В САЩ го "извиках" мислено да изиграем заедно откъс от пиеса, в която е участвал, беше фурор
Още акценти от интервюто:
- Езотериката винаги ме е вълнувала, защото от малък помня как при майка ми идваха интересни личности, които споменаваха за "невидим свят"
- Баща ми не обичаше да го лъжат - заради лъжа не беше заверил семестър на Филип Трифонов и той не завърши с този клас
- Със сестра ми Маргарита се чуваме редовно, често ми прави "лечебен" сеанс, тя е психотерапевт
Момчил Карамитев е роден през 1960 г. в София в семейството на актьорите Апостол Карамитев (1923-1973) и Маргарита Дупаринова (1921-2005). Завършва актьорско майсторство при проф. Надежда Сейкова във ВИТИЗ, кинорежисура в Рим при проф. Анджело д'Алесандро и след това кинодраматургия в Нюйоркския университет. По професия е кинорежисьор.
- Г-н Карамитев, наскоро получихте награди за две свои новели по Сергей Комитски, озаглавени “Вариации за цигулка” - “Златният храм” и “100 долара”. Какво ви дадоха късометражните филмчета?
- Този ангажимент беше животоспасяващ за мен. Работата по него започна през 2019 г., когато мина успешно на художествена комисия в Националния филмов център, което не се случва всеки ден. Бях “въвлечен” от Сергей Кумитски. Поканен ми се вижда надменно и грандомански. Бях се върнал в България след 30-годишно отсъствие по семейни причини - съпругата ми беше тежко болна и никъде другаде в света не даваха решение или поне надежда за облекчение на ситуацията освен у нас. Няма да навлизам в подробности, но извадихме късмет - моята близка съученичка г-жа Янкова от ВМА ме свърза с един прекрасен д-р Аначков и със специалисти успяхме да намерим решение. Точно тогава, когато бях на прага на отчаянието и изтощението, се появи този професионален ангажимент. За мен беше най-доброто лекарство. Не мина много време и загубих съпругата си. Скоро след това дойде пандемията и всичко бе замразено за неопределен срок. Но въпреки това тези две новели ми дадоха сила за живот, желание да продължа да творя и да се радвам на всеки божи ден от моя живот.
- Съдбата за постоянно ви върна в България. А какви са новите ви проекти в момента? Знам, че с Любо Нейков работите усилено.
- Да, съдбата ме върна за постоянно. Не го бях планирал. Даже преди да изгубя жена си, минавайки през Докторската градинка, срещнах Милена Фучеджиева, която ме попита дали моето пребиваване в чужбина е приключило, а аз ѝ отговорих, че тепърва започва. Но стана точно обратното и съм доволен. Разбрах, че всеки от нас, човеците, е подложен на изпитание - хубави и лоши поводи и събития те заставят да направиш избор и това се случва всеки ден.
Когато реших да се върна, усетих огромно облекчение. Оттогава минаха вече 5 години и нито веднъж не си помислих, че съм сбъркал. Все пак това не означава, че съм прекъснал професионални и приятелски връзки с хората, които обичам и уважавам в чужбина. Тук започнах нов живот. Не казвам, че ми е по-лесно, но ми е по-приятно, има разлика.
С Любо Нейков ме свърза една друга ситуация преди 2019 година. Имаме общ близък приятел - проф. Гърбев, и така се сближихме. Разбираме шегите си - това е много важно, обичаме да си говорим по най-различни теми. Когато го поканих да участва в новелата, си помислих за момент, че може да откаже, защото не беше главна роля, но той прие с радост. Измислил съм в скоро време и главна роля за него, той заслужава, невероятен е. (Смее се.)
- Помните ли, че нашата медийна група събрахме подписка Камерната сцена в Народния театър да носи името на баща ви, тъй като той я създаде? Защо не ви засичаме да гледате постановки на първата ни трупа?
- Помня много добре и съм благодарен. Ходя и в Народния театър, но просто не сме се засичали. Там ходя на предпремиерни представления.
- Скоро стават 102 години от рождението на баща ви - великия Апостол Карамитев. Вие заснехте документален филм за него. Говорите ли си мислено с него, представяте ли си как би реагирал в определени моменти? Помагал ли ви е “отгоре”?
