Дадох целия си живот на футбола - като вратар и после като президент, казва той
- Поводът за това интервю е, че минаха 40 години от един паметен и велик за българския футбол мач на националния отбор. Спомняш ли си за какво става въпрос?
- Спомням си цялата атмосфера преди мача, лагера на Панчарево, бяхме опитни футболисти...
- Все пак да уточним за кой мач говорим. Исках ти да го кажеш.
- На 2 май 1985 г. играхме в София срещу Франция. Съперникът пристигна като действащ европейски шампион. Беше спечелил титлата по-малко от година по-рано. Дойдоха с всичките си звезди, начело със звездното трио в полузащита Платини-Тигана-Фернандес. Но и ние се готвехме усилено, лагерът мина успешно, всички бяхме здрави. Няма да крия - готвехме се да бием Франция и това беше много важно за нас като мотивация. Предната есен паднахме от "петлите" в Париж...
- Точно щях да те върна към този мач на "Парк де Пренс".
- Да. 0:1 с дузпа загубихме, но играта беше доста равностойна. Тогава нямаше ВАР, иначе щеше да се види, че нямаше никакво нарушение в наказателното поле. Макар че при всички технологии в моменти пак се допускат сериозни грешки. Но още тогава усещахме в себе си силите да бием европейския шампион.
- А самият мач на 2 май?
- Пълен стадион, хубаво време. Бързи и навременни голове - вкараха ги Георги Димитров, светла му памет, и Наско Сираков. Е, не може да се каже, че тотално сме ги надиграли, но със сигурност бяхме по-добрият отбор. Французите нямаха много чисти положения. Каквито опасности създадоха, защитата ни се справи, аз също. Отбраната ни тогава - като започнеш от вратаря и стигнеш до номер шест, имаше
най-малко голове в световните квалификации от всички отбори в Европа
До последния мач ни бяха вкарали само три, по половин на мач. Направихме 0:0 в Югославия, паднахме 0:1 в Париж, после бихме последователно 4:0 Люксембург, 1:0 ГДР, 2:0 Франция, 2:1 Югославия и 3:1 пак Люксембург. Оставаше ни само гостуване на ГДР, но вече се бяхме класирали и загубихме 1:2. Но аз тогава не играх.
- Каква беше ролята в този успех на треньора Иван Вуцов? Помня, че тогава му се подиграваха за "пакетното придвижване", а сега всички големи отбори играят така.
- И за други неща му се смееха. Например, че неизменен титуляр беше Аян Садъков, светла му памет, който не даде на Платини, както се казва, вода да пие. Както и че пускаше редовно Живко Господинов от "Спартак" (Варна), и него Бог да го прости. А те изнесоха страхотни мачове в средата на терена точно срещу най-добрите халфове в Европа тогава. Изобщо Вуцов организираше така нещата, че да сме много добре подготвени физически и мотивирани. Това не идва само от националния отбор, разбира се, но по онова време лагерите бяха по 10-12 дни, не както сега по 2-3, и имаше повече време да се напаснем. Но повтарям - ние идвахме вече подготвени от клубовете си - и физически, и тактически.
- Ще направя един паралел между два мача срещу Франция. И през 1985-а, и осем години по-късно, когато пък два пъти ги бихте, гръбнакът на отбора беше съставен от играчи на "Левски".
- Специално за 1984 г. отборът на "Левски" се състоеше главно от млади футболисти с големи възможности и много хъс. В първия отбор тогава
влязохме 7 момчета от юношите, взехме трите купи у нас
и бяхме титуляри в националния отбор. През 93-а и 94-а някои от "Левски" вече бяхме излезли в чужбина, но почти цялата защитна линия беше от футболисти, които играеха в България, само Хубчев вече беше в "Хамбургер".
- Предполагам, че това е помогнало.
- Естествено, че помагаше. Всички бяха добре подготвени, с треньор Георги Василев, който по онова време беше един от най-добрите в България.
- Малко по-страничен въпрос. Как преживя периода между 1985 г. и 1994 г., като се има предвид че някои периоди не беше титуляр в националния отбор, че даже и в един момент изобщо беше лишен от правото да играеш? Психически как се преодолява това?
- Не се преодолява лесно, но за мен всъщност не беше толкова трудно. Веднага след тези паметни мачове, които са поводът за това интервю, мен ме изхвърлиха до живот от футбола.
- Тъкмо към финала за купата с ЦСКА щях да те върна.
- На 1 юни бием Югославия и на практика се класираме на световното, развяваме знамето на България пред 70 000 на стадиона, на 19 юни беше финалът за купата, а
на 21-и ме наказаха с
"изключване от физкултурното движение"
Без да имам даже и жълт картон по време на мача, тоест съдията не е видял нищо в моите действия.
