Част от реакциите на обществото към еврозоната издават комплекс за непълноценност, каза пред "24 часа" психиатърът проф. Пламен Димитров
Още акценти от интервюто:
Несигурността в света е много голяма и психиката на човека е подложена на огромен натиск
Ако Фройд беше жив, щеше да каже "Боже, колко Хамлетовци и Едип царе ходят сред нас!"
Трябва много работа с младите родители да изграждат компетентност, а не да се отдалечават от ролите си
Излизането от приучената безпомощност става с болезнен процес на осъзнаване на щетите - ако иска да излезе от тази екзистенциална трагедия, в която живее, човек трябва да се зададе въпроса колко истина може да понесе
- На 8 юли стана ясно, че след шест месеца страната ни ще е 21-ата членка на еврозоната. Някои го описаха като последната стъпка към евроинтеграцията и че от задния двор вече сме в ядрото на Европейския съюз. Други пък продължават да твърдят, че иде апокалипсис. Вие как го виждате, проф. Димитров?
- Горе-долу преди седмица, когато дойдоха тези очаквани вести, за които много се работеше, подслушах неволно един разговор пред квартален магазин.
Едно шест-седемгодишно дете на висок глас извика на майка си: “Мамо, дай ми 5 евро”. Тя попита: “За какво са ти?”. “За сладолед и бонбони”, отговори дете. Майка му му каза, че все още се пазарува в левове. На което детето отговори: “Няма никакво значение. Важно е колко пари имаме и какво можем да си купим с тях?”.
В тази посока по този въпрос, както и по много други в обществото възникнаха естествените процеси на разцепване, разделение и противопоставяне. И това показва всъщност колко сме обособени и по някакъв начин търсещи правотата си - всеки застъпващ различни идеи.
Четейки това, което споделят различни институции и хора, виждаме, че нещата не са еднозначни. Но това е поредният начин да си потвърдим хипотезата, че ние живеем в една огромна несигурност, която отключва у хората различни механизми за самозащита и противопоставяне на различните от тях. Това е нещо, което психолозите знаят много добре - разцепваме се на свои, себеподобни хора, с които се идентифицираме, имаме близки проблеми или идеологии срещу чужди.
И тогава естествено възникват борбите, противопоставянията, опитите за доминиране и хегемония. Това си е библейска тема.
- Социологически данни отчитат, че голямата част от българите изпитват ако не страх, то поне съмнение относно членството ни в еврозоната. В немалка част от страховете има опити за неверни внушения. Но какво виждаме от другата страна като аргументи? Говори се за “клуба на богатите”, “цивилизационния избор”, “правилната страна на историята”. Този подбор на думи не издава ли комплекс за малоценност?
- Комплексът за малоценност е защитната формация около чувството за малоценност. Ние живеем в брутален свят, в който ние сме много малки - от гледна точка на икономическа мощ, богатство и начин да прокарваме своите идеи. Детето има инфантилни фантазии, осъзнавайки бегло и съвсем повърхностно, че е свръхзависимо от други по-мощни фактори - като например хората, които го отглеждат и му осигуряват благополучие. Това остава у нас като чувство за непълноценност, че не можеш сам да се справиш. И ти се иска да се присъединиш към една по-мощна сила, било то идеология или съюз, какъвто е ЕС.
Трябва да си задаваме древноримския въпрос - кой каква полза има. Доминиращите фактори в едно общество - хората с властови и ресурсни възможности - тяхната идеология се опитват да я направят водеща. Всички тези процеси се случваха и в други страни, но в различни контексти. Сега несигурността, в която живеем, е много по-голяма - войни, разделение, глобални геополитически процеси. И психиката на човека е подложена на огромен натиск. Аз нямам право да говоря като политолог или социолог. Моята работа е с конкретните хора и виждам колко сложни процеси протичат в момента, дори от ден на ден, в тази вселена, наречена човешка психика.
- Виждаме обаче какво се случва по улиците ни напоследък? Появиха се клипове на подрастващи, и то деца на по 13-14-15 години, които бият произволни хора по улиците, и то без причина.
- Има огромна фрустрация. Много системи, като семейството например, на много места не функционират и не изпълняват ключови функции в изграждането на саморегулации.
Ние знаем от Фройд, че сме неудовлетворени постоянно от цивилизацията си, въпреки че тя ни дава много. Защото, когато си по-цивилизован, ти имаш морална саморегулация. И това се превръща в рамки и норми, които се споделят и предават между поколенията.
Цивилизованите хора се чувстват по-виновни за това, което не са успели да извадят от собствения си потенциал и да го реализират. Така го пренасят към най-близките си, хората, с които искат да се гордеят и да решат проблемите на съзряването си.
Много родители са в криза и оттам произтичат тия симптоми, които ги има не само у нас, за съжаление. Друг е въпросът дали не ги героизираме, вместо да видим източниците и да работим с корените на проблема, не само с феномените.
- Какви са наблюденията ви при ваши пациенти млади родители - какви са кризите, през които най-често преминават?
- Лев Толстой го е казал: щастливите, успешните семейства си приличат и изглеждат скучно. Но гигантското разнообразие е при нещастията и всеки е нещастен по свой начин. Масово споделяни проблеми са например зависимостите при младите хора, които нараснаха през последните десетилетия драстично.
- Тук под зависимости имате предвид конкретно към алкохола и наркотиците или към компулсивното хранене, пазаруване, социалните мрежи и т.н.
- Да, включително и различни погрешни идентификации, които позволяват такова дисфункционално поведение.
