Какви ценности създадохме на децата, докато слушахме по площадите за "Червени (сини) бо-клу-ци!"
"След нас - боклуци". Разбира се, че перефразирам известната фраза, приписвана на мадам дьо Помпадур "След нас и потоп!", произнесена в смисъла
"Не ме интересува какво ще оставя след мен"
Сега не иде реч за дворцови интриги от властването на Луи ХV, нито сме в XVIII век, нито сме във Франция. Няма как обаче да не ни прави впечатление, че все по-голяма част от народонаселението не се и замисля какво ще остави след себе си. В частност и в общност.
За децата си мислим всички в частта да са добре според индивидуалните ни разбирания. Забравяйки обаче, че децата не са само наши отрочета, а и бъдещето на родната ни страна, че и на света. Това някак не се вписва в ежедневните ни дела. Тоест, аз да си оплета кошницата, пък дали ще има ракитак нататък, все ми е тая. Не мислим мащабно.
Вероятно не ни и трябва, освен ако се замислим, но това е все по-трудна работа. Да му мисли изкуствения интелект, ние сме сега и тук, сега имаме хляб и сирене, сега караме тази кола или сега нямаме кола, сега ходим на тази работа или нямаме работа,
сега ще му отпуснем края, пък утре каквото дойде
Хайде холан, няма да живеем с орлите, нали?
Не, няма как да живеем даже като костенурките. Но в края на краищата, не ви ли се струва, че някак не сме и еднодневки. Тоест утре винаги идва и какво правим? Берем плодовете от вчера или събираме боклуците, които сме натворили и накамарили? Двете дейности не са равностойни, обаче са следствие от нашите действия.
Разбира се, че в тесен план имам повод за тези размисли. "Новината" как след посрещането на Джулая край Созопол, пясъчната ивица е затрупана от боклуци - празни кенчета, чашки, пликчета, бутилки, опаковки и други изделия от пластмаса, алуминий, ламарина, пресована хартия, латекс и т. н., фасовете настрана. Загубен чорап, забравена жилетка, изпаднали дребни предмети - запалка, ключ, блистер, какви ли не неща са намирани през годините по плажовете, ама чак купища следпразнични останки, някак не е ни възпитано, ни хигиенично. Обаче е факт.
И нека се разберем - не от сега. Не от този Джулай. Не само на плажа. Затрупани сме и по улиците, и по канавките край пътищата, и в междублоковите пространства и сякаш все повече свикваме. Не ни прави впечатление как детето просто пуска на тротоара пакетчето от чипса, как младежите стават от пейката, оставящи празното кенче върху нея, как употребената носна кърпичка лети, подухвана от вятъра покрай обувките на минувачите, не забелязваме, не ни интересува, не се замисляме да направим забележка, нежели да посочим кошчето и да кажем "Я си вдигни боклука и го хвърли, където му е мястото!" Щото ще ни се изсмеят,
ще ни изсъскат "Глей си работата, бе дъртак",
ще покажат перки с "Ти ли ще ми кажеш" и ще ни пратят на... знаете къде. Защото докато вие правите забележка на непознат младеж, някъде на другата улица друг гражданин прави същата забележка на вашето дете и... получава същите отговори.
Ние берем горчивите плодове на поколенията, станали преки свидетели на възгласите "Червен боклук", "Син боклук", "Всички сте боклуци", "Боклуци вън", тоест - обоклучаването започна от началото на онова утре, дето започваше от днес и от криворазбрания преход, когато свободата бе подменена със слободия.
Устремени напред, ние повлякохме след нас децата си, искахме да им създадем нови ценности, да сринем старий гнилий строй и някак в този стремеж забравихме да обръщаме внимание на дребните неща като боклучените остатъци от дейността ни - агитационни плакати, листовки, диплянки, портрети, висящи с месеци, избеляващи под пек и дъжд и разнасяни от вятъра.
Какво искаме сега от днешните млади и не толкоз млади? Възпитанието, което отдавна не е приоритет нито на образователната система, нито на по-голямата част от обществото? И червените, и сините, и пембените боклуци като съставна част на народа ни, който не е боклучава леща, а вековна и славна нация, горда със своята история, културни ценности и достижения, търпим
последствия от собственото си нехайство
В това мое съждение няма грам политика, констатирам фактите, които са на показ, всеки ден се сблъскваме с липса на кошчета по улици и булеварди, с преливащи неприбрани боклукчийски кофи, с курдисалите се насред цветарника на балкона ни косми от гребена на съседката отгоре, с изнесения на междуетажната площадка бидон с остатъци от ланшното зеле на съседа отдолу... да изброявам ли още или можете да си допълвате на воля, само като се огледате.
И не, не оневинявам набоклучилите плажа посрещачи на юлското утро - само ще цитирам един шофьор на такси, който се възмути от хвърлената от прозореца на преминаващата кола картонена кафеена чашка: "Абе, госпожа, защо българинът като иде в чужбина, спазва всички правила, а тук вижте го тоя..."
Моят отговор беше: "Защото правилата се спазват там, където ги има и където се следи за спазването им". И съм убедена в думите си. Огледайте се - имаме закони, имаме правила, имаме норми на поведение, а след нас какво? Внуците ни ли ще чистят?
