Проблемът със специалистите, които се грижат за възрастните, е различен в големите и малките градове
Грижата за различните - независимо дали става дума за възрастни, за хора с увреждания или за такива с психични заболявания, винаги е била “отделяна”. Стандартът е тези хора да не се виждат, така че да не “застрашават благоденствието и добруването на останалите”. Но всички винаги сме знаели, че те съществуват в малки, отдалечени населени места,
където не се вижда от много хора
Това често са и сред малкото работни места за местните жители, които работят там като болногледачи или санитари. Отделен въпрос е доколко те са подготвени да полагат специализирана грижа, особено за възрастни и хора с увреждания.
Позитивната гледна точка е, че в тези малки населени места има повече спокойствие, което е добре за възрастните и хората с психични проблеми. Тъй като динамиката на големия град може да им е противопоказна, в населени места с по-малки общности може да им се обръща повече внимание. Там взаимоотношенията и дори присъствието сред природата може да лекува и да са подходящи за една нездрава психика, не само за нездравата физика.
По-реалистичният прочит е, че “видимостта” на социалните институции развенчава мита за идеалното общество, в което живеем и в което всички са здрави и няма проблеми.
Случилото се в домовете за възрастни в с. Ягода, Говедарци и във Варна ни шокира, но този шок е лицемерен. Ние знаем, че подобни домове съществуват, но скриваме надълбоко в съзнанието си това знание и излизането наяве на подобни случаи ни ужасява, защото ни показва в своеобразно огледало колко неподготвени за полагане на грижи към нуждаещите се сме като общество. Проблемът е, че
всеки път нещата ни се случват като за първи път и ние сме потресени
В другите страни по-различното е, че там е по-силен общественият контрол върху използването на публични средства и услуги. Но те са стигнали дотам, където са, след изминаването на дълъг и нелек път. И са срещали същите проблеми, каквито срещаме и ние. Но са ги решили, докато при нас липсва сякаш воля изобщо да се справяме ефективно, при нас стратегията е “замитането” на проблема и надеждата някой друг и някой друг път да се занимава, не ние и не сега.
В социалната сфера всички контролни органи си намират начини да се оправдаят за бездействието си. Това бездействие понякога си има дори своята финансова логика. Не е тайна, че проверяващи органи са “мотивирани” да си затварят очите, да избягват налагане на санкции, да излизат само с предписание и т.н. Освен липсата на контрол там е остра нуждата и от адекватни специалисти в тези грижи.
В по-големите градове проблемът е, че макар да има достатъчно обучени кадри, заради ниските заплати те предпочитат да не работят в сферата на социалната помощ.
В по-малките населени места проблемът е, че там няма специалисти и системата се задоволява с буквално на когото попадне независимо от професионалната адекватност. В един момент се оказва, че и на едното, и на другото място контролните органи нямат капацитет да извършат проверката както трябва.
Не слагам под общ знаменател всички, защото аз самият познавам много хора, които
работят с жар и с плам
в областта на социалните грижи. Но мнозина се възползват от социалната система, за да бъде тя едва ли не социална спрямо тях самите.
А всяка система и човешка дейност, ако е оставена без контрол, рано или късно излиза извън очакванията или стандартите за дейността ѝ. Дори ако поставите един човек пред алтернативата дали да работи, или да не работи, разбира се, че ще предпочита да не работи. И ако само личен избор е на един съдържател на подобен социален обект да не спазва правилата или да ги спазва, той много естествено ще избере да не ги спазва – когато оставите един човек извън обхвата на институционализирания контрол, неизбежно и най-добрите намерения снижават качеството на грижата, която ще предложи. И когато пък няма контрол или той е проформа и има начини да бъде заобиколен, разбира се, че тези места ще станат “домове на ужасите”.
Универсалната норма е, че човек трябва да се отблагодари на този, който е полагал грижа за него. Тоест възрастните хора трябва да бъдат обгрижвани тогава, когато са в невъзможност сами да се грижат за себе си, и то от децата си, за които те самите са полагали грижи преди това.
В немалко култури има толерантност към институционализирането на тази грижа. В това няма нищо лошо - роднините понякога си дават сметка, че колкото и да искат да се грижат за близките си, не могат да го направят с вниманието и качеството на грижата, което би могло да го направи един професионалист.
Когато говорим за възрастни, за болни и особено за хора с психични проблеми, е по-логично един психиатър или медицинска сестра да полага далеч по-качествени грижи, отколкото обикновен човек. Така мнозина наистина съвсем добронамерено са отдали тази грижа на други хора.
Тук обаче виждаме едно крайно изкривяване на цялата ситуация - с пренебрежението към възрастните хора изобщо. А
към тях съществува стигма - т.нар. ейджизъм,
или възрастова дискриминация, заради схващането, че с възрастта ставаш все по-малко дееспособен. Но и това отново е глобален, а не чисто български проблем, въпреки вариациите в отделните общества.
Големият проблем е свързан с адекватната грижа към възрастните хора. Особено тогава, когато са подложени на някакъв тип насилие, включително и в семейната среда. Дори не става дума за физическо насилие, а за потисничество, за отнемане на достойнството, за унижение. Това е още по-страшно, когато се случва в институции. Всичко това травматизира допълнително възрастния човек и може да доведе до страх от общуване, до депресия, до загуба на доверие въобще към другите хора, срам от самия факт, че си стигнал дотук, ако можеш да го осъзнаваш. И не на последно място - чувството за вина, че не можеш да се справяш с ежедневните си неща. И още по-големият срам, че не си се справил с възпитанието на собствените си деца, които с лека ръка те изоставят.
