Смятам се за човек, който не се нуждае от специално внимание. Често ме хваща срам, когато някой реши да ме хвали за нещо... Мисля, че нямам нужда от това... Но с напредването на годините човек все по-често се обръща назад. Каква следа е оставил?... Има ли я?... Няма ли я?...
Така Бойко Илиев започва новата си книга “Режисьорските тетрадки на един трийсет и пет годишен старец” (излиза с логото на Книгоиздателска къща “Труд”). И в нея рисува чрез своите записки нелекия си и амбициозен път в театъра. Именно заради битките си и всичко преживяно, за да постигне мечтата си, той нарича себе си старец.
Илиев е роден на 29 юли 1955 г. Завършва актьорско майсторство при проф. Надежда Сейкова във ВИТИЗ през 1982 г. Получава режисьорско звание през 1990 г. като театрален режисьор. Играе и поставя пиеси в София, Шумен, Пазарджик, Монтана, Стара Загора.
В новата книга са публикувани фрагменти от тефтерите на Бойко Илиев, както и драматизациите на някои от неговите емблематични спектакли.
Читателите могат да я намерят и в шатра №10 на Алеята на книгата, където всички издания на КК “Труд” са с 20% отстъпка.
- Как дойде идеята за новата ви книга, г-н Илиев? Тя продължение на “Режисьорските тетрадки на един двадесетгодишен старец” ли е?
- Идеята дойде оттам, че преди 15 г. направих честване на 20-годишнината на театър “Диалог”. Създадох го 1988-1989 г. след голямо ходене по мъките да се пробие цялата система. Законът за театрите тогава не позволяваше да има частни театри. Успях чак на 4 януари 1990 г. Върховният съд призна моя театър като кооперация, тъй като не можеше по друг начин да го узаконим - оттам се наричаше Кооп театър “Диалог”.
Затова и се нарекох тогава
20-годишен старец - заради
цялото ходене по мъките, като
че ли бях минал 200 години
А сега - 15 г. по-късно, направих продължението с “Режисьорски тетрадки на един 35-годишен старец”. В тях вече съм се опитал да опиша създаването на “Нов театър”, който направих през 2014 г. в НДК. Той е продължение на Кооп театър “Диалог”, след това на продуцентска къща “Евродиалог”, с която започнахме да правим и филми по-късно със сина ми Ники Илиев.
“Нов театър-НДК” беше амбицията ми да създам своя сцена не само като режисьорски похват, но и като пространство. Затова от магазина на “Балкантон” в НДК, който беше опразнен от предишните наематели, се опитах да създам заедно с двама архитекти помещение за камерен театър, което да оживим и в което да се представя класическа и съвременна българска драматургия. Тя липсваше от сцените през последните 15-20 г. Това беше моят трети етап в желанието ми да създам нов театър, различен от държавно субсидирания, който, за добро или лошо, успя да се запази през годините на т.нар. демокрация и вървене към пазарна икономика.
Това беше идеята ми - да направя продължение на “Режисьорските тетрадки на един двадесетгодишен старец”. Тази моя битка за нов театър продължава повече от 35 г. и май завърши с фиаско, тъй като предадох “Нов театър” на НДК миналата година.
- Описали ли сте тези усилия и битки в новата си книга?
- Да, опитах се, но посъкратихме малко с редакторите - нямаше как да се събере всичко. Надявам се читателите да усетят болката и опита да създадем нов театър, който да не бъде комерсиален.
Последните години доста частни трупи обикалят, играят, предлагат своя продукт, но те до голяма степен се комерсиализираха и не води до театър, който да вдъхновява и завладява човешката душа. Постарах се да предам част от тези мои идеи и те да оттекнат, да има хора, които да последват моя опит да се съхрани българският дух, език и духовност в театъра. Усещането ми е, че
не в достатъчна степен
защитаваме онова
културно наследство,
което може само чрез театъра да достигне до повече зрители.
- Кои български автори сте поставяли?
- Връщал съм се към Димитър Талев, Димитър Димов, Йордан Йовков, Иван Вазов, за да мога да се опра на онази духовност и книжовност, която ги е водила през годините. Особено вдъхновяваща е четирилогията на Димитър Талев, която драматизирах. Поставих “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден” и “Гласовете ви чувам”. Позволих си да направя и трилогията “Самуил, цар български”. Дори вече съм погледнал и към романа му за Паисий - “Хилендарският монах”. Талев е наистина гениален автор и ме зареди много.