В момента е необходима много работа с младите родители да изграждат компетентност, а не да се лутат или отдалечават от ролите си. Да си родител, е свръхзадача за всички поколения, не само за съвременните. И много от неуспехите там бележат хората с буквално травматичен или патологичен опит, който цял живот ги придружава.
В тази посока конкретните случаи са много пъти свързани с трудности в учебните ситуации. За много деца училището не е привлекателно, въпреки че са в добри социално-икономически контексти. Семействата с проблеми въобще не са тези на най-бедните, икономически затруднените групи в обществото.
Това се отразява и на друга една функция, която напоследък видяхме колко страда - грижата за възрастните ни болни родители. Това са същите млади родители, които имат едновременно и деца, и родители, за които се налага да се грижат. И видяхме, че всъщност създаваме не хосписи, не места за грижа, а буквално инсинератори. Малка част от семействата, които са оставили роднини в тези домове на ужасите, са ги потърсили въпреки опитите на държавните институции.
Същото е и с неглижирането на младите хора и неспособността на родителите да упражняват онази възпитателна роля, която никога не се променя поне до пълнолетието. Тя е именно в това да разбират децата си и да им влияят по конструктивен възпитателен начин, за да изградят по-добра социална регулация и да не стигат до проявите, които виждаме.
- Световноизвестният психолог Габор Мате казва, че е важно цялостното взаимодействие на човека със заобикалящата го среда, а не само лекуването на отделни медицински или психоемоционални симптоми и състояния. Интересуваме ли се всъщност как живеят самите хора?
- От значение е контекстът на отделния човек и че не е достатъчно да отстраним някакви тревожни симптоми. Важно е каква е културата.
От една страна, ние живеем в една брутална екзистенциална реалност, която поражда у хората много тежки чувства - срам, вина, чувство за неадекватност, отчужденост, тревожност. Голяма част от най-разпространените телесни страдания като високото артериално налягане имат психогенен характер. А хората чакат хапче, което магически да отстрани текущото преживяване. Габор Мате ни връща в реалността през богатия си опит със зависими хора. Затова той не пита от какво си зависим, а къде боли.
Като погледнем света, в който живеем, виждаме толкова много хора, които трудно прикриват и полагат огромни усилия да прикриват емоционалната си болка и търсят успокоение. Някои са свръхзависими от начини да се разсеят, от удоволствие, от консумеризъм. Властохолизмът също е достатъчно видим признак, че нещо боли.
Става дума за чувството на вина и тревожност у хората, че животът е могъл да протече по съвсем различен начин, че не се справят със задачата да подредят смислено битието си, така че да се чувстват пълноценни и цялостни. Това го има по цял свят. Виждаме го и в икономиката, и в начина на мислене на хората, и в принципите, които ги водят.
Не сме зависими само към вещества. Много често към изми - идеологии и различни обяснителни модели, които при съвременния човек и в големи групи водят до разочарование и оттам до апатия и приемането на силата като фактор. Когато правото няма сила, правото е на силата.
В този смисъл локалите не са само при младите - виждаме ги и в политическия ни живот, и в ежедневието как силата и насилието се легитимират по един начин, който компенсира чувството ни за свързаност.
- Последния път, като си говорихме, споделихте, че от времето на комунизма българите сме с приучена безпомощност.
- Говорим за междупоколенчески пренос на травмата - тоест, без да осъзнаваш, ти емоционално наследяваш някои модели на поведение от родителите, прародителите или от средата, в която те са се утвърждавали. Това може да го видим ежедневно в начина, по който се развиват политическите процеси у нас - пренос на травматичен опит от миналото с всички тези прояви, които водят до авторитаризъм и свръхкулт към контрола и доминирането. Диалогът липсва, както и онези форми на ангажиране с по-широки обществени интереси. Виждате една кауза, която сама по себе си е хуманистична, като изграждането на една болница за дечицата, се политизира по брутален начин. Което показва, че ни е завладял цинизъм и нямаме вътрешна саморегулация, когато се опитваме да се наложим и да проектираме сенките си. Сенките са тези неприемливи части у нас, които отричаме възгледи, методи на мислене и начин на действие, които проектираме върху другите, защото този начин се разтоварваме от тях.
- Как започва процесът на изцелението и трансформацията вътре в нас или в заобикалящата ни среда?
- Ще го кажа като психолог и човек, който се опитва да е полезен на конкретни хора, които са осъзнали потребността си да търсят външна помощ или да разгледат в присъствието на някого, който ги разбира. Не е лесен процес. То е от човек на човек и не съм гигантски оптимист, че това става с политики и с някакви средства за масово въздействие.
Става с един болезнен процес на осъзнаване на щетите и преминаването от това чувство на непълноценност. Всеки човек, ако иска да излезе от тази екзистенциална трагедия, в която живее, трябва да си зададе въпроса колко истина може да понесе.
Ако Фройд беше жив, щеше да каже: “Боже, колко много Хамлетовци и Едип царе ходят сред нас и преработват своите непреработени в детството остро инфантилни фантазии за свръхмогъщество, контрол, власт”. И оттам всъщност живеят с комплекси, които проектират върху света, и смятат, че са прави в своята посредственост, която е норма.
CV
Роден е през 1958 г. в София
Завършва психология в СУ "Св. Климент Охридски"
Първата му дисертация е в Института по психология към БАН
Специализира в Англия, САЩ, Нидерландия и Норвегия
Председател на управителния съвет на Дружеството на психолозите в България от 2000 до 2019 г.
С 40-годишен международен стаж в областта на психологичното и организационното консултиране, кризисната интервенция, създаването и реализацията на корпоративни програми за психосоциално подпомагане на служителите