- Само с политически причини ли си го обясняваш?
- Моето - само с политически и с това, че не можеха да ми вкарат гол. Имам предвид въпросния отбор. А иначе причината беше, че по онова време "Левски" беше хегемон, седем пъти поред бихме вечния съперник и това не се харесваше на много хора.
- Умишлено не споменаваш името на въпросния съперник?
- (Смее се.) Да. Но да се върна към наказанията. От "Левски" бяхме изхвърлени четирима души завинаги. Плюс един за една година. От ЦСКА - един завинаги само и един за три месеца.
- Тогава за световното в Мексико Иван Вуцов като треньор на националния отбор се пребори да върнат теб и Наско, нали?
- Много хора се бориха, говориха, натискаха. Хората не може да разберат защо сме наказани. Аз нямах право дори да тренирам, бях изключен от ВИФ (сега НСА - б.а.). Намерих си работа
в депото на гара "Подуяне"
След това вече през 1986 г. станах "Футболист на годината", продължих да съм титуляр, но в този период два пъти скъсах адуктор, затова по-трудно влизах във форма. Треньор на националния беше Борето Ангелов и не ме вземаше. Паднахме от Румъния 1:3 в София. Почти контузен ме трансферираха в португалския "Беленензеш" през 89-а, а почти веднага след това следващата направих уникален мач в националния. Бихме Румъния 3:0 в Букурещ. За всичките години, откакто съм в "А" отбора, ни съм бил викан максимум 10 месеца.
- Ти всъщност си бил малко над 22-годишен, когато футболът ти е целият живот, но ти казват, че повече няма да играеш. Как се преживява такова нещо?
- Как да се преживява? Опада ми косата, всички около мен бяха много разтревожени. Живеехме във време, когато не беше много ясно дали ще има някой, който да се пребори и да ме върнат. Хубавото беше, че вече се бяхме класирали на световно първенство и трябваше да се стяга отбор за финалите. А ние с Наско Сираков бяхме сред основните фигури.
- Ще те върна към мача с Югославия. Аз тогава избягах от казармата, за да го гледам на живо, остригаха ме, та и аз бях без коса.
- (Смее се.) Е, аз по други причини.
- Но мисълта ми е, че тогава на пистата през 5 метра имаше тежковъоръжени полицаи с палки, каски и щитове заради трагедията на стадион "Хейзел" предната седмица. Повлия ли това на отбора?
- Според мен бяхме твърде концентрирани върху победата, защото знаехме че Югославия имаше изключителен отбор, а после ни остава само Люксембург. След победата в мача, в който аз и Наско не играхме, си спомням, че
Андрей Желязков ни подари по един парфюм
Според него сме продължавали да сме част от отбора - от 8 мача сме изиграли 6.
- А на самото световно само трима души изиграха всяка една минута. Двама, за съжаление, са покойници - Садъков и Джеки Димитров. Заради Мексико ли те избраха за футболист на годината?
- Не само. След това започнахме европейски квалификации. Бяхме в група с Белгия, на вратата им беше Жан-Мари Пфаф, четвърти в света от Мексико. Като гости направихме 1:1. След това ме избраха за №1 в България. Но разбира се, основната роля беше самото световно. Откриване. Играем с актуалния световен шампион Италия пред 115 хил. души, завършваме 1:1. Последва нещастен хикс с Южна Корея, макар че години по-късно всички разбраха, че това не е случаен отбор. И трети мач в групата срещу бъдещия световен шампион Аржентина с капитан Диего Марадона. Падаме, но излизаме от групата - за първи път в историята. Но там съперник ни е домакинът Мексико. Пак стадион "Ацтека", пак 115 хиляди. Стана много хубав мач, макар да загубихме 0:2, но за мое нещастие, ми вкараха най-красивия гол на първенството.
- Смесени чувства, а?
- Не, само ме беше яд. Но колкото пъти го гледам - такъв гол няма хващане.
Странична ножица от 16 метра в наказателното поле, в обратния ъгъл,
до гредата. Нямаше какво да се направи. Ние смятахме, че сме се представили достойно, но в България ни спретнаха едно "светло" посрещане. Бяха събрали работници от всякакви места, нацапали им лицата със сажди и ни замеряха с яйца.
- Беше на финалите на три световни първенства и на едно европейско. Защо обаче сега не се получават нещата с националния отбор?
- Има много причини. И тогава да се получи, и сега да не става. На двете световни и европейското повечето бяхме хванали и двата строя. Което беше важно, защото всеки строй е със своите плюсове и минуси. Дисциплината от предишния, а след това много от нас заминаха да играят в чужбина. Чувствахме се
по-спокойни, по-освободени, дори само финансово
А в онзи отбор имаше уникални футболисти Уникални! Каквито и до ден днешен няма и в Европа. Но и в малки държави като България е важно поколението. То не се създава само с тренировки, то просто се случва. Както е било в Австрия, в Унгария и така нататък. Сега е друго времето. Момчетата, които излизат от школите, като че ли не са толкова здрави физически, не са достатъчно амбициозни, задоволяват се с това, което получават в началото. Не са и достатъчно мотивирани, защото се разсейват с много неща, които по наше време ги нямаше.