- Защо го чувствате толкова близък?
- Написал съм и в книгата си, че
моето потекло
е от Кукуш -
и баба ми,
и дядо ми
са от там
До 1913 година градът е почти чисто български. При Междусъюзническата война е унищожен от гръцката армия и населението бяга в България. Оттам идва и у мен цялата тази македонска болка, може би затова се обърнах и към Димитър Талев. Да се върна към рода, към кръвта, която осмисля съществуването ни.
Толкова много истории имам и толкова неща, които са ме вълнували, така че поне част от тях ги има в началото на книгата ми. После съм включил драматизации, които са ми скъпи, като например “Обикновена лудница”, която направих по Дончо Цончев през 1986 г. в Софийския университет. Тогава имаше среща на университетите от бившите социалистически страни тук и ни спряха. Така това стана поредният мой спрян спектакъл.
- Казвате, че сте свикнали да сте човек извън системата, но не сте ли искали да се вместите, да ви е по-лесно?
- Изпадал съм в такива желания и понякога съм пропадал, но винаги съм се връщал към онзи театър, който създавам сам въпреки всичко. Тогава наистина в мен са се раждали така силни емоции, което правеше и постановките ми да бъдат вдъхновяващи. В конвенционалния, репертоарен театър като че ли всичко е подредено, актьорите са на щат и трябва да се явят на репетиция, защото са на заплата. Аз много бих искал това да се разруши и през годините някак си съм го постигал с моите частни пространства, но битът често определя съзнанието, както знаем. И се връщаме към реалността, която често убива духа. През 1988-1989 г. ми харесваше адски онова, което правехме с колегите ми. Тогава хората, които събирах във Военния клуб, бяха като че ли отритнати от държавния театър и търсеха спасение - все пак да продължат в професията си.
- С кои актьори работехте тогава?
- Някои от тях продължават и днес да работят, като Йордан Петков, който е в Народния театър. С Петя Миладинова - актриса, която отдавна не е по театрите, но беше в киното, стана и драматург. С Неделчо Стойчев, който ослепя. Някои от актьорите починаха. През годините минаха много актьори през “Диалог” и през “Евродиалог”, после в “Нов театър” бяха други. В самото начало всичко беше съвсем възрожденско - нямахме пари нито за постановки, нито за хонорари. Деляхме си стотинки от приходите, но всичко създавахме сами - шиехме си костюмите, събирахме неща дори от вторични суровини само и само да създадем спектакъла “Убийството на Гонзаго”. Той беше по пиесата на Недялко Йорданов. Избрах я, защото беше историята на Хамлет през призмата на актьорската трупа. Благодаря много на Недялко, защото той дойде на премиерата и ми подари кръст - беше впечатляващо. Той беше признат, сериозен поет, но не се посвени да дойде и да поощри нашата трупа, която нито беше узаконена, нито беше лицеприятно някой да застане зад нея. На 4 ноември ни изгониха от Военния клуб, после ни върнаха, но ни поискаха такъв наем, какъвто ние не можехме да си позволим. Затова преместих трупата в Софийския университет, след това на “Славянска беседа”, после на пл. “Гарибалди”, в зала “Славейков”, след това при Константин Тренчев в “Подкрепа”. Сменихме 9 сцени в първия етап на театър “Диалог”.
- Преди да станете режисьор, завършвате актьорско майсторство. Как се зароди любовта ви към театъра?
- Малко странна е моята съдба. Не ме приеха във ВИТИЗ три години - влязох на четвъртия път. След като отбих военната си служба, попаднах в театър “Българска армия” като сценичен работник. Там бяха наистина големи творци и режисьори, които оставиха сериозен отпечатък - Крикор Азарян, Леон Даниел, Асен Шопов. Анджей Вайда дори дойде да постави спектакъл - “Делото Дантон”, беше много силен период на театър “Българска армия”. Мен ме вкарваха в масовките и практически участвах във всички постановки, макар да бях сценичен работник Леон Даниел ми даде дори ролята на Д'Артанян в “Честна мускетарска” на Валери Петров, където си партнирах с Наум Шопов - той беше в ролята на възрастния Д'Артанян, имах и реплики. Исках да играя и затова влязох във ВИТИЗ да уча актьорско майсторство. Режисурата почна да ми става по някакъв начин любима и вече в академията започнах да правя постановки, откъси. Тогава и проф. Сейкова, и проф. Баева ми казаха: Защо не завършиш режисура, да се преместиш там?. Искам да бъда актьор, отговорих аз. Но изпратен в Шуменския театър по разпределение през 1982 г., видях, че от режисурата зависи много, ако не всичко. Актьорът е изпълнител и ако режисурата не знае какво прави, става лошо. Така започнах да поставям постановки и завърших при проф. Островски двугодишен курс по режисура. После в Нов български университет завърших магистратура за филмово и телевизионно изкуство, но образованието не дава нищо, ако ти сам не се образоваш и не искаш да научаваш. През целия си творчески път съм се ровил във всички театрални системи, които човечеството е измислило - Станиславски, Брехт, Лий Страсбърг и кое ли не.
