- С екипировката ни тогава днес хората няма да тръгнат и на Витоша, казва хроникьорът на катеренето доц. Сандю Бешев
- Покорил над 500 върха, на 92 г. той мечтае да стъпи на най-високите точки на гръцките острови
Пловдивчанинът доц. Сандю Бешев е роден в бедно семейство през 1934 г. в с. Баховица, Ловешко, а детството му е свързано с големи лишения и с годините на Втората световна война. Започва да се занимава с алпинизъм случайно през далечната 1953 г. и бързо е сертифициран като инструктор по катерене.
Преминава по най-трудните и популярни в онези години маршрути на Рила, Пирин и Стара планина. Става "майстор на спорта". Двете първи зимни изкачвания на класически маршрут на Северната стена на връх Мальовица, както и на "Славянския тур" на връх Злия зъб са сред най-големите му постижения у нас. Извън страната има многобройни изкачвания, сред които траверсирането на Безенгийската стена в Кавказ 1961 г. - неуспешно, и 1964 г.- успешно, както и първото българско изкачване на седемхиляден връх – пик Ленин (7134 м) в Памир. Има 15 изкачвания на девствените върхове в Кавказ, Монголски Алтай и Андите, на които е дал български имена: България в Кавказ и Андите, Пловдив, София и други. Бил е 50 пъти на връх Олимп, Гърция, а общият му арсенал от изкачени върхове е над 500.
Освен с изкачването на ключови върхове доц. Бешев дава много на българския алпинизъм, като издирва, съхранява, архивира и хроникира експедициите и опитите за катерене на върхове по целия свят на родни алпинисти. Зад гърба си има богат набор от публикации, книги за планинарство и трудове за историята на планинското ни движение. Научната му дейност му дава прозвището Хроникьор на българския алпинизъм.
- Доц. Бешев, кога се е зародил интересът към изкачването на високи върхове в България?
- Ровейки се в архивите на българското туристическо и алпийско движение, бях приятно изненадан да прочета едно лаконично съобщение, поместено на страниците на сп. "Млад турист": "Към многото експедиции, които се уреждат към Монт Еверест, ще се присъединят и няколко българи – възпитаници на БТД и ЮТС. Освен това трима туристи от Русе предприемат самички пътуване до Азия, където ще се опитат да изкачат Монт Еверест." (Млад турист, кн. 9 – 10, 1925 г., стр. 120.)
Въпреки усилията, които направих, не успях да науча имената на русенските туристи, които още през 1925 г. са дръзнали не само да мечтаят, но и да предприемат опит към подстъпите на най-високия връх на света. В замяна на това обаче попаднах на писмото на Ивайло Владигеров, който по това време е секретар на Българския алпийски клуб (БАК), до ръководството на английската експедиция до Еверест през 1936 г., към която той отправя запитване дали е възможно включването и на няколко българи в състава на експедицията им. Както се е и очаквало, отговорът на ръководителя на английската експедиция Карл Вилнер е в познатия вежлив английски отказ: "Съжаляваме, но съставът вече е оформен и допълнително включване на участници не е възможно." (СГОДА, фонд 1599, Оп. 1 а. е. 4, стр. 53.)
Всичко казано до тук е в сферата на фантазиите. Истинската мечта дойде на 10 август 1964 г., когато на богатата вечеря в алпийския лагер "Безенги", зам.-председателят на БТС Никола Спасов, отговарящ за спортовете на ЦС на БТС, каза: "Момчета, това е визата ви към най-високите върхове на света" . Д-р Спасов светкавично бе дошъл в лагера "Безенги" и на 10-и лично ни посрещна на ледника "Безенги". Въпреки това трябваше да минат цели 3 години, докато получим тези визи. Тогава по върховете – там, където се вземаха тези решения, имаше хора против. И добре, че през 1967 г. Федерацията по алпинизъм на СССР бе организирала масова международна алпиниада с изкачването на пик Ленин, 7134 метра, и то по случай 50 години от Великата октомврийска социалистическа революция.
