Децата изпитват страх да изразят себе си. Училището се е отдръпнало от възпитателната си роля, казва актрисата
Напоследък всичко се случва за един-два снимачни дни - това ме кара да се чувствам притеснена, а после, като се гледам – не се и харесвам
Актрисата е поредният гост в подкаста "24 часа от живота", в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Анатолий Попов преди четири години създаде този нов канал с марката "24 часа" - "24 часа podcast". Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези едночасови разговори си заслужава да бъде прочетено и чуто.
- Имате една песен – “Накъде”, от албума “Лимон”. Много хора още си я тананикат. Накъде е Мая Бежанска днес?
- Тя си се спира от време на време в живота. Иначе съм едно препускащо момиче, което не си дава сметка, че времето — ако му дадеш шанс — просто полита, разперва огромни крила и после си казваш: “Аааа, трябва да го спра”. Така че се “поспирам”, за да си дам сметка, че трябва да минавам пътя малко по-бавно. По-осъзнато. Защото аз, като включа моторчето... понякога така преминавам през нещата, че едва после спирам, за да ги видя и осмисля.
Една приятелка ми подари книгата на Олга Токарчук “Изгубената душа”. Стои ми на входа на вратата. Всеки път я виждам и си казвам: “Хайде сега, излез леко през тази врата, за да може душата ти да не тича след теб, а да вървите заедно”. А иначе сега, в този момент — накъде? Цялото ми съзнание е в лагерите, които вече десета година правя. Целият ми ум е там. Сърцето ми е там. Вълнението, очакването, срещите с тези деца - новите, които ще дойдат, и старите, които вече са пораснали. И всеки път е много любопитна тази среща, защото само за една година те вече са други хора.
- Разкажете за тази магична Юндола.
- Това е наистина приказно място. Каня абсолютно всички и го правя смело, защото тази година, по случай юбилея, решихме да организираме тридневен, в кавички казано, “фестивал”. По-скоро ще бъде среща между родители и деца. Идеята е децата да водят родителите през всички онези преживявания, които самите те са имали с нас през годините. Много е вълнуващо, когато родителите идват да си вземат децата и чуват: “Ела да ти покажа мястото, ела да видиш, ела да отидем там”.
Често са ме питали дали няма да направя лагер и за възрастни. Може би ми трябва още мъничко време, за да ги “отделя” съвсем. Но ми се иска точно в това забързано време, за което казах, че и аз съм част от него, да им подаря едно общо преживяване.
- Откъде тръгна идеята за тези летни лагери?
- Моята идея беше децата да спрат да се самонаблюдават и да се оценяват прекалено строго. Много от тях страдат от ниско самочувствие, което често идва от училищната среда. Виждам колко много деца не получават подкрепа – нито в училище, нито у дома, нито в обкръжението си. А страхът да изразят себе си е огромен. Затова реших да използвам изкуството като форма, защото вярвам, че то е достъпен и естествен начин децата да творят, да играят и да изразяват своето мнение и позиция, без да се страхуват, че ще бъдат осъдени или неразбрани. При нас няма “добро” и “лошо”, няма “да” и “не”. Всичко е позволено – дори грешките. А когато има грешки, ние ги обсъждаме заедно.
Училището като че ли се е отдръпнало от възпитателната си роля, а по моето време то беше важен възпитател просто защото там се изграждаше силна социална среда. В лагерите ни се стремим да създадем точно такава среда – свободна, но и защитена. Това е възможно и защото мястото е специално, хората в Юндола са част от помашката общност и се отнасят с огромна грижа към рода, към децата. И това се усеща.
- Какво ви дават тези срещи с децата?
- Това е най-смисленото нещо - да се срещнеш с абсолютната чистота и доброта. В момента темата за добродетелите и вярата е много актуална. Точно на такива места се учат добродетели – през грешките, през взаимопомощта. При нас идват деца от домове за изоставени, деца със специална грижа. Имаме и много осиновени дечица. Да приемеш другия, независимо какъв е, да му простиш в грешката, дори и в агресията, която е проявил, е изключително важно. Никой не си тръгва обиден оттам. Общо взето, всичко се решава на място. Нищо, което не трябва да излезе от това място, не излиза. Споделянията, които имат децата, влюбванията... Мисля, че това също е част от добродетелите, на които трябва да ги учим. А пътя на религията, дали ще го поемат, накъде ще тръгнат, това вече е личен избор, който те сами ще направят. Но вярата е много важно нещо, за да можем да сме състрадателни един към друг и да сме заедно.
