръща във "вентил" за общото напрежение и недоверие в институциите
- Пациентът не казва "системата е недофинансирана", а "лекарят не ми обърна внимание", "не ми реши проблема", "не ме прие веднага"
- Лекарите са на "първа линия" не само медицински – те са най-достъпните представители на системата в криза
- Обществото оформя общата рамка, в която лекарят е в ролята на "съдник", а не партньор в здравето
- Когато доверието в политиците и институциите е ниско, обществото по-лесно се консолидира около успешни хора, несвързани с властта, а с постижения, труд и талант
- Стряскащ е броят на българските медици, които са понесли юмруци и шамари - 2000, а пък 56% са били ругани и обиждани, докато работят, според проучването на “Тренд” по поръчка на Българския лекарски съюз. Очаквах при тази липса на кадри лекарите ни да бъдат по-защитена професия. В същото време обаче 41% от анкетираните са убедени, че те “сами са си виновни”. Защо, г-жо Славкова?
- Благодаря на Българския лекарски съюз за възможността да проведем това социално значимо проучване. Говоренето по темата чрез числа поставя разговора на съвсем друго ниво. Зад цифрите стоят реални хора, професионалисти, които ежедневно поемат не само медицинска, но и социална тежест. Зад тези числа седят пациенти, които нямат достатъчно доверие на системата. И е ясно, че агресията не е инцидент, а системен симптом на по-дълбоки обществени дефицити — на доверие, на уважение и на комуникация.
56% от българските лекари са били псувани и обиждани, което показва, че агресията не е изолирано явление, а масов проблем. 7% от лекарите съобщават и за физическо насилие. Това е наистина тревожен и показателен резултат.
Делът от 41% от българите, които смятат, че лекарите “сами са си виновни” за проявената към тях агресия, отразява дълбоко напрежение и дефицит на доверие между пациенти и медици. Това не означава непременно, че хората оправдават насилието, но показва, че част от обществото вижда в поведението или системата поводи за конфликти – било то заради недостиг на време и внимание, заради лоша комуникация или заради усещането, че не получават достатъчно грижа.
Същевременно трябва да подчертаем, че българите имат и свръхочаквания към лекарите – да са винаги на разположение, да вземат безпогрешни решения и да намират незабавни решения на сложни медицински проблеми. Когато тези очаквания се сблъскат с реалността – било поради системни дефицити, било поради човешки фактор – реакцията често е емоционална и негативна.
Накратко, данните са ясен симптом за по-дълбок структурен и комуникационен проблем в здравната система. И именно това напрежение – между свръхочакванията и реалните условия – създава почва за агресия, която е недопустима, но обяснима в социологически план.
- Чия култура куца - на пациентите, или на лекарите, се питам, когато чета аргументите за лошото отношение на едните към другите или обратното - дълго чакане за прием, неудовлетвореност от услугите, пияни и дрогирани пациенти?
- Истината е, че проблемът не е едностранен — културата на общуване и от двете страни има своите дефицити, но те са различни по характер и тежест. Преходът към съвременен модел на здравни услуги все още не е напълно осъществен на културно ниво – и от двете страни. От тази на пациентите виждаме по-осезаемо напрежение, което се изразява в липса на уважение към професията, нереалистични очаквания и често емоционални реакции. Проучването ясно показва, че 68% от лекарите посочват липсата на уважение като основна причина за агресия - това е тревожен сигнал за превръщането ѝ в нормалност.
От другата страна има случаи на лоша комуникация или недостиг на време и внимание, което пациентите приемат като пренебрежение.
Но често това не е въпрос само на лична култура, а на системни ограничения – недостиг на кадри, претоварени лекари, липса на ресурси.
Така че по-скоро говорим за сблъсък между високи обществени очаквания и реалностите на здравната система, отколкото за “виновна” страна. Ако трябва да обобщя – по-дълбокият културен дефицит е в обществените нагласи: липсата на доверие, уважение и разбиране към медицинската професия създава среда, в която напрежението лесно прераства в конфликти.
Но бих казала, че по-голяма и по-осезаема слабост имат културните нагласи на пациентите и на обществото, защото те носят по-голям потенциал за разпространение — негативни стереотипи, оправдания за агресия, свръхочаквания.
Обществото оформя и общата рамка, в която лекарят е “съдник”, а не партньор в здравето. А в същото време подкрепят (дори неявно) агресивното поведение чрез оправдание (“той я заслужава”) и отслабват социалната солидарност към медиците. Това са изключително тревожни симптоми.
- 96 през 2023 г., 99 през 2024 г. и 75 до септември тази година са нападенията срещу служители на Хипократ според полицейската статистика. Не проектират ли хората неудовлетвореността си от живота изобщо в аргресия върху медиците?
- Да, до голяма степен това е така. Агресията към медицински лица често е израз не само на конкретно недоволство от медицинската услуга, а и на натрупано социално напрежение – икономически трудности, усещане за безсилие, несигурност, липса на доверие в институциите. Болницата и лекарят се превръщат в своеобразен “вентил”, където тази неудовлетвореност избухва, защото ситуацията е емоционално натоварена.
Медиците са на “първа линия” не само медицински, но и социално – те са най-достъпните представители на системата в момент на криза. Така че, да, част от агресията е проекция на по-общо недоволство и стрес, а не резултат от конкретна вина на лекарите. Това обаче не я прави по-малко опасна и недопустима.
- Не съм попадала в здравно заведение в чужбина, но чувам, че в една Чехия за преглед при джипи се чака 1-2 седмици, във Филипините - 8-10 часа дори при спешен случай, във Великобритания с часове, даже дни по впечатления от познати. Дали оценяваме справедливо усилията на медиците си?
