- За промените в българския правен ред: не можеш да управляваш кораб в буря, ако знаеш само да караш водно колело в Панчарево
- Претегляне на глобални интереси ни вкара в Шенген, така ще е и за еврото
- Ако някой ни убеждава, че не е отнякъде, а отвсякъде, трябва да сме подозрителни
- Ако светът оцелее въпреки нашето безразсъдство, младите ще го направят по-добро място от това, което им оставяме
- Конфликтът между поколенията винаги се свежда до едно и също – младите искат пример, а получават съвети. Така че нека им даваме по-малко съвети, а да ги насочваме кое е правилно и кое не чрез нашето собствено поведение
- Проф. Вълчев, референдумът за еврото на президента Радев не бе допуснат в парламента и се озова в КС. Какво мислите за референдума, за приемането на еврото и за това има ли юридически проблем около този сюжет?
- За да направим обективна оценка на случващото се около предложението на президента Радев за провеждане на референдум, следва ясно да разграничим юридическия анализ от политическите разсъждения. Според мен, от правна гледна точка, нещата са сравнително ясни. Президентът има правото да предлага референдуми, парламентът е длъжен да се произнесе, когато такова предложение е направено, но може както да го приеме, така и да го отхвърли. Това със сигурност не може да направи председателят на парламента, парламентарна комисия или нещо трето (вместо самия парламент). По-сложен е въпросът за юридическата защита срещу един нищожен акт на председателя на парламента, който прегражда развитието на юридическа процедура. Така, както са формулирани исканията до КС, те вероятно ще доведат до произнасяне по поне едното от тях и подобни действия с тежки дефицити на конституционосъобразност, на политическа етика и дори на естетика, ще бъдат невъзможни най-малкото за напред.
По-интересен е въпросът защо президентът Радев направи предложението за референдум, след като чудесно знае нагласата на политическите сили в Народното събрание по този въпрос. Ако той наистина се стремеше към провеждане на такъв референдум, щеше енергично да подкрепи предложението на “Възраждане” отпреди няколко месеца, което (поради събраните повече от 400 000 подписа) не можеше да бъде отхвърлено от Народното събрание по целесъобразност. Вместо това той се включи в общия хор на обясняващите как такъв референдум е недопустим, тъй като (най-общо) “договорите го забраняват”. Но след като не е очаквал да се стигне до референдум, то какво тогава е очаквал президентът? Струва ми се безспорно, че с този ход той цели няколко политически резултата. Първо, направеното предложение да създаде трусове в управляващото мнозинство. Това видимо не се случи, но пък с цената на сбъдването на второто му очакване – допълнително маргинализиране на БСП и възможност за бъдещо овладяване на остатъка от нейния електорален потенциал. Третият резултат, който вероятно Радев е очаквал, е по посока на това, че предложението му за провеждане на референдум ще създаде класическа политическа конфигурация - президентът и народът срещу елита. При това с допълнителен бонус - К. Петков и ко. да се наредят (както допреди година) до Б. Борисов и Д. Пеевски. Това донякъде се случи, но е спорно какъв би бил дългосрочният ефект от подобно нещо. На четвърто място, допускам, че президентът Радев е разчитал на общо напрягане на политическата обстановка. Защо би му било това? Защото неговият шанс за трайно и стабилно оставане в политиката минава през предсрочни избори преди края на неговия мандат. Ако това не се случи, доста голяма е вероятността той да има съдбата на президента Първанов – линееща популярност, вехнеща в саксията на зле сглобен партиен проект. И на пето място, може би президентът е разчитал на някакво макар и временно разколебаване на лидерите на еврозоната, на ЕЦБ и т.н., което да доведе до отлагане на датата на присъединяване. Защо? Така той би показал сила, би казал: да, ще се присъединим, но когато аз кажа, че сме готови. Ако това е било сред целите, то показва неразбиране на логиката на ЕС. Нито присъединяването ни към Шенген, нито присъединяването ни към еврозоната някога са зависели толкова от нашата готовност или от превъзнасяната политическа стабилност. Известно приличие в изпълнение на критериите вероятно се е следяло. Но и в двата случая приемането зависи почти изцяло от претеглянето на глобални интереси. В случая просто лидерите на ЕС решиха, че е по-добре България да е вътре в двата формата, отколкото вън. И тези интереси се оказаха по-силни от скептицизма и дори съпротивата на част от собствените им общества.
- А какво е вашето лично мнение за приемането на еврото?
