Палестинският народ иска само мир, у него няма жажда за мъст
Най-сериозното предизвикателство е липсата на лекарства и консумативи, това е медицината на войната
- Д-р Ангелова, разкажете ни повече за себе си - какъв е вашият професионален път и как стигнахте до решението да заминете за Газа?
- По професия съм анестезиолог-реаниматор. Завършила съм в България, но от дълги години работя в Лондон. Съпругът ми, който е австралиец, както и детето ми са в България, така че често пътувам между Лондон и София.
Когато започна геноцидът в Газа, реших да се запозная по-дълбоко с историята на региона и попаднах на неща, които не ми бяха познати. Навремето по комунистическите години България беше много активен поддръжник на палестинската кауза. Конфликтът някак си има аналогия с българската история. Аз почувствах близка борбата в Газа с нашите великденски въстания. Населението там е третото поколение след Накбата през 48-а година, когато коренното население на Палестина е избутано в частта от Синайската пустиня, която първо е принадлежала на Египет.
Те живеят там като в концентрационен лагер. След 2004 г. режимът много се затяга и Газа е напълно изолирана за дълги години. Има блокада, която не позволява да се вкарват помощи, разрушени са летищата и пристанището.
Ситуацията ми напомня за турското присъствие, когато през Априлското въстание хората се надигат, знаейки, че са обречени, но са искали да привлекат световното внимание към региона и са успели. Този отчаян опит за привличане на вниманието от “Хамас” много ми напомня за нашите борци. Да - ние сега ги наричаме борци за свобода и живеем на улици и учим в училища с техните имена, но това са си били терористи в очите на Османската държава. Крадели са кораби, убивали са чорбаджии - те са си били живи терористи.
Един народ, който е потиснат, има право да се защитава. Палестинците се опитват да направят именно това. Дали начините са допустими, или не, е съвсем отделен въпрос. Има си решение на ООН за границите, което е открито пренебрегвано от едната страна.
Аз се чудех как да помогна в конфликта като лекар. Във Великобритания има организации, които пращат лекари в горещи точки по света. Medical Aid for Palestinians е най-голямата. Аз пътувах с една по-малка фондация - Ideals. Мисиите са обикновено от две седмици до един месец. Исках да остана повече, но не ми беше позволено и търся възможност да се върна обратно.
- Защо не ви беше позволено?
- Условията на организацията не позволяват човек да остане сам, защото логистиката става сложна. Аз не можех да се движа самостоятелно в Газа, не съм излизала от болницата. Имаше винаги местен от фондацията, който ме придружаваше с кола. Всяко движение се съгласува с Израелската армия, с ООН - нарича се демилитаризация на пътя. Те (IDF) знаят къде сме, за да не ни бомбардират. Не е много сигурно, но това е идеята.
- Как реагираха семейството и приятелите ви първия път, когато разбраха, че ще заминете за Газа?
- В началото много се тревожиха, бяха много против, но след като разбраха, че няма как да ме спрат, станаха моя много силна подкрепа. Съпругът ми ми помогна да събера неща, които ми трябват за полевите условия. После се гордееха. Аз разбирам, че им е било много тежко, даже си мисля, че ако съпругът ми беше на мое място, аз нямаше да му позволя да замине. Именно затова съм много благодарна за подкрепата на всички.
- Страхувахте ли се за живота си?
- Не съм се чувствала физически застрашена. Все пак ние не сме целта на израелската армия и тя няма никакъв интерес да ни обстрелва, поне така мисля. Ако ни беше уцелила, щеше да е голяма случайност. Нищо не е сигурно обаче, защото те уцелиха къщата на ООН, в която беше г-н Марин Маринов. Това би трябвало да е абсолютно защитено място, а IDF са го обстрелвали два пъти.
Няма сигурно място в Газа
- Как протичаше един обикновен ден в болницата, в която работехте?
- Бях в три болници. Започнахме в Европейската болница, която беше бомбардирана и след това ѝ беше наредено да се евакуира. В момента е изравнена със земята. Тя така или иначе беше много недостъпна за пациенти и нямаше много медицинска активност. Идеята е да се задушат болниците постепенно и след това да се разрушат.