- Голяма част от детството ви минава на село при баба ви. Какво си спомняте от летата, прекарани там?
- Не бяха лета, беше си живеене. В един миг даже обвиних родителите си, не им го споделих, но вътрешно си го мислех. Когато отново гората ме “призова”, си дадох сметка колко свободно детство съм имала и всъщност какъв голям подарък са ми направили майка ми и баща ми и със своята ангажираност в града са ме оставили при баба и дядо. Там беше моята братовчедка, кака Илонка, която е с церебрална парализа. Тя е много по-голяма от мен. Няма да забравя как ме взимаше от градина и това бяха безкрайни разкази, приказки, истории, говорене за книги, за пътешествия. Бях много щастлива, защото всичките ми лели, които пътуваха нанякъде, ме взимаха като свое дете и аз винаги бях на път – в гората, с колелата, с децата, с пързалките, с камъчетата, с червеите, с мустаците от лютеница, с калта под ноктите… чудно, чудно.
- Сега вече ги няма тези приказни лета на село…
- Няма ги онези баби. Сега си станаха едни много “градски” баби – нещо, за което никого не обвинявам. В един миг и те си казаха: “То и аз искам да попътувам” и виждаш едни баби по круизи, които тръгнаха по живота. Сега младите си гледат сами децата. Понеже ги няма онези почивки по два месеца, когато се отиваше на море и родителите прекарваха време с децата си, я няма и онази баба, която правеше зимнини, която те посрещаше и те обгрижваше. На моята дъщеря ѝ казвам: “Много грешки съм допуснала като родител, но това си е моят път. Не се раждаш научен. Но ще бъда жестока бабичка! Може да не бях най-добрата майка, но ще бъда много добра бабичка. Няма да съм на круиз, ще бъда баба с внуче в гората”.
- Как се откриха Мая и куклите?
- Баща ми е много артистичен и ме водеше непрекъснато на концерти, насам-натам. Вкъщи винаги е имало музика, винаги се е танцувало. Аз съм от Благоевградския регион, където, особено по времето на социализма, фолклорната македонска песен присъстваше. Тогава читалищната дейност беше много развита. В Благоевград има един стар квартал, “Вароша”, който се намира в центъра на града. Там всяка къща беше ателие по нещо – дали ще е наука, математика, изкуство, литература. Всяко дете имаше достъп и това беше безплатно. Баща ми ме разходи из цялото това приказно място, през тия къщички, и аз влизах – точно като Алиса. Отваряш врата, постоиш, постоиш… не, дай другата и изведнъж, като отворих къщата на куклите, ме посрещна Мери Попинз. В онези години, в които всички бяхме еднакво облечени в сиво, тази жена си шиеше сама дрехите - много пъстри, и винаги с огромни, различни шапки. Госпожа Светла Кунчева беше с огромна усмивка, нисичка, винаги на огромен ток и с такава любов присъстваше в това място, че аз само казах на баща ми: “Остави ме. Чао. В колко ще ме вземеш?”.
Това продължи от трети клас до пубертета. Като отидох в гимназията, имаше малко прекъсване. Аз завърших математическа гимназия и майка много искаше да стана учителка. Все ми казваше: “Много си те представям пред черната дъска, с тебеширчето, една мъничка, и тия дечица. Много добра учителка ще бъдеш”. Отидох да кандидатствам за учителка. Приеха ме. Но след това кандидатствах във ВИТИЗ. Само кукли записах и попаднах в един приказен клас на проф. Николина Георгиева. Бяхме много голям и задружен клас. Изградихме прекрасно приятелство и до ден днешен сме заедно с огромна част от тях. Аз съм и в кукления театър, защото мисля, че там си ми е мястото. Независимо че в момента не съм най-активната, в по-малко представления играя, но самото чувство, че това си е моето място, моят дом… някак си ме пази. Срещата с тая чистота е много важна. Всеки човек трябва да си я подарява под някаква форма и начин. Защото ние всичките в живота си се учим, учим на неща и в един миг мисля, че човек трябва да предаде това знание. Дори и много мъничко да е, дори и това как се ходи по улицата.