- Да, с баща ми имам силна връзка, която не се “разхлаби” с времето. Много често си мисля как той би реагирал, когато съм изправен пред проблем и трябва да направя избор. Говоря за професията си, дори и за житейски ситуации. Помага ми и сега в този живот, в който той не присъства физически.
Веднъж подготвях откъс в университета в САЩ, където учих кинодраматургия, с едно прекрасно момиче от Малага. Много се притеснявах заради факта, че трябва да говоря емоционално на чужд език. Тогава се помолих просто да не се изложа. Откъсът ни беше от американска пиеса, в която той беше участвал. Обърнах се мислено към него и казах: “Ти не си бил в Америка - ето сега аз съм тук, ела и изиграй този откъс с мен”. Не знам дали ще ми повярвате, но представянето мина много добре. Хората от моя курс, които преди ме критикуваха, дойдоха с невярващи погледи да ме поздравят за голямата промяна, която съм направил. Как да им обяснявам, че си имам “специалист по всичко” до мен и бях намерил подходящия начин да го поканя да имаме съвместно изпълнение? Къде ти! Питаха ме дали съм плащал допълнително за частни уроци по актьорско майсторство, защото при тях мярката за всичко е “Колко ще ти струва, колко пари е?”. Отговорих положително и те започнаха да ме гледат и поздравяват с уважение. (Смее се.). Къде да им обяснявам за сугестивните методи, които ми е обяснявал режисьорът Никола Корабов, когато съм участвал в негов филм? Но всеки си има професионални тайни.
- Какви родители бяха Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова? Те ли ви насочиха към пътя ви, или сам го направихте?
- Майка ми и баща ми бяха много различни. Това като че ли ги държеше заедно. При баща ми можех да отида и да си “изплача” всичките проблеми или да помоля за съвет. При майка ми това не се случваше, но тя ми даде кураж да опитам още като много малък - бил съм на 5 години - да имитирам една циганка, която иска “пара̀”, за да каже “бъдещето”. Като актьор това ми беше първата задача и се справих много добре. Баща ми и сестра ми останаха силно изненадани – откъде тези качества и амбиции у мен!
Сестра ми вече се изявяваше като балерина - ходеше да учи в детската школа на Анастас Петров, светла да е паметта му. Това приключи, след като една вечер репетицията продължи след 21 ч. Баща ми и майка ми се прибраха след представление, а сестра ми я нямаше. Той отиде да я прибере от школата и там казал, че няма как тя да се прибира след него в късна доба. Тогава ни съобщи, че не иска ние да бъдем артисти. Докато майка ми не каза такова нещо.
Минаха години, бяхме загубили баща си, аз бях войник в казармата и не щеш ли, майка ми се появи в Казанлък. Направи ми подарък - книжка с приказки от Доналд Бисет. Попитах я защо ми подарява приказки, а тя отговори, че мога да науча някои от тях и да се явя на изпит във ВИТИЗ.
Уволних се и започнах работа в програма “Хоризонт” на БНР. След две години там реших, че ще кандидатствам във ВИТИЗ. Ето така, по майчински (без да говори, че съм най-красивият и най-талантливият) тя ми “отвори вратата” да взема сам това решение, без да се страхувам.
Другият човек, който ми помогна да се реша, беше Захари Жандов. Привличаше ме Киноцентърът и всичко, свързано с филмите, затова отидох при него с молба да ме вземе на работа, когато снима. Споделих с бай Захари, че баща ми не искаше да ставаме артисти. Няма да забравя отговора му: “Каквото ти е казал баща ти - казал го е той, но ти трябва да вземеш твоето решение, изборът да е твой”. Това ми остана урок за цял живот - че аз съм отговорен за своите избори. Исках да кандидатствам и режисура, но бяха нулеви години, не приемаха в тази специалност. Иначе ме приеха в класа на проф. Надежда Сейкова - най-готината преподавателка, която съм имал! Така тръгнах по моя път. Майка ми беше доволна, сестра ми леко смутена.
- Сестра ви също беше много талантлива актриса, участва в знакови филми. Доколкото знам, сега е психолог. Често ли се чувате с нея?
