Как мечтите на лидерите за безсмъртие променят политиката
В кулоарите на военния парад в Пекин в началото на септември руският президент Владимир Путин и китайският му колега Си Цзинпин бяха чути да обсъждат въпроса за безсмъртието. Те не говориха за войната в Украйна или за тази Газа, нито за потенциалните си наследници, нито за митата на Тръмп, те обсъждаха трансплантацията на органи и новите открития в биотехнологиите, направили възможни мечтите за вечна младост.
Възможно ли е този необичаен разговор да се окаже по-важен
за политиката на бъдещето от геополитическите промени, за които всички говорят? Обичайното разбиране е, че днес “светът се управлява от старци, които бързат”. Ами ако великите сили се управляват от старци, които не бързат и които вярват, че разполагат с време – много време? Как техните мечти за дълголетие ще повлияят на политическите им избори?
Когато Путин приключи настоящия си мандат, който е много малко вероятно да сложи край на неговото управление, той ще е бил на власт по-дълго от Йосиф Сталин или Леонид Брежнев. Ще е също така по-възрастен и от двамата.
Често допускаме, че Путин е обсебен от въпросите кой ще бъде неговият наследник и как ще оцелее Русия след него.
Но не е ли друг въпросът, който трябва да ни занимава, ако допуснем, че някои от нас, най-вероятно и самият Путин, скоро ще могат да живеят много по-дълго? Възможно ли е руският президент да продължи да управлява страната си още четвърт век? Как тази по-дълготрайна перспектива би се отразила на политическите му избори? Дали това би го направило по-търпелив, или още по-агресивен?
Историкът Кристофър Кларк отбелязва, че “както гравитацията изкривява светлината, така
и властта изкривява времето”
Упражняването на властта се основава на разбирането за взаимната връзка между миналото, настоящето и бъдещето.
Съвременната политика е изградена върху убеждението, че индивидите са смъртни, докато нациите са безсмъртни. Преодоляваме смъртността си чрез вярата в Бог, раждането на деца или чрез съзнателната си принадлежност към културна общност, която устоява на бурите на историята.
Идеята ни за безсмъртие обичайно се въплъщава в паметника в парка, върху който са гравирани имената на онези, които са дали живота си за нацията, или в стихотворение, което бъдещите поколения ще рецитират наизуст. Разговорът между Путин и Си Цзинпин в Пекин подсказва, че това вече не е така.
Днес живеем в епоха, в която най-богатите и най-могъщите си мислят, че са безсмъртни, докато много нации започват да изглеждат смъртни под натиска на ниската раждаемост и масовата миграция.
Можем ли все още да вярваме, че ще продължим да живеем в съзнанието на бъдещите поколения, когато скоростта на екологичните, технологичните и културните промени разклаща представите ни за това
как ще живеят хората на бъдещето?
Могат ли политическите лидери на България или Словакия например да са сигурни, че всъщност след 100 години ще има кой да изучава история на България или Словакия?
Историята ни учи, че стремежът към вечна младост е характерен белег на революционните времена.
Животът и трагичната смърт на Александър Богданов, близък приятел на Ленин и основател на руския Национален институт по хематология, починал след неуспешно кръвопреливане, е най-добрият пример за революционния стремеж към безсмъртие, разбирано не като преследване на вечна слава, а като търсене на вечна младост.
Доналд Тръмп вероятно е най-показателният пример за драматичната промяна, която настъпва по оста време - власт. Путин и Си все още са обсебени от мисълта за безсмъртието на нациите.
Руският президент продължава да преследва своите романтични фантазии по изгубеното имперско минало и мечтите си за демографско възраждане на Русия, докато Си Цзинпин иска да установи династична приемственост. Случаят на Тръмп обаче е по-различен. За разлика от Путин и Си той рядко говори за историята или за това как би искал да бъде запомнен от следващите поколения.
Със сигурност и Тръмп би искал да живее вечно, ала не в сърцата и умовете на бъдещите поколения. Човек остава по-скоро с усещането, че би бил щастлив да изживее безсмъртието си в имението “Мар-а-Лаго” или, още по-добре - в Белия дом.
Неговото политическо въображение като че ли не се простира отвъд края на собствения му мандат – сякаш с него ще свърши и историята.
Той не проявява особена загриженост относно това какво ще се случи след него. Когато говори за опасността от конфликт заради Тайван, той повтаря обещанието на Си да не нахлува на острова, докато Тръмп е на власт. Ала какво би се случило, когато той вече не е на власт?
Разговорът в Пекин за безсмъртието е
знак за драматична промяна
в начина, по който политическите лидери преживяват оста време - власт. В края на втория си мандат Тръмп ще е най-възрастният действащ президент на Америка.
Дали обаче е наистина толкова стар? Последното преброяване на населението в САЩ показва, че мнозинството от американците, родени през 1946 г., годината на раждане на Тръмп, все още са живи (а вероятно мнозина от тях продължават и да гласуват). А според социологическите проучвания мнозинството от републиканците подкрепят идеята Тръмп да се кандидатира за трети мандат. Може би неговият предшественик Джо Байдън беше последният истински стар американски президент?
Трудно е да избягаме от усещането, че политиката на бъдещето започва да наподобява
света на гръцката митология,
в който интригите между безсмъртните движат световната история. Междувременно най-доброто, на което могат да се надяват простосмъртните, е Безсмъртните да бъдат благосклонни към тях.
Публикуваме текста от “Портал Култура”.
Англоезичната версия е публикувана във “Файненшъл Таймс”.