- Много често не. В България има сериозни проблеми в системата – недостиг на кадри, натоварени отделения, неравен достъп в малките населени места – но в същото време очакванията към медиците са изключително високи, понякога дори по-високи, отколкото в страни с много по-добре финансирани здравни системи.
Примерите, които давате, показват, че времето за чакане и натовареността са глобален проблем, не само български. Разликата е, че у нас обществото често оценява ситуацията изолирано – през личното неудовлетворение, без да я поставя в международен контекст.
Факт е, че усилията на лекарите у нас в много от случаите не се оценяват справедливо. Те работят често в среда с ограничени ресурси, при високи обществени очаквания и нерядко под натиск или дори агресия. Това не означава, че системата е безупречна, но е важно да правим разлика между системни дефицити и личната отговорност на медиците.
От другата страна данните трябва да са червена лампа и към здравната система – хората не вярват, не се чувстват сигурни, не чувстват, че получават адекватни грижи. Връзката е скъсана и изисква много концентрация, реформи и диалог, за да се рестартират тези социални взаимоотношения.
- По вашите данни около 3/4 от респондентите (напълно и по-скоро съгласни) смятат, че лекарите са длъжни да вземат безпогрешни решения, да реагират незабавно, да жертват личното си време за тях, да знаят всичко по всеки въпрос. Реалистични ли са изискванията им?
- Тези очаквания са по-скоро нереалистични и до голяма степен отразяват едно исторически натрупано, културно разбиране за ролята на лекаря в българското общество. Лекарят традиционно се възприема не просто като професионалист, а като човек с почти свръхчовешки възможности — трябва да знае всичко, да е винаги наличен и да не допуска грешки. Пациентите очакват лекарят да е не просто специалист, а и съпричастен, да обяснява и уважава избора им. Това напрежение между обществените нагласи и реалността не е просто комуникационен проблем — то е една от основните предпоставки за конфликти и агресия. Свръхочакванията създават терен, в който всяка ситуация, която не отговаря на идеализирания образ на лекаря, се възприема като лична грешка или небрежност.
Според проучването, което проведохме, 83% от българите смятат, че лекарите са длъжни да вземат безпогрешни решения; 80% очакват те винаги да са на разположение и да реагират незабавно; 74% изискват мигновени решения на сложни здравословни проблеми. Над половината вярват, че лекарите трябва да знаят всичко по всеки въпрос, а близо половината — че трябва да жертват личното си време за грижата за пациентите. Това са изключително високи стандарти, които дори най-добре организираните и финансирани здравни системи не могат да покрият изцяло.
Важно е да кажем, че лекарите са висококвалифицирани специалисти, но и хора — те работят в условия на ограничено време, висока натовареност, често с непълна информация и в ситуации, в които медицината невинаги дава еднозначни отговори. Грешки могат да се случат — както при всеки друг сложен човешки труд. Очакването за безпогрешност не само е нереалистично, но и поставя медиците под постоянен психологически натиск.
От друга страна, това свръхочакване се подхранва и от дефицитите в системата — когато институциите не работят добре, когато няма ефективна комуникация и прозрачност, обществото често прехвърля целия натиск върху конкретния лекар. Пациентът не си казва “системата е недофинансирана” — той казва “лекарят не ми обърна внимание”, “не ми реши проблема”, “не ме прие веднага”. Така се получава смесване между личната отговорност на медиците и отговорността на системата като цяло.
- Триумфът и среброто на националите ни по волейбол обединиха нацията. Психологът Пламен Димитров ги нарече терапевтите на България. Всички станахме част от печеливш отбор, какъвто политиците ни обаче не направиха. Това ли е и социологията на този огромен успех?
- Да, това е точно социологията на този успех. В периоди на силно обществено напрежение, политическа фрагментация и недоверие в институциите, хората инстинктивно търсят символи на общност и успех, около които да се обединят. Спортът – и особено отборните спортове – изпълнява тази функция по изключително силен начин, защото предлага ясни правила, емоция, обща кауза и видим резултат, каквито политическата реалност често не може да даде.
Волейболният отбор се превърна в това, което социологията нарича “символичен обединител” – нещо, което временно заличава социални, политически, регионални и ценностни различия. Всички застанахме “на една трибуна”, преживявайки обща емоция и чувство на гордост. Това има и терапевтичен ефект – дава усещане за принадлежност и надежда в момент, в който други сфери на обществения живот пораждат по-скоро разочарование.
Разбира се, този ефект не е случаен. В условията на ниско доверие в политиците и институциите обществото по-лесно се консолидира около успешни хора, които не са свързани с властта, а с постижения, труд и талант. Именно затова казваме, че “политиците не успяха да направят това, което направи спортът” — защото политическите елити не успяват да предложат споделена визия и позитивен разказ, докато волейболистите – чрез победите си – го правят.
Този феномен е наблюдаван и в други страни: големи спортни успехи често водят до краткотрайно покачване на националното самочувствие, особено в моменти на кризи или обществена умора. В случая с България виждаме как един спортен успех временно компенсира дефицитите на политическата и обществената сцена и става източник на колективна гордост.
Това още веднъж показва, че българското общество силно търси поводи за обединение и позитивни емоции. Там, където политиката и институциите не успяват да ги дадат, спортът временно запълва тази празнина. Това е и важен сигнал – че нуждата от колективна надежда и общи символи е реална и силна.
CV
Евелина Славкова е родена е през 1989 г. в Сапарева баня.
Завършва специалностите “Социология” и “Политически мениджмънт” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”.
Работила е в екипите на големи социологически агенции.
Съосновател е на Изследователски център “Тренд” през 2016 г.