- Аз лично мисля, че както страховете, така и положителните очаквания от приемането му са силно преувеличени. Това, което обаче ми се струва важно, е да се договорим отсега, че всеки следващ значим въпрос, свързан с развитието на ЕС, ще бъде поставен на референдум – например бъдещо разширяване на съюза с нови членове (в това число Македония и Украйна), промени в договорите, евентуално ограничаване на ползването на пари в брой и т.н. Казвам това, защото е много възможно един ден отново да ни бъде казано: вече е късно за референдум, защото еди-кой си министър еди-кога си е изпратил еди-какво си писмо и така България се е съгласила. И повече не може да променя позицията си.
Твърдението, че институциите на ЕС са винаги прави, защото по дефиниция са загрижени за европейските граждани, е не просто невярно, но и граничещо с глупост. Един пример – в момента се обсъжда изменение в Регламент (ЕО) № 261/2004, според който авиокомпаниите дължат обезщетение на пътниците, ако полетът закъснее с повече от 3 часа. Оформящото се предложение е те да дължат обезщетение чак след 5 и повече часове в зависимост от полета. Вместо да се въведат по-строги правила срещу произволната политика за ръчните багажи, да се забрани практиката да се иска заплащане за избор на място на малолетни деца, да се забрани продажбата на по-голям брой билети, отколкото са седалките в самолета, ЕК смята допълнително да ограничи правата на пътниците. И това далеч не е изолиран случай.
- Какво мислите за промените, които се предлагат за средното образование – въвеждане на задължителен час “Добродетели и религия”, фокус върху изучаването на математиката, забрана на мобилните телефони в училище?
- Ще си позволя да започна от малко по-далеч. Обикновено една образователна система се смята за добра, когото успешно отговаря на определени социални очаквания. Например ние основателно се гордеем с българското училище в предосвобожденския период, защото по онова време в обществото има очакване ние, българите, да получим политическа самостоятелност и училището се нагърбва със задачата да подготви критична маса от образовани хора, които да поемат изграждането и управлението на бъдещата държава. Независимо от идеологическите ни предпочитания, няма как да отречем, че образователната система след 1944 година е също в общи линии успешна. Тогава училището изпълнява поне две важни задачи – да поеме част от напрежението в резултат от придвижването на огромни групи хора от селата към градовете и да разпространи и наложи нов, доста различен от дотогавашния възглед за света и обществото. Проблемът днес е в това, че ние живеем в един доста бързо променящ се свят, който дава противоречиви сигнали към образователните системи. Може би си спомняте, че допреди 15-20 години ние твърдяхме, че едно от най-важните неща е езиковото обучение на децата и започнахме промени на системата в тази посока. Докато днес се чуват гласове, че в резултат на развитието на изкуствения интелект едва ли не ще изчезне професията на преводача (което, разбира се, поне по отношение на литературния превод е голяма глупост).
И сега на конкретните въпроси. Аз мисля, че във времена на бързи промени като днешните образователната система трябва да се придържа към безспорното. А за мен безспорни са три необходими акцента: математически умения, солидна хуманитарна подготовка и не на последно място – засилена възпитателна функция на училището. Огромен брой изследвания доказват, че липсата на дисциплина в училище е пряко свързана със загубата на концентрация у децата и оттам – снижаване на техните резултати по всички предмети. Така че - да, аз подкрепям пълната забрана за ползване на мобилни телефони в училище.
Но въпросът за възпитанието има и друга страна. Във време, когато традиционното семейство е във видима криза, има завишени очаквания училището да поеме част от възпитателните функции на семейството. Дали това е възможно и ако да, то в какъв обем, по това може да се спори. Но е обществено оправдано такъв опит да бъде направен. И тук идваме до въпроса за “Добродетели и религия”. Аз лично подкрепям идеята. Разбира се, право на родителите (а след определена възраст и на децата) трябва да бъде да решат дали да се включат в обучение, в което да има и конфесионален елемент, или не. Що се отнася до това дали православието трябва да има някакво специално място в този предмет, то тук нямам никакви колебания. Православното християнство е традиционната религия на нашия народ и едва ли е нужно всеки път да напомняме, че ако този народ днес го има, то това е до голяма степен благодарение на вярата и на езика. Това по никакъв начин не означава, че не трябва да възпитаваме децата със светогледа и със самочувствието на граждани на Европа и на света. Но ако трябва да перифразирам един мой приятел политолог – хората, на които се доверяваме, винаги са хора отнякъде; и ние сме основателно подозрителни към всеки, който ни убеждава, че не е отнякъде, а е отвсякъде.
- Преди месец представихте 23-и брой на сп. “Юридически барометър”, където говорите, и то за пореден път, за изключително голямата изменчивост на нормативните актове, както и за липсата на законодателна визия. Защо сякаш едни и същи закони се променят постоянно?