Е, как няма да изпратим поканените шестима алпинисти? Кой ще посмее да откаже? Отидохме шестима и вкупом изкачихме първия български седемхилядник. Визите отново са подпечатани, но пак трябва да минат още 4 години, за да дойде друго събитие - 1300 години България, и да се изкачи и първият български осемхилядник – Лхотце, 8516 м.
- Какъв беше алпинизмът у нас в началото, преди 50 години? А екипировката?
- Алпинизмът беше много ентусиазъм, малко пари, алпийската екипировка под всякаква критика. През 1961 г. при трагичния опит на Безенги бяхме с подкованите обувки и съветските котки, които два дни преди да тръгнем за траверса ги пилихме с някакви пили, за да могат да държат на леда. Е, не издържаха – отидоха си трима от най-добрите ни алпинисти – Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов.
При успешния опит през 1964 г. нещата бяха малко по-добри. Аз минах траверса с личните обувки на Аврам Аврамов, който предната година си ги бе закупил от Франция. Аврам бе с нас при нещастния опит през 1961 г., а през 1964 г. остана на предния ни базов лагер. Вечерта на 3 август дойде в моята палатка и ми каза: "Санди, на мен тези обувки тук няма да са ми нужни. Вземи ги, нали сме в един калъп с тебе – ще ти станат и най-важното ще ти свършат добра работа". И оттогава досега, когато падне случай, дълбоко му се покланям и благодаря.
- Изкачили сте над 500 върха у нас и в чужбина. Кой връх беше най-голямото предизвикателство за вас?
- Първо, това е първото зимно изкачване на Североизточната стена на Мальовица по пътя на Саваджиев и Стоименов (17 март 1957 г.) и два дни по-късно първо зимно изкачване на "Славянския тур" на Злия зъб. После идват двата пъти Безенгийската стена – 1961 г. трагично, и 1964 г. успешно. За това съм написал книжка "Безенги – Еверест на моето поколение". После дойде пик Ленин, а след него и 15-ина върха, изкачени в Кавказ, Памиро-Алай, Монголия и Перу, на които са дадени български имена. За тях великият Светослав Колев, той, ползващият 40 езика писменно и говоримо, ме нарече Кръстникът на върховете.
- Как се справяте със страха на голяма надморска височина?
- Страхът е вродено чувство за съхранение у всеки човек. Мисля, че няма човек, който да не изпитва това чувство. Е, при всеки то е различно, но при алпинизма се проявява в по-силна доза, защото външните опасности са в пъти повече, отколкото в нормалния живот. Във високата планина най-голям е страхът от лавини и ледопади. По едно мое изследване се потвърди тази истина, защото смъртните случаи примерно на Еверест по този показател са значително напред в класацията.
Страхът е качество, което трудно се поддава на тренировка. Тук важното е да преценяваш трезво моментната ситуация и да вземаш най-точното и правилно решение. В това отношение мисля, че аз съм в числото на тези, които преценяват правилно и вземат точните решения. Самият проф. Георги Атанасов е подчертавал многократно това мое качество и това най-много е натежало в решението му за втората експедиция до Безенги да ме включи в четворката, която да премине траверса. Самият Райнхолд Меснер често е казвал в интервюта, че се страхува, иначе нямаше да направи толкова много и значими изкачвания.
- Знаем, че по време на високовърхови изкачвания стават и много инциденти. Как реагирате на опасна ситуация и губили ли сте близки приятели, колеги алпинисти по време на експедиция?
- За съжаление, имам такива и те са тримата от Безенги (1961 г.). Бях на 29 г. и за пръв път срещнах смъртта, и то толкова жестоко и така близо до мен. Та ние с Джиджи и Аврам бяхме само на двадесетина метра от Цанко, Данчо и Радко. Тежко и мъчително. Тръгнахме само с едно въже и няколко клина надолу по пътя на тяхното падане. Две нощи и три дни слизане от 5200 м до 2800 м по отвесни скали.