- Какъв е вашият метод на работа?
- Когато режисирам, винаги съм се превъплъщавал в ролите на актьорите, които трябва да са на сцената. Това е режисурата - да умреш в актьора, а не да се показваш на преден план.
Има много спектакли, които са с повече визуални ефекти. С мултимедийното и дигиталното навлизане всичко е вече в техниката, а това изобщо не ми харесва. Дори съм сериозно против и се опитвам да оставя актьора сам, без микрофони, само с неговата душа, език, глас - нищо да не му пречи и да не му помага. Той трябва да бъде истински, да се усеща дори неговият дъх. Преминавайки през някакво техническо средство, всичко това се губи или се превръща в нещо друго.
Театърът трябва да остане истински, или да бъде съсредоточен в актьора и неговите изразни средства, които са глас, тяло, мимика. Другото вече не е театър, може да се каже, че е интерактивно, мултимедия.
Пътувам много по света да гледам театрални постановки и опери. Опитвам се да присъствам на големите фестивали в Авиньон, Единбург, Залцбург, Берлин. Доколкото имам възможност, се опитвам да следя всичко, което се случва, но на много места то ме отчайва.
- Върху какво работите сега?
- Поставям нова пиеса - “За кого се вдига завесата”, на Магда Борисова в Ямбол. Приех поканата, защото ми хареса представлението - то е за трима актьори и един режисьор. В него авторката прави красив поклон към актьора, който като че ли е съвсем обикновен, а през цялото време се опитва да надмогне себе си - да отиде в друг свят, да стане друг човек. И това надмогване на себе си е болезнено.
Спомням си, че когато учех при проф. Сейкова, направих експозе какво е потребно на един студент, за да стане актьор. Системата на Станиславски, по която се обучавахме тогава, имаше маниер на сугестия - едва ли не актьорът трябва да си самовнуши, че е някой друг и е на ръба на патологията.
Много против съм този тип
режисура и ми се иска да
станем едно цяло с актьора
- той да усети онова, което аз имам като усещане, аз да усетя драматурга, да го интерпретирам през себе си, моята емоция да преинтерпретира актьорът, да мине през него. Тоест - да се получи сливане на душите.
В този смисъл съм се опитвал да намеря своя път в режисурата, в правенето на театър, тогава като че ли се отделям от себе си. Опитвам се да оставя една артистична душа, която е готова да се хвърли в най-дълбокото несъзнателно, а не провокирано от някого другиго. Искам да направя така, че актьорът да усети като свое онова, на което аз държа. Тогава съм най-щастлив.
- С кои актьори репетирате новата ви постановка?
- Те са от местната трупа, гостува Елена Петрова.
- Кои други ваши спектакли може да гледаме през новия театрален сезон?
- Кирил Кавадарков почина, за съжаление, а той участва в “Колко е важно да бъдеш сериозен (Години по-късно)” в Народния театър. И сега го замествам с Йордан Петков. Надявам се на 23 септември той да успее вече да влезе в спектакъла. Мъчно ми е за Кавадарков, както и за други, с които сме работили заедно и вече ги няма - като Ванча Дойчева, Добринка Станкова, Георги Георгиев-Гец, с когото правихме постановка в Стара Загора. И за него, и за Таня Масалитинова ми е така тъжно - бяха прекрасни артисти, които пенсионираха 1991-1992 г., макар да бяха в разцвета на силите си - само на 60 г. Тогава направиха частен театър, с който пътуваха тези велики артисти.
В новия сезон продължава да се играе “Търновската царица”, “Железният светилник” и “Преспанските камбани”. Може би скоро ще започна в МГТ “Зад канала” нова пиеса.