След това прекарах един ден в болницата “Насър”, където сложих анестезия късно вечерта на бременна жена в 28-ата седмица. Беше простреляна в корема, имаше голяма кръвозагуба, но за щастие, всичко мина добре - и детето, и жената оцеляха. След това отидох в болницата на Палестинския червен кръст - “Ал Амал”, която е на около километър от “Насър”. Тя е по-малка и се занимава с рутинни случаи. Не можех да повярвам, че във време на война се оперираха жлъчки, сливици на дечица. Аз се занимавах с анестезията на тези деца - много ми беше приятна работата, защото
в операционната не се чуваше нищо, дори и бомбардировките не се чуваха,
а децата бяха нормални и идваха с проблем, който може да бъде проблем навсякъде по света. Имаше едно чувство за нормалност. Липсваше интензивна медицина обаче, защото нямаха генератор, който да произвежда кислорода, нужен за вентилаторите.
Имаше много повече работа за нас в “Насър” и след около седмица в “Ал Амал” се върнахме обратно. От рано сутринта до късен следобед работих в реанимация, а след това поставях каквито упойки има нужда, за да помогна на останалите, и вечерта, както и през нощта - не че няма лекари, но те са много уморени. Денят ми започваше в 8 ч сутринта, свършвахме към 1-2 през нощта. В реанимацията имаше обикновено 12 легла, общо бяха около 28-29, разпрострени в различни сгради, защото нямаше помещения, а имаше много пациенти. Трудни условия бяха.
- Кои бяха най-сериозните предизвикателства за вас като лекар?
- Без никакво съмнение липсата на ресурс. Това е медицината на войната. Там нямаше нищо на практика. Хора, които може би биха оцелели в други условия, умираха. Няма никакви консумативи и лекарства. В “Насър” нямаха микробиология, защото тя е била евакуирана миналата година. Нямаха и много други неща - каквото се сетите, липсваше. Един от пациентите - млад човек, беше със счупен гръбначен стълб и имаше нужда от пейсмейкър. Нямаше обаче и не му сложиха. Лекувахме го с разни медикаменти, чието странично действие е да забързат сърцето, което не е оптималното за човек на 21 години, но това е положението.
- Как изглежда достъпът до хуманитарна помощ – стига ли изобщо до хората?
- (Информацията е към 4 юни, когато бе взето интервюто с д-р Ангелова - б.а.) Абсолютно нищо не влиза в Газа. Израел затвори границите и нищо не е влизало с месеци наред. Това включва абсолютно всичко - храна, медикаменти, консумативи, газ. Имам данни -
от 38 болници 22 не
функционират, разрушени са От 105 първични медицински центъра - това са нещо като поликлиники, само 30 съществуват частично. Няма никаква наличност на 43% от медикаментите, както и на 64% от консумативите. 41% от всички пациенти на диализа са починали.
От 35 генератора за кислород 24 са напълно разрушени. 12 скенера и 7 ядрено-магнитни резонанса са унищожени. Няма нито един ЯМР в Газа, но и не знам кой там би могъл да си направи, защото шрапнелите са несъвместими с ЯМР, а всички в анклава са с шрапнелни поразявания. От електрическите генератори само 49 от 110 функционират. В Газа реално няма електричество. То беше прекъснато още в самото начало на войната преди 2 години. Болниците разчитат изцяло на генератори.
60 деца са загинали от недохранване. Обикновено новородените се проверяват за фенилкетонурия и тиреоидна функция - това са абсолютно третируеми състояния, които с обикновени лекарства могат да се поправят. Ако не се поправят обаче, настъпват необратими увреждания. Сега няма такъв скрининг на новородените деца в Газа. 2400 семейства са изцяло изтрити от лицето на Земята. Няма нито един оцелял. 931 от тях са бебета - деца до една годинка. От тези 931 родени веднага загинали са 365, тоест родени и убити. 2/3 от съществуващите линейки са унищожени. Да не говорим, че целият сграден фонд е разрушен. Бомбардирана беше реанимация в “Насър” с дрон, за да се убие журналист, който се е лекувал там.