- Не ти ли е мъчно за БФС? За базата в "Бояна", твое дело все пак?
- Не ми е мъчно. Аз дадох целия си живот на футбола - като вратар и после като президент. Направих неща, които никой друг не е правил и може би няма да направи. И на двете позиции. Но ме е яд, че аз и моите колеги направихме всичко възможно -
промени на първенството, на стимули, треньор на националния чужденец,
три пъти чужденци - шефове на съдиите. Бях осем години член на изпълкома на УЕФА, всякакви програми бяха усвоявани у нас. "Бояна" е едно бижу, което няма как да кажат, че някой друг го е построил. Така че има неща, с които се гордея.
- Чуваш ли се с твоя наследник на поста Георги Иванов? Изказваш ли мнение, даваш ли му съвети?
- Ние сме от различни поколения. Аз го поканих да стане технически директор на БФС. Две години човекът е гледал отблизо как се работи във футболния съюз, тоест имаше някаква подготовка. Иначе по празници се чуваме, когато се видим, се поздравяваме, макар че аз вече не ходя много по мачове. Но за съвети и мнения той си има екип. Аз като си тръгнах, не останаха много от тези, които съм привлякъл. Запази се предимно администрацията. Така че като кажат - тези са на този, другите са на онзи - не.
През последните 20 години всички в БФС бяха назначавани от мен и оттам излязоха много качествени хора - и Павката Колев, и Ицо Запрянов, и Тервел Златев, и други, които ставаха след това шефове по клубовете. Така че футболният съюз по това време създаде и кадри. Пращали сме ги на курсове в УЕФА, били са делегати, членове на комисии. Направил съм всичко възможно, като имаме повече представители в администрацията на европейския футбол от доста по-големи държави.
- В последно време в българския футбол стана едно много хубаво нещо, което не знам как се получи. Четвъртите в света пак играят в един отбор. Преди имаше дрязги, имаше обиди даже. Загърбихте ли негативното?
- Всичко е загърбено, пак играем в един отбор. Във времето всеки е имал своите си задачи, тревоги, работа, пътувания.
Много от тези дрязги бяха създадени от хора извън нашия кръг,
което си е типично за България. Колективът ни беше много силен и някои хора се уплашиха да не продължим напред все така заедно. Не знам защо. В момента вече сме на по 60 години, някои на повече, други на по-малко, така или иначе, сме едно поколение. Лошото е забравено, изчистено е.
- Поулегнали сте, един вид?
- И сме поулегнали, и всеки си е направил равносметка точно кой, защо и с каква цел е направил да се скараме. Това, което се случи миналата седмица във Варна с благотворителния мач за жертвите в Кочани. Предния ден играха "Спартак" (Варна) с ЦСКА. И имаше по-малко хора, отколкото на нашия мач. Тези хора не бяха дошли да ни гледат, защото ще покажем нещо. Както се казва, половината сме куци и сакати, аз изобщо не мога да играя. Не, дойдоха да видят фигурите, които са направили нещо велико за тази страна. А и защото е благотворително.
- Понеже спомена, как си със здравето? Преди време имаше сериозни проблеми.
- Имам две операции на гръбначния стълб плюс още три на лявото коляно и една на дясното. Това са тежки контузии и не ми позволяват отново да се пусна в игра.
- Към края един по-обобщаващ въпрос. Кои са двете неща, с които се гордееш като футболист и президент на БФС? И съответно двете, за които съжаляваш?
- Най-много се гордея, че с моите колеги и аз, понеже ме питаш за мен, съм допринесъл да се класираме на три световни първенства, защото съм играл във всички квалификации. Да станем на едното четвърти в света, когато аз хванах и две дузпи, тоест съм допринесъл отборът да продължи. И че имам
102 мача за България, от които 60 като капитан
Като президент се гордея най-вече с финансовата стабилност през цялото време и естествено, базата в "Бояна".
За нещата, които не съм постигнал... Да играя в голям клуб в чужбина, както съм играл в най-големия в България - "Левски". А като ръководител, че въпреки усилията, които положихме, не успяхме да се класираме на финалите на голямо първенство.
- А продължаваш ли да си близко до футбола?
- Аз все още съм член на две комисии - в УЕФА и ФИФА. Иначе смятам, че съм му дал даже прекалено много, което ми се е отразило и на здравето. Ако всеки даде толкова, ще сме на светлинни години.
