- Тодор Славков си отиде като символ на минало, което не можем да преживеем
- Парадоксът - мразим партийната аристокрация, но завиждаме на онези с "правилния" произход
Новината за трагичната смърт на внука на Тодор Живков - Тодор Славков, който според разследването се е самоубил със законно притежавано оръжие, удари публиката като гръм от ясно небе. И също толкова бързо я потопи в познатия микс на клюките, конспирациите, моралните присъди и колективното злорадство. Коментари от “Лека му пръст” и “Дрогата не прощава” до “Хубав ден за България!” заляха мрежата, а съвпадението с датата на смъртта на майка му Людмила Живкова създаде перфектната медийна
сапунка около семейната династия, сякаш сме в средновековен кралски двор
Какво да се прави - когато няма риба, и ракът е риба. А като нямаме историческа аристокрация, в чийто килер да ровим, комунистическите семейства от номенклатурата са най-близкото, с което разполагаме за целта. Само дето вместо кралски особи имаме соцапаратчици.
Въпреки това цялата врява около смъртта на Малък Тошко говори много за нас и за рефлексите ни като общество. На първо място, че
обичаме да съдим не самите хора, а това, което символизират
А той бе символ на минало, което видимо все още не може да се преживее. Нормално, все пак бе наследник на име, на привилегии и на история, която все още ни дели на “за” и “против” комунизма дори през 2025 г.
Да не забравяме обаче, че хората не са просто символи – те са продукт на средата си и на системите, които ги оформят. Дядо му Тодор Живков управлява България 35 години и самото споменаване на името му и на режима е като рана, която не зараства. Едни го помнят като “златната епоха”, други – като диктатура, която е мачкала свободата. В същото време Славков губи майка си Людмила на 10-годишна възраст, чиято мистериозна смърт още е обвита в митове и легенди. Така
“Малък Тошко” звучи и като благословия, и като проклятие
Надали някой ще запомни Тодор Славков като велик мислител или революционер, а по-скоро като бохем и участник в риалити предавания. Но когато си от фамилията Живкови, си обречен да си в центъра на вниманието, дори да си далеч от политиката. Затова той имаше нелеката съдба да е наследник на име, което го определя, преди да е казал “гък”.
Този обществен интерес ни показва несправедливия и безчовечен начин, по който сме склонни да гледаме на хората изобщо. Обществото ни е обсебено от елитите и драмите им, а игнорира системните проблеми, които тласкат хората към отчаяние – било от икономическа несигурност, недобро психично здраве или от социална изолация, в каквато според някои е бил Тодор Славков в дните преди смъртта си. Ако той не бе внук на Живков, надали новината за смъртта му щеше да предизвика такъв шум.
И ако Славков се е борил с демоните си по някакъв начин, какво прави обществото в подкрепа на хората в криза?
Съди ги и ги превръща в мемета
Самоубийствата навсякъде по света и у нас са често заради бедност, депресия или липса на подкрепа. Ако става дума за обикновен човек обаче, никой не пише дълги статуси във фейсбук или теории за “родова карма”.
Но пък е добър повод да се замислим точно за големите проблеми, които тази смърт оголва - неравенството, липсата на емпатия и комерсиализацията на трагедията. Защо не се вълнуваме толкова от кризата в психичното здраве, от неравенствата или за хората, които нямат фамилията или парите, за да оцеляват?
Системата и културата след 1989 г. научиха и наложиха на обществото да мрази всичко комунистическо, най-вече “червените елити”, да ги обвинява за всичко – от икономическите провали до моралния упадък на нацията. В същото време “духът на времето” създаде нова класа от олигарси, мутри, новобогаташи и йерархия, която се базира на пари и връзки вместо на партийни книжки.
Обещаният капитализъм само смени едни елити с други, като ни научи да завиждаме на онези, които имат “произход”, стига той да е “правилният” в зависимост от конюнктурата.
Това е парадоксът на системата - мразим богатите и известните, но тайно мечтаем да сме на тяхно място,
животът и смъртта на елита са събития, а на обикновения човек – статистика
Тодор Славков е бил идеална мишена за общественото недоволство, защото бе старата привилегия в новото време.
И когато някой като Тодор Славков си отиде, ние не тъгуваме за човека, а разнищваме символа, без да си даваме сметка, че зад него стои човек, който е живял под тежестта на фамилията си, загубил е майка си на 10 години и е бил постоянно съден от всички. Неслучайно в едно свое интервю през 2016 г. признава: “Свикнал съм да бъда винаги виновният след 1989 г., преди това бях винаги невинният”. Това е тежко признание.
Вместо да осъждаме, нека да видим какво правим, за да излезем от миналото. Вместо да ровим из личния живот на хора като Славков, е по-добре да мислим как да изградим общество и култура, което не съди хората по фамилията им, а ги подкрепя да бъдат себе си. Може би тогава ще имаме силата и волята да погледнем напред.
Но в крайна сметка хората може и да се интересуват от смъртта заради доста по-прозаични причини - защото знаят, че няма да им се размине.
