Днес стават 15 години откакто се върнах да живея в България. Правилно решение за което не съжалявам и секунда. В чест на връщането ми пускам един мой отговор на коментар, кратък сатиричен сценарий по темата ми за децата на арестуваните. За 15 години България стана модерна европейска държава, необяснимо как, ако си затворим очите и само слушаме определени наративи. Затова ето редактирания ми отговор с мини сценария.
Вой до небето как травмирали едни деца, а за другите при същите обстоятелства - пълното мълчание и липса на състрадание означаваше "пада им се". А бебето ако можеха, и в ареста биха го вкарали, за да предизвикат съчувствие. Може и баща му да го нахрани в килията, защото няма кой друг да гледа клетите деца, от стрес на майката е спряла кърмата, бедност, клетост.
Рязък преход към скромната панелка на арестувания където две прасета изяждат последните трохи от хладилника на семейството. Докато прасетата грухтят в хладилника, бащата храни бебето с коричка хляб, натопена във вода. Няма кой друг, ако не тате, да го нахрани.
Давам идея за още по-въздействащ драматичен сапун за надъхване на електората. Продължаваме с кадър от гледната точка на другото дете, което не е пуснато в килията, и плаче и протяга ръчички към баща си през решетките, но не, садистичната полиция не го пуска! Едър план на сълзите, което се стичат по лицето му, после едър план на решителния, но топъл поглед на бащата. "Тате, не плачи, а идете с мама на протеста! Ще ги победим, обещавам ти!"
Кадър с милиони вдигнати ръце в сърца. Детето избърсва сълзи, хваща майка си за ръка, тя поема нахраненото бебе, и тримата решително излизат към светлината. А навън добрите хора, които не гъкнаха в защита на травмираните деца на предишните арестувани, ги посрещат със светнали от любов лица и скандиране "ще победим". Пеевски и Борисов се появяват отнякъде и отвличат децата грухтейки, защото вече не могат да говорят, а само грухтят. Тълпата се нахвърля върху тях, преследва ги и ги заколва с джобни ножчета и ятагани, спасявайки децата и майката. На кубето на Александър Невски внезапно израства гигантска червена роза и еква песента "Добре дошъл, приятелю млад! Добре дошъл във България!"
Вратите на ареста се отварят и бащата излиза, махайки с усмивка и любов на тълпата, отново вдигнала ръце в сърце. Семейството е заедно за да гради изчистената от мафията България. Добрите сили най-после побеждават. Екранът в киносалона става черен. След секунди се чува в тъмното едно тихо и заплашително "грух". Зрителите замръзват, защото се чува и второ, и трето "грух". Някои от тях са загубили способност да говорят, само грухтят. Напрежение, край на филма. Явно ще има втори, защото има нови свине, променени до узнаваемост.
Зрители се споглеждат безмълвно - "А мислехме, че са от нашите". Край.
Примерно.
Честито ми завръщане в прекрасна България. И за този сценарий НФЦ няма да ми даде субсидия, но нищо, важното е, че се чувствам свободна и щастлива тук. Никакъв шанс да бъда арестувана поради хигиенна дистанция от всичко, което би ме направило материално богата. И с благодарност към всички хора, които създават, а не рушат.