Стана невъзможно да се защити това, което се случва в Газа. Бившият говорител на Държавният департамент на САЩ Матю Милър наскоро каза, че там се извършват военни престъпления. Англия още преди 10 години напълно обърна страницата и вече говори много остро срещу това, което Израел прави в Газа. Това се отнася и за други европейски държави.
Палестинците са измъчен народ. Ако сте чели главата от Библията за Йов, всички там са Йов. Всеки е загубил всичко. Най-малкото е да си загубиш къщата. Представете си да бомбардират дома ви - да не остане нищо от него, да трябва да живеете в палатка и често да получавате смс-и, че мястото, в което живеете, става зона на военни действия и трябва да се изнесете. Има хора, които са се местили по 14 пъти. Няма място, където да се сложи палатка вече, защото всичко е военна зона.
- Какво е настроението на хората в Газа сега?
- Не усетих от тях жажда за мъст, не усетих у тях омраза към еврейския народ. Напротив. Въпреки това, на което са подложени, ако еврейският народ дойде като гост, те ще ги посрещнат. Всичко, което палестинците искат, е мир. Те са невероятни хора. Аз съм впечатлена от тяхното поведение и издръжливост. Впечатлена съм от ведрината им и колко са усмихнати на фона на положението там. А то е много тежко - хората са гладни, понякога има викове и сблъсъци. Но няма как, те са в лагер на смъртта. Те си лягат в палатки, които са абсолютно незащитени, и не знаят дали ще се събудят. Не знаят дали ще стигнат живи до вкъщи, дали ще дойдат живи на работа. Цяла нощ се чуват хеликоптери и дронове. Звукът е много зловещ и не може да се спи.
Имаше две кланета преди да си тръгна. Едното беше в център за разпределение на помощи, а другото се случи по-късно през деня - танк беше изстрелял снаряд по палатки, в които спят деца и цивилни. Видях го с очите си, когато отидох в спешното отделение. Имаше хора на носилки - краката им бяха на земята в кръв, бяха напълно апокалиптични сцени. Най-малкото дете беше между 9 и 11 години - момченце без едно краче. Никое дете не заслужава това. Защо танкът стреля по палатка в зоната, където на всички им е заповядано да се преместят? Спомням си и за едно дете от Ал-Маваси на 11 годинки. Докато си играело с хвърчило, го прострелял дрон в коремчето. Едвам го спасихме от кръвозагуба.
- Как успявате да се съхраните психически в такава среда? Какво ви държи?
- Хората в Газа много ми помогнаха. Първо, аз имах много силно желание да отида там, това беше моят избор. Имах и силно чувство, че изпълнявам човешки, хуманитарен дълг и правя нещо, което е абсолютно правилно. Това дава много сила и безстрашие. Моите палестински колеги освен това са невероятни - те ми даваха сили. Решението да се отиде в Газа не е трудно. Всъщност много трудно ми беше да си тръгна, изпитвах чувство на съжаление, на вина. Ако някой ми беше казал: “Няма да си тръгваш за още месец”, щях да съм много доволна. Хората, с които бях, са пътували много пъти до анклава. Газа е като магнит - влиза ти под кожата и не те оставя. Ставаш палестинец на практика, така се чувствам аз - и българка, и палестинка.
- Веднага ли ви приеха?
- Да, веднага. Те бяха много благодарни, че сме там.
- Как изглежда войната през очите ви? Има ли момент или човек, който завинаги ще остане в съзнанието ви?
- Твърде много са, за да избера само един. Случаят на д-р Алаа ал - Наджар, която загуби девет от десетте си деца и съпруга си, стана световно известен. Държала съм тази жена в ръцете си и видях цялата трагедия на живота ѝ. Това са библейски истории, такъв е калибърът на трагедията в Газа.