Долу слязохме само със 17 м въже, защото го рязахме да правим примки, чрез които да се осигуряваме. Не помня тогава дали съм чувствал страх, или ситуацията така е била завладяла мисълта ми само с две надежди – да ги намерим живи и ние да слезем невредими. Минаха вече 63 години, но аз често сънувам това слизане... Книгата си за Безенги озаглавих "Безенги – Еверест на моето поколение".
- Какво е мнението ви за комерсиализираните експедиции, като тези до Хималаите например?
- Що се отнася до комерсиалните експедиции, аз имам малко по-различно мнение както от алпинистите, така и от туристите и най-вече от обикновените граждани.
На първо място, аз не мога да ги назова "експедиции", защото експедицията е нещо много сериозно. Експедицията има точно определена цел, готви се продължително време както в организационно, така и в спортно-техническо отношение. По време на експедицията всичко, както е казал народът - "от иглата до конеца", се върши от членовете на експедицията. Тук, в случая визирам изграждането на междинните лагери, фиксиране на трудните участъци, организирането, ако щете - и на самия базов лагер.
Такива експедиции се правеха във високите планини – Хималаите, Каракорум и Памир, някъде до 1989 г. В българския случай – експедиция Анапурна. В тези експедиции имаше шерпи, но те по-скоро бяха носачи на багажа, както до базовия лагер, така и няколкото по-подготвени високопланински шерпи, които зареждаха междинните лагери. Поради споменатото по-горе, с пълно основание тогава се считаше, че дори и един от експедицията да се изкачи на върха, тя е успешна.
За днешните комерсиални "експедиции" това нещо е непознато. Сега намираш много пари, плащаш и тръгваш. На базовия лагер палатката те чака, и то самостоятелна. Храната осигурена. По време на аклиматизацията и самото изкачване вървиш по отъпкани пътеки, по фиксирани въжета и това става под зоркото око и помощта на солидно заплатения задължителен шерп, който често ти носи багажа.
Дълбоко уважавам дързостта на тези, които намират сили да се изправят пред тези 8-хилядни колоси и да премерят сили с тях. Тук успехът си е личен – на този, който го е направил. Тези изкачвания обаче нямат спортната стойност, която Международната федерация по алпинизъм, а и местните федерации могат да признаят. С една дума, ако някога България подаде документи, че е събрала колекцията на 14-те осемхилядника, то тези изкачвания няма да бъдат признати. И отново повтарям – отнасям се с голямо уважение към всеки, който тръгне, най-вече към Еверест, К2, а защо не и към всичките 14 гиганта. Уверявам тези, които не са се срещали с големите върхове, че битката там е голяма, ама много голяма.
- Какво бихте казали, на някого, който тепърва започва с алпинизма?
- На този въпрос не ми се ще да се изявявам като учител. Разстоянието от времето, когато аз бях "на терен", досега са минали много години. Тук ще визирам най-вече първите зимни изкачвания по нашите стени, Безенгийската стена и най-вече първия седемхилядник. Ах, Боже, каква беше нашата екипировка? Та с нея днешните алпинисти не биха тръгнали дори и до Витоша.
Не, не ме разбирайте като някаква критика към тях. Просто такава е реалността. Та нали затова хората са измислили музеите, за да се види кога какво е било. Тук отварям скобка, за да напомня за Националния музей по алпинизъм, който преди две години открихме в комплекс "Мальовица". С него много се гордея.
- Кой е върхът, който мечтаете да изкачите?
- На 92 години човек няма мечти. За него важното е да няма някакви болежки, за да си кара спокойно пенсионерските години. Все пак по време на моето поколение бе трудно да се мечтае, защото имаше една партия, която решаваше кой, кога и къде може да тръгне. Единственото добро нещо бе, че всяка проява на национално ниво бе финансирана 100%, а също така се финансираха и проявите на окръжните и дружествени нива.
Сега мечтата ми е да изкачвам най-високите върхове на гръцките острови. На 4-5 вече съм бил, а след месец ще се опитам да направя това и на остров Лесбос, наричан отскоро повече Митилини – както се нарича столицата на острова.
*В следващия брой очаквайте разказ за изкачването на първия български седемхилядник с участие на доц. Бешев.