- В театъра ли намирате своето спасение?
- Да! Като потъна някъде, защото всеки човек си има такива мигове. Хващам се здраво за изкуството, за колегите си. Когато репетирам, се чувствам много добре, като пълен откривател на себе си. В началото, когато тръгваш в тази професия, си много емоционален. Понякога и недоволен. Водиш някакви битки със себе си, с режисьори, с другите. До момента, в който си кажеш, че това е една игра и че просто трябва да минаваш през всичко с игра, дори и през най-дълбоките теми, които искаш да извадиш. Да, там е моето спасение. Другият ми дом.
- Имало ли е момент, в който сте искали да се откажете от театъра?
- Имало е моменти, в които съм се спирала и съм си казвала: “Абе, ти наистина ли затова ставаш? Ти наистина ли можеш да бъдеш много добра в това?”. Защото за мен изкуството винаги е било присъствие – по начин, който ме кара да се питам: това, което правя, има ли безкрайност? Тоест дали ще ударя много бързо тавана и ще се главозамая, ще си кажа: “Аз всичко знам, аз съм страшно готина, много съм добра”. Този въпрос винаги е стоял пред мен. Това ли е нещото, което може да поддържа любопитството в мен? Да остане с мен до края на дните ми, да ме вълнува, да ме преоткрива и аз през него да се преоткривам.
- Защо не обичате да стоите пред камера?
- Защото, като се видя след това, си казвам: “Боже, можеше да е толкова по-хубаво!”. Хрумват ми идеи, които вече не мога да реализирам, защото всичко е запечатано. Може би и заради това, че в последните години всичко стана много бързо, както и театърът. В началото репетирахме денонощно – живеехме в театъра. До 4 сутринта. Изпращали сме портиерa с такси, а сега някак си от първи до петнадесети всичко трябва да се свърши бързо, бързо, бързо. И киното ми стои така, много бързо. Резултатът е окей, но за мен е много важна срещата. Аз какво ще дам, отсреща какво ще взема. Къде ще се срещнем, какво ще споделим. Дали проблемът, който аз ще се опитам да извадя през героя, вълнува и режисьора? Дали това, което той иска да каже, мен също ме вълнува? Къде ще се срещнем по пътя? Напоследък всичко се случва за един-два снимачни дни. В такива кратки проекти се чувствам притеснена, а после, като се гледам – не се и харесвам. Театърът е моето, защото можеш наистина да изразиш дори емоцията, която в момента напира в теб. Можеш да промениш нещо в себе си, да пораснеш в един спектакъл.
Аз имам такъв спектакъл, през който наистина пораснах. Това е “Колекционерката” в Театър 199. Текстът е на Радослав Чичев, режисьор е Катя Петрова. Това беше вълшебна среща, защото екипът се събра с много голяма любов. Сценограф е Рин Ямамура – една малка, сладка япончица, която си “припозна” България и остана тук. Христо Йоцов направи музиката, а Ани Монова се влюби в този текст. Той беше спечелил награда за драматургия и вече 10 години този театър обгрижва това представление. За тия 10 години аз просто пораснах и се чувствам толкова добре дори когато в мен напира гняв. Защото каквото и да практикувам, с каквото и да се занимавам, има някои неща, които ме гневят.
- Кои са тези неща?
- Нараняването на децата. Това е много голяма тема в нашето общество в момента. И някак си аз мога през този спектакъл да изразя този гняв и собствената си позиция.
- Играете ли роли в живота?
- Роли не. Имала съм мигове, в които съм се усещала, че може би стоя в дадено пространство по начина, по който някой очаква да види Мая Бежанска. Все по-рядко ми се случва, но съм минала през този период. Имам един много любим разказ, в който се описва с колко много маски се въоръжава човек през целия си живот и какъв огромен товар от маски носи със себе си. Маски пред обществото, маски тук, маски там... Гледам да не ми се налага. Мисля, че с годините човек започва да ограничава кръга на общуване. Стремя се хората, с които общувам, да ме виждат такава, каквато съм – и тъжна, и усмихната, и малка, и много голяма, и с несполучлива роля. Ако съм направила грешка, да дойдат и да ми я кажат. Обичам да си говоря с хората за нещата, които ме вълнуват, които харесвам или не харесвам. Трудно се разделям с приятели и затова вярвам, че това е единственият начин една връзка изобщо да оцелее - чрез говорене.