- Със сестра ми се чуваме редовно. Тя не живее в България от много години. Психотерапевт е и често темата за нашите родители е предмет на разговорите ни - смеем се на нашите си дивотии като деца. Ние бяхме много малки, когато загубихме баща си - тя на 15, а аз на 13 години. Виждам и усещам как времето и професията променят хората и тяхното светоусещане. На мен ми е смешно, когато разговорът ни с нея често преминава като “лечебен” с психотерапевт, без да имам нужда от това. Но много се радвам за нея, че успява в професията си.
Помня веднъж, докато бяхме малки, как се прибрахме самички от Борисовата градина (тогава още нямаше подлез) и пресичането на светофарите беше отговорна работа. Бяхме в парка с една млада жена, която се грижеше за нас, докато майка ми ходеше на репетиции - обикновено сутрин. На обяд сестра ми каза, че иска да се прибираме. Младата жена се беше заговорила с мъж и тогава сестра ми ме хвана за ръка и тръгнахме. Майка ми не можа да повярва, че сме се прибрали сами, и уволни жената. Но това беше началото на нашето обучение по чистене на апартамента, пране, хранене и живеене самостоятелно.
- В какво най-силно ви е повлиял баща ви? И какво сте наследили от майка си? Чувствали ли сте се в тяхната сянка?
- Баща ми ни е повлиял с неговото лъчезарно, но и строго присъствие. Той притежаваше завладяващ чар, на който много хора бяха подвластни. Но същевременно беше много строг и не обичаше да го лъжат. Имаше особено силно отношение към точността, с която хората не всякога се съобразяваха.
Богдан Глишев - един от неговите студенти от последния му клас, ми е разказвал как им се е накарал жестоко на него и Илия Караиванов, защото са се отделили от едно финално хоро, изпълнявайки спектакъла “Женско царство” в чужбина. Юрий Ангелов ми е казвал как Карамитев го бил “отписал” от учебния процес, без да му прави забележки и да му дава препоръки, след като Юрий дошъл няколко пъти неподготвен за репетиции, защото бил младоженец още като студент. Не беше заверил семестър на Филип Трифонов, защото го беше излъгал, че ще ходи на фестивал да представя филм, в който участва, а той вместо това отишъл да снима друг филм. Така Филип не завърши с този клас. По-късно обаче Апостол Карамитев му изпратил снимка с благопожеланието: “Давай, Филипе, аз съм с тебе, твой даскал: АК”.
- Преди време ме развълнува идеята ви да правите филм за богомилите. Защо го решихте?
- Темата за богомилите ме впечатли по няколко причини. Когато бях в прогимназията и след това в гимназията, не ни казваха нищо за тях. Знаех, че са изповядвали християнската вяра, но някои владетели са ги наричали еретици. Така и не разбирах защо хора, които са за мир и братство по света, са наричани еретици и дори са ги горили на клада. Започнаха да излизат много интересни книги за тях още като бях малък - на Златарски, по-късно на Веселина Вачкова, на Буковски. Така се стигна до съвместно пътуване с група българи в Южна Франция и после в Италия и Босна, водена от Дамян Попхристов. Цялата тази информация и срещите на живо с местата, свързани с историята им и техните последователи, ми станаха много близки. Интересни са ми и до ден днешен животът и дейността на Боян Мага, на цар Петър, на свети Йоан Рилски. Това е част от нашата история. Вярвам, че е добре да познавам историята и миналото си. Тези хора са имали последователи, а имат и до днес във Франция, Германия, САЩ, Великобритания, дори в Сирия, Африка, Нова Зеландия и Австралия. Това малко ли е? Достатъчно, за да предизвика интереса ми да чета за тяхното наследство.
- Казвате, че това да си българин, е привилегия, не наказание. Но голяма част от българите смятат, че в това “време разделно”, в което живеем, тук е най-трудно оцеляването. Вярвате ли в това? Смятате ли, че ще ни се отрази благоприятно еврото?
- Не съм икономист, нито политик. Не мога да кажа твърдо какво ще се случи. Надявам се, както винаги е успявал нашият народ, нацията ни да се справи с трудностите. Спомням си какво стана в Западна Европа, по-специално в Италия преди години, когато влезе еврото като валута. Не беше весело. Надявам се при нас да мине по-добре.
Колкото до оцеляването, то никъде не е лесно. Не мисля, че има място на света в момента, където всичко да е наред. Така говорят хора, които не са живели в чужбина и не са плащали данъци там. Защото едно е да отидеш някъде на гости, друго е да живееш постоянно. Най-важното обаче е сега да спрат войните.