Имам един колега ортопед
– за него светът не знае, но той загуби 18 души
от семейството си,
докато беше дежурен. Става дума за съпругата му, децата му, майка му, баща му, брат му и семейството на брат му. Той е един от тези, които са останали сами. От неговото семейство всички са загинали. Но той продължава да идва на работа. Не изглежда поне външно покрусен. Усмихва се, оперира други, които са пострадали от бомбардировки. Не знам откъде идва тази сила, може би от невероятната вяра в Бога. Това помага - упованието на Бога.
Имах много разговори с палестинци - те смятат, че това е етап, който ги води към нещо ново. Виждат го като пречистване, не наказание. Там няма чувство за мъст към Израел. Те вярват, че това е планът на Бога. И ние би трябвало, ако сме добри християни, да мислим по същия начин, когато ни сполитат нещастия. За мен това са едни трагически добри герои, а израелската държава е загубила душата си. С много голямо съжаление го казвам, защото от народ, който е преживял каквото еврейският, не съм го очаквала. Те просто убиха историята за Холокоста. Погазиха паметта на невинните загинали.
- Виждате ли надежда? Вярвате ли, че е възможно реално решение за хората в Газа?
- Да, абсолютно вярвам. От Накбата досега е малък период от историческа гледна точка. Няма агресор, който да е бил сполучлив в дългосрочен план. Израел освен това се съсипва вътрешно и няма как да оцелее. Тези, които се считат приятели на Израел, трябва много твърдо да заемат позиция, че това, което те правят, е абсолютното зло и трябва да бъде спряно. Израел трябва да потърси пътя към себе си отново. Ако ние сме приятели на Израел, би трябвало да застанем зад такава позиция. Когато приятел върши зло, не може да стоиш и да гледаш безучастно. Ако нашият глас е сила, би трябвало да го използваме по какъвто и да е начин, а ние имаме близки човешки връзки с Израел. Моята начална учителка е гражданка на Израел. Аз съм във връзка с нея и досега, много я обичам.
Родена съм в стария еврейски квартал в София, под нас живееше еврейско семейство. Играх си с дъщерята, беше ми най-добра приятелка. По-късно заминаха за Израел, а аз като дете никога не разбрах, че те всъщност са евреи. Имената бяха малко различни, ама какво разбира едно дете. Когато станах по-голяма, питах майка ми защо не ми е казала, че са евреи. Тя ми каза: “Не исках да правиш разлика”. Това би трябвало да е нормалното - да няма разлика, да не правим разлика кой какъв е.
- Имахте ли съмнения относно ролята си като медик, съмнявали ли сте се някога дали усилията ви наистина са имали ефект?
Аз имах три важни задачи - на първо място е лекарската. Другата ми важна задача беше да бъда свидетел на това, което става, защото няма чуждестранни журналисти. Ние се превърнахме в журналисти по неволя. Третата задача беше да стоим с народа, който страда, да сме с причастни с тях и да изпълним християнския си дълг.
Когато след Втората световна война питат митрополит Кирил за заслугата за спасяването на българските евреи и приноса на църквата, той отговаря: "Изпълненият дълг не е заслуга". И аз така го усетих - това не е нещо, с което човек трябва да се гордее. Човек трябва да го изпълни, защото не може да не го изпълни. Не можех да не направя това, което направих. Това не е героизъм - мен си ме беше страх от бомбите, както всеки друг. И аз се чувствах беззащитна, но не искам никакво геройство да ми се преписва. Аз не можех да не отида.
- Как бихте обяснили войната в Газа на едно дете в България?
- По-добре е децата да не знаят това. Не знам даже и децата в Газа как разбират ситуацията. Бомбите падат, а детските гласове отвън отекват, те си играят на улиците като нормални деца. Те са гладни, те се страхуват много от бомбите, много от тях са загубили крачета, загубили са родители. Трагедията е пълна, няма по-голямо зло от войната.
Д-р Милена Ангелова е родена в София. По професия е анестезиолог-реаниматор. Завършва висшето си образование в България, но по-късно се мести в Лондон, където от 2015 г. насам работи в една от големите университетски болници. На снимката държи ръчно направено хвърчило, тъй като децата в Газа често си играят с тях. В анклава Хвърчилата са символ на свободата.
