На 19 юни Българската православна църква слави паметта на св. Паисий Хилендарски, който е канонизиран за светец през 1962 г.
В Зографския манастир на Атон през 1762 г. той завършва своята "История славянобългарска", след като дълги години преди това е събирал информация и сведения в различни библиотеки. Смята се, че с този труд, в който отец Паисий говори за свещените корени на нашата история, е поставено и началото на Българското възраждане. Паисий Хилендарски е и
първият, който обединява в едно светите братя Кирил и Методий, защото преди това те се честват поотделно
според църковния календар, като по този начин ги превръща в идентификационен фактор за българската култура и духовност.
В книгата той говори за българите като за божи народ, опитвайки се да обясни възхода и паденията на българските царства с Божия промисъл подобно на въздиганията и погромите на старозаветните царства:
"Дивни са присъдите на Бога, неизследима е бездната на неговите съвети за управлението на тоя свят и за промисъла, с който управлява царствата на тоя свят — раздава ги, променя, пренася и когато иска, погубва и пак възстановява. Понякога ни се струва като че не се грижи за нас, като че ни е пренебрегнал с безкрайна забрава, но не е така. Може в летописите и историите на евреите да се узнае как много пъти ги предаваше в плен и запустение и пак ги събираше и закрепваше в тяхното царство, както и сега се вижда от упадъка на източното гръцко и българско царство. И струва ни се, че не окончателно бе отхвърлено и забравено от Бога. Но кой ще постигне ума господен или кой ще последва неговите съвети, за да възстанови пак и събере разпръснатите и изцери съкрушените? Това знае само Бог със своите свети присъди."
В годините на комунизма религиозният аспект на Паисиевата история е пренебрегнат и дори изцяло премахнат, затова днес малко хора всъщност са чели или вникнали в същността на написаното от Хилендарския монах.
"98% от българите, които идват в манастира, на въпроса дали са чели цялата книга, отговарят, че не са. "О, неразумний юроде" и дотам", казва библиотекарят на Зографския манастир в Света гора.
Така
"История славянобългарска" всъщност има участта да бъде най-известната и сакрализирана българска книга, но в същото време най-нечетената.
За нас, българите винаги е било важно Паисий да е велик и никога не е било важно защо и с какво точно той е велик, казва д-р Димитър Пеев - преподавател в Йенския университет и един от хората, посветили част от научната си кариера на изследването на личността и делото на Паисий Хилендарски.
Ученият е част от екипа, създал съвременен превод на историята, адаптирайки архаичния език на автора към нормите и звученето на съвременния български език. Целта на това ново издание на "История славянобългарска" е да замени стария идеологизиран превод на проф. Петър Динеков, правен преди десетилетия.
"Когато прочете новия превод на "История славянобългарска", човек осъзнава, че това е нещо много по-дълбоко, с далеч по-големи измерения и поставя съвсем други граници и на личността на самия Паисий", казва д-р Пеев.
Какъв е прочитът на историята през очите на един монах - вижте по-долу в интервюто на отец Гавриил - новия игумен на Зографския манастир "Св. Георги" на Атон. То е правено преди време за целите на документалния филм "Кодът на Паисий" и е излъчено по БНТ.
Отец Гавриил, игумен на Зографския манастир: Навремето "История славянобългарска" е изградила общност за бъдещето, затова е актуална и днес
- Какво открива един монах, когато чете "История славянобългарска" на свети Паисий Хилендарски?
- Преди повече от 20 години, когато дойдохме в манастира, нашето мислене и разбиране за Паисий бяха формирани, разбира се, на основата на уроците по история и литература в ученическите години. Но един монах от нашето поколение определено открива разликите в това как го е учил в училище и как го е възприел през историята, която е учил.
- В какво се състоят тези разлики?
- Разликите са в това как действително е написана историята и в това как тя е представена от някой, който е роб на някаква идеология - било то материалистична, националистична или каквато и да било друга. Тоест един монах гледа, прочитайки историята, през очите на Паисий. Аз мисля че така са я чели и хората от епохата на Паисий просто защото те в онова време не са били роби на идеология, не са били роби на политически страсти. Те са живели своя живот такъв, какъвто той е, и с Божията помощ са преодолявали всички изпитания на този живот. За тях Бог е било същността и основата на техния живот, този, който ги е ръководил. Бог не е бил за тях някаква отдалечена форма на съществуване, а част от техния живот. Те дори не са правили разлика дали трябва да се вярва, или не трябва да се вярва. Не са си задавали въобще този въпрос, защото то си е било част от живота им.
- Как се промени вашето разбиране, след като дойдохте на Света гора и заживяхте в манастира? Как изградихте за себе си този образ на отец Паисий?