- Политиката вълнува ли ви?
- Не ме интересува политиката, може би защото няма с какво да ме очарова. Тя като че ли е силно повлияна от икономически гиганти, които инвестират в нея, това се забелязва навсякъде по света. Не мога да кажа, че нашите политици са най-тъпите в света. Има такива навсякъде, но има и хора можещи и знаещи.
- Но езотериката ви вълнува.
- Да, езотериката винаги ме е вълнувала, защото от малък помня как при майка ми идваха интересни личности, които споменаваха за “невидим свят” и как ние, хората, притежаваме невидима сила, но не знаем как точно да я използваме. Аз не съм ходил при Ванга. Чел съм някои от писанията на Севрюкова. Продължавам да търся повече информация по тези теми, без това да бъде мое основно верую.
- Снимахте се в сериала “Кости”. С какви впечатления останахте от Емили Дешанел?
- Да, имах тази чест и удоволствие да работя в сериала с този прекрасен колектив. Емили Дешанел е една от моите любими актриси. Да не говорим, че и тя идва от артистично семейство. Още при първата ни среща преди снимки започнахме разговор, като че ли винаги сме се познавали. Изключително благородна личност, много талантлива актриса и прекрасна жена.
- Колко трудно е български актьор да пробие в Холивуд и въобще на Запад? Мария Бакалова ли ще остане единствената нашенка, която светът да познава?
- Колко е трудно български актьор да пробие в нещо, което го няма – това е въпросът, който ме питате. За съжаление, Холивуд - този, за който сме чували и чели от книги и филми, не съществува, така мисля аз. Въобще на Запад има друг начин на мислене и на представяне на реалността, в която живеем, на ценностната система. Искрено се радвам за Мария Бакалова, но още преди нея има една голяма актриса - Флоринда Болкан, която участва във филми на италианския режисьор Елио Петри. Той донася за родната си Италия “Оскар” за най-добър сценарий на филма “Гражданин извън всяко подозрение”. Има също Нина Добрев, която светът познава от тв сериала “Дневниците на вампира” и няколко пълнометражни филма. Хора има и Мария Бакалова няма да е единствената, която светът ще познае от българите. Аз искрено я поздравявам и ѝ пожелавам успех, но по-важното е да се задържи на мястото, на което е. Това е най-трудното.
- Следите ли какво се случва в българското кино и в сериалите ни? Харесва ли ви това, което виждате?
- Ама вие ме настъпихте по мазола! Разбира се, че следя. Не мога да кажа, че няма промяна в това, което виждам. Дори смея да твърдя, че вече участвам в това кино с игралните късометражни новели, които наскоро завърших. Във “Вариации за цигулка” действието се развива по Коледа - време, когато се случват чудеса. Това е основната им идея - че въпреки трудния живот идват прекрасни моменти в него и се случват уж случайно. Стига човек да го осъзнае, че с него се е случило чудо.
- През 1989 г. заминавате за Италия и там преживявате две тежки автомобилни катастрофи. Това промени ли ви? Как гледате на света и хората след тези срещи със смъртта?
- Да, за съжаление, претърпях две тежки катастрофи. Беше голям и тежък урок за мен. След тези два инцидента, в които нямах никаква вина, ми се наложи да премислям хиляди пъти защо ми се случва точно на мен. Тогава разбрах, че хората, с които живея, имат друга логика, други усещания зад волана. Въпреки болките и неприятностите разбрах, че моят свят се разшири, започнах да виждам и да чувам много повече неща отпреди. Това ме накара да търся и да създавам по-богати истории. Дадох си сметка, че всичко е временно, и то за кратко. Иронията и чувството за хумор “пораснаха” в мен и придобиха още по-големи размери.
- Разкажете ни за сина си Марко, той в Италия ли живее? С какво се занимава?
- Марко живее в Италия. Имах радостта да го подкрепям в моменти, когато имаше нужда от това. Той си има баща и мисля, че се разбират донякъде добре с него. Самият Марко си има син и дъщеря, които вече са на по 18-20 години. Имат свой собствен живот и се развиват самостоятелно. Той е добре с цифрите и математиката. Поддържаме добри взаимоотношения.