- Вие сте от малкото хора, които казват това, което мислят. Лесно ли е да бъдете себе си?
- Дълго стоя в тишина, преди да кажа нещо на някого. Не обичам да наранявам. Опитвам се да вляза в най-добрия си вътрешен покой и да намеря най-точните думи, с които да споделя. Научих се, когато видя, че нещо се случва, винаги да обръщам нещата първо към себе си. Да си кажа: “Чакай сега, ти къде сбърка? Какво направи, че тази ситуация е доведена дотук?”. Споделям и с по-мъдри приятели – около мен има много мъдри и умни хора. Благодаря на Господ за всички тези срещи. Мисля, че чувството за вина е ужасно, и никой не бива да го носи на гърба си. Понеже не искам да го нося в себе си, тръгвам да търся, да търся. В мига, в който стигна до усещането, че може би и другият има нещо, което трябва да сподели, звъня и казвам: “Има ли нещо? Кажи. Сподели – къде, какво?”. Но не обичам да ме съдят. Не обичам и аз да съдя. Не обичам да ми вкарват чувство за вина. Обичам да говорят с мен дори когато съм направила грешка. Мълчанието е тежко бреме и не води доникъде.
- Хората ги е страх да говорят…
- Страх ги е да споделят, да говорят, а страхът е ужасно нещо. Той води само до лоши неща. От тези малки страхове, които гледаме като “безобидни, безобидни, безобидни”, стигаме до големия – страха от смъртта. Затова е важно да пуснем това пространство. Да погледнем назад и да можем да си кажем: “Какъв хубав живот имах. Колко неща оставих. Колко неща споделих. Какви добри деца отгледах”. Аз съм много щастлива, защото съм сигурна в едно - моето дете е много добър човек. Къде ще се осъществи? Как? Нямам представа. Оставила съм я тя да си търси сама пътя и пътищата, и посоките.
- На какво успя да ви научи тя?
- Тя много ме учи да си наблюдавам егото. Всеки човек си го носи. Понякога е рязка в откровеността си и ѝ благодаря за това, защото ме кара да не се обиждам. Обидата е функция на егото, не е нещо истински мое. Научи ме да спирам и да мисля повече, преди да правя каквото и да било. Накара ме да обръщам внимание на малките неща. Да забавям ритъма. Тя е царица в това, просто влиза в едно пространство и го променя. Променя времето, ритъма вътре. Понякога съм удивена как е възможно. Много се смея на тези неща. И съм благодарна. Въпреки че тийнейджърството... Е, това е етап, през който всеки минава. Никой не го пропуска. То е като майстора, не можеш да избягаш от проблема. Просто трябва да приемеш, че ще се сблъскаш с товарния влак. След този период, който вече мина, в момента сме страхотни приятелки. Споделяме си. Никой не обвинява другия за стъпките, решенията, пътя, който е избрал.
CV
Мая Бежанска е родена в Благоевград, където завършва математическата гимназия. Още от дете се увлича по сцената и започва да се занимава с куклен театър. Следва актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Николина Георгиева, а през 1994 г. завършва и става част от трупата на Столичния куклен театър.
Паралелно с театъра се занимава и с музика. През 1999 г. издава албума "Лимон", в който се откроява песента "Накъде" – една от най-разпознаваемите в репертоара . Широка популярност носи и участието в песента "Обичам те, мила" заедно със Стефан Вълдобрев и Камен Донев.
През април 2014 г. на сцената на Театър 199 излиза в първия си моноспектакъл "Колекционерката" от Радослав Чичев с режисьор Катя Петрова – спектакъл, който продължава успешно вече над десетилетие. На телевизионния екран Мая Бежанска става изключително популярна с ролята си в ситкома "Домашен арест", където партнира на Татяна Лолова, Филип Аврамов и Красимир Ранков. Има участия и в други сериали и филмови проекти, като често е търсено име за ярки и запомнящи се роли.