- Усещането за духовност и за живот минава през разбирането за монашеството, а също и за тази всеотдайност, която позволява монашеството. Но неминуемо се докоснахме до личността на Паисий, защото тук е написана историята на Паисий Хилендарски. Той се нарича Хилендарски, понеже по онова време е част от братството на Хилендарския манастир, но неговото разбиране за историята се изгражда въз основа на документите на Зографския манастир. Говорим специално за нашата, за историята на България. В тези архиви и документи той вижда, че царете пишат по начин, за който и той самият има светоусещане в онези времена - те пишат в името и с помощта на Света Богородица, с помощта на светците. С Божията помощ и по Божият промисъл ние имаме това царство и тази възможност и желание да подарим еди-какво си на Зографския манастир... Така са написани тези царски дарителски актове към манастира, които са останали в нашата обител и дават основата за така наречената хронология в неговата историйка. Защото това не е някакъв солиден обемист том, това е една малка книжка, която в същото време е изиграла изключителна роля в съзнанието на хората от онази епоха. И това е най-впечатляващото според нас. Защото историята на Паисий е успяла да обедини съзнанието на тези хора и да ги направи по някакъв начин една общност, която до този момент те са разбирали единствено като езикова общност, но не и като историческа общност. И се вижда, че когато те придобиват съзнанието за тази историческа общност, те виждат и своето общо бъдеще. И може би точно това е най-важното, обединяващата роля, която изиграва историята в съзнанието на хората. Това и на нас ни направи най-силно впечатление, така, споделяйки с другите отци. А също така в това ние видяхме и един човек, който е живял на Света гора, на която и ние се удостоихме да живеем. Разбрахме, че онова, което сме учили навремето за Отец Паисий и неговата история, е било проникнато от една идеология, властваща в политиката от онази епоха, в която сме били ученици, и просто не е имало начин за друго мислене. Лошото е, че това разбиране битува устойчиво и до днес, дори и в научните среди. Затова си мислим, че едно обяснение на Паисий като личност, изградила историчното си мислене на основата на солидна вяра, е по-скоро необходимо да бъде осмислено и да бъде пресъздадено в новата ни историография.
- Тоест да се погледне на историята през вярата, защото и Отец Паисий е бил силно вярващ човек?
- Всеки вярващ човек по някакъв начин има историческо съзнание. Най-вече монахът, защото той непрекъснато чете Псалтира или най-малкото слуша Псалтира по време на богослужението. В тази книга често се споменава за Божия народ, за неговите исторически перипетии, за това как, когато той се отдалечава от Бога, го постига съответно отдалечаване от неговото жизнено благоденствие. А тогава, когато той спазва Божиите заповеди и повеления, има всичко необходимо, за да преживее.
- Всъщност Отец Паисий пише за българите като за Божи народ, пише за свещените корени на нашата история, която е част от великия Божи промисъл...
- Така мислим ние и така усещаме, така разбрахме през тези времена, когато откривахме повторно, така да се каже, Паисий. Видяхме, че историята му всъщност съдържа две части, а не така, както се опитваха да ни индоктринират навремето, че е само държавната част. Изучавахме нещата за царете, за тяхната дейност, но пропущахме втората част на историята, на която Паисий набляга. Тази, в която той пише за светците. За първите християнски светци, за светите братя Кирил и Методий, за цар Борис Покръстителя и за другите царе светци, включително и някои ханове, които споменава като светци. Пише за свети Йоан Рилски и дори за зографските светци. Тоест през всички епохи на българската държава, дори и когато не сме имали държава, пак е имало светци, той пише например за преподобни Паисий Зографски, който също е един много голям ревностен будител и просветител на България.
Виждаме, че историята всъщност е един комплекс, едно съчетание между това да има политическа изява на властта и в същото време да има духовност, която да изгражда съзнанието на хората и да ги подкрепя в техните трудности.
И ето така открихме Паисий като човек, който е много близък за самите нас, защото той е живял същия живот, който и ние живеем, преживявал е същите неща, които и ние преживяваме. И може би точно това ни мотивира да направим един осъвременен превод на "История славянобългарска", в който да внесем много изясняващи моменти. Има неща, понятия, които са малко замъглени в неговата история. Защото езикът е архаичен и има много неясноти. Поради тази причина се свързахме с хора, които биха могли да помогнат за това. Слава богу те се отзоваха и помогнаха. Излезе едно много хубаво издание точно с тази идея, че онзи, който го прочете, ще успее да осмисли историята точно през тази призма, за която говорих досега, ще я види през очите на Паисий. Не през призмата на някаква идеология или на някакво злободневие, което днес имаме, а да е именно през погледа на онзи човек, който е написал историята. Тоест, така да се каже, да се докосне до извора и да погледне нещата в тяхната чистота и пълнота, така, както е искал и Паисий да ги изрече и изпише. А в същото време тези мисли са актуални и днес. Тогава той е успял да обедини съзнанието на толкова много хора, да ги накара да мислят в една посока, в която те да бъдат по-човечни и по-единни, по-изградени като общество. Несъмнено това е едно голямо постижение, което е било залог за бъдещето.