- Чувствам известно неудобство години наред да повтарям едни и същи нелицеприятни изводи за състоянието и развитието на българския правен ред и затова ще бъда съвсем кратък. Дано не звучи грубо, но когато посредствеността вземе връх в една общност, общността започва да живее в непрекъснат процес на временни решения. Посредственият човек не е в състояние да формулира трайни и дългосрочни решения, най-малкото защото не може да си представи добре бъдещето и трудно различава важното от маловажното. А и светът стана доста по-сложен. И няма защо да се учудваме, че хора, чийто опит в корабоплаването се свежда до каране на водно колело на Панчарево, не могат да се справят с управлението на презокеански кораб по време на буря.
- Задава се колапс в съдебната власт с оглед на решението на съда на ЕС за Инспектората към ВСС. В тази връзка ще ви попитам трябва ли ВСС да продължи да кадрува, да назначава административни ръководители, да атестира магистратите?
- Пресилено би било да кажем, че се задава колапс, а и не съм сигурен, че има пряко противоречие между решенията на КС и на СЕС по темата. Това, което трябва да ни безпокои според мен, е друго. В момента критичен брой конституционни и други важни органи са с изтекъл мандат и/или с временни ръководства – прокуратурата, ВАС, ВСС, Инспекторатът към ВСС, ДАНС, Комисията за противодействие на корупцията. Защо това трябва да ни безпокои? Защото демокрацията не се изразява само в правото да избираш и да бъдеш избиран. Това е само една от поне няколкото формални характеристики на този модел на управление. Другите обаче са не по-малко важни – мандатност на избраните органи, персонална отговорност за определени назначения, спазване на изискванията за предвидимост и еднообразност на решенията, публичност и отчетност на дейността, та дори и ротация и жребий. Така че положението в момента трудно може да се стабилизира с използване на обикновена байганьовска хитрост.
- Кадровиците решиха да се обърнат към вас, преподавателите, за да ги посъветвате какво да правят, особено след 21 юли, когато изтичат 6-те месеца от последните промени в ЗСВ. Направиха ли го?
- Не мисля, че въпросите около ВСС са юридически. Това, което трябва да направят неговите членове, е незабавно и безусловно да си подадат оставките. Това е най-прекият начин да се стигне до нов състав на ВСС.
- Смятате ли, че трябва да се промени конституцията, за да се намали мнозинството от 160 народни представители за избор на членове на ВСС?
- Аз съм противник на разбирането, че правилата трябва да се нагаждат към всяка ситуация, на която те не са по мярка. В случая – отникъде не следва, че излъчените от парламентарната квота членове на ВСС трябва да са от една и съща политическа тенденция.
- Направихте книжарница в центъра на София, и то със статуя на Умберто Еко, защо? Може ли да се печели добре от книжарница, какви са вкусовете на четящата публика?
- Аз съм от поколението, за което книгите бяха основен начин да опознаеш хората и света. Или, както казва Умберто Еко, вместо един, да изживееш стотици животи. Книгите в личната библиотека на всеки един от нас са в някаква степен гръбнакът на неговата представа за света. Нашата книжарница не би могла да се състезава с големите вериги книжарници по брой на заглавията, но тя се опитва да предложи нещо друго – книгите, които ние бихме избрали за нашата лична библиотека. Един ще хареса нашата подборка, друг – вероятно не. Но ние упорито ще предлагаме онези автори и заглавия, които ни се струват важни и които си заслужава да бъдат прочетени, а вероятно и препрочитани. Защото, както пише Набоков, само препрочитането ти позволява да усетиш “текстурата на черупката на Грегор Замза или оттенъка на очите на Ема Бовари”.
- Какви са наблюденията ви върху младото поколение – по-малко ли чете от по-възрастното? Какво бихте ги посъветвали за четенето?
- Аз винаги съм бил много скептичен към всякакви тюхкания на тема как тези, които идват след, нас ще съсипят света. Вероятно всяко отиващо си поколение има такива страхове, но светът някак си оцелява. И в такива случаи си припомням мисълта на един от моите любими писатели – Владимир Зарев, който казва, че конфликтът между поколенията винаги се свежда до едно и също – младите искат пример, а получават съвети. Така че нека да им даваме по-малко съвети, а да ги насочваме кое е правилно и кое не чрез нашето собствено поведение.
Аз като цяло съм оптимист – ако светът оцелее въпреки нашето безразсъдство, то вярвам, че тези след нас ще го превърнат в едно по-добро и по-сигурно място от това, което ние ще им оставим.
CV
Проф. Даниел Вълчев е роден на 10 август 1962 г. в Бургас
Завършил е Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”
Специализирал е в Международния институт по публична администрация в Париж и във Военния колеж на НАТО
Бил е депутат и шеф на Комисията по европейска интеграция в 39-ото НС, след това - вицепремиер и министър на образованието
Декан е на Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”
