В 10-и клас станах модел, започнахме да ходим по ревюта и там се запознах с много хора от музикалния бранш
Още акценти от интервюто:
- Заминахме за Съветския съюз и за 45 дни направихме 48 концерта
- Много пъти се връщах, страдам от хронична носталгия
- В моето обкръжение имам много приятели с различна сексуалност, но те не ходят на тия паради
- “И никой не пита защо” - така е наречен документалният филм за вас на режисьора Марио Кръстев. Чия беше идеята животът ви да бъде разказан на кино, Милена?
- Снимахме го две години. Марио много ме изненада, че иска да прави филм. Познаваме се много отдавна и сме близки приятели, не служебни. Навремето сме ходили заедно при баба Ванга, приятелка съм с децата му, с бившата му жена. Не знаех, че ме е наблюдавал през годините и са му се появили някакви идеи за филм. В началото мислех, че ще е игрален, после разбрах, че ще бъде документален, но той не ми казваше много. На всяка една наша среща за снимки до последния момент не знаех какво ще се прави. Не сме водили предварителни разговори, идваше и ме засипваше с някакви въпроси и ставаше непринудено.
- Наричат ви бунтарка, не премълчавате, когато нещо не ви харесва, а каква бяхте като съвсем малка?
- Бях много палава, играех си само с момчета, защото в нашия квартал “Лозенец” нямаше момичета. Пред блока минаваше влак и имаше нещо като сточна гара, на която разтоварваха вагоните. По онова време този район беше краят на София. С момчетата се катерехме по дърветата, играехме футбол, с прашки, на фунийки. Не съм имала кукли, баба ми беше подарила една и първата ми работа беше да ѝ отрежа миглите и да ѝ махна горната част на главата, за да видя как ѝ е посадена косата.
- Къде сте учили?
- До 8-и клас в 139-о училище, а после в Полиграфията - фотография.
- Как започнахте да се занимавате с музика?
- От малка си пеех в трамвая, докато се возехме с майка ми от “Иван Вазов” до ЦУМ. Тя ме ръчкаше, защото в целия трамвай ме чуваха, а аз започвах още по-силно. В пети клас установих, че ми се свири на китара, изнудих я да ми купи и сама се научих. Гледах приятелите на брат ми, които дрънкаха някакви песни в градинката. Наблюдавах ги къде си слагат пръстите, запомнях звука и вкъщи гонех тоновете.
- Ходили ли сте на вокален педагог?
- Наложи се, когато реших, че ще пея и трябва да взема категория. Не можеше просто така да отидеш и да почнеш да пееш, както е сега - можеш, не можеш, плащаш си студио, наемаш си музиканти, ако имаш спонсор, ти плаща клипа и вече се въртиш навсякъде.
Явно съдбата ми помогна да тръгна по този път. Група “Тангра” репетираха близо до нас, още тогава много си падах по рокендрола и като се прибирах от училище, минавах оттам. Все вкарваха и изкарваха някакви уредби и аз въртях, сучех, гледах все да съм там, за да наблюдавам какво правят. Един ден, прибирайки се отново от училище, гледам, че си боядисват колоните в двора на бившата XIV поликлиника, после стана читалище “Христо Смирненски”. Увиснах на оградата и ги попитах дали може аз да ги боядисам.
Съгласиха се, после с шаблон и гъба сложих надписи “Тангра” и така се сприятелихме. Винаги ходех, като имаха концерти, изпълваше ми се сърцето да слушам китари, барабани, пеенето. Дори ходих с тях на едно петдневно турне. Попитах Косьо Маркоу, Бог да го прости, какво да направя, къде да отида, защото много ми се пее. Никога няма да забравя какво ми каза: “Ако ти е писано, ще пееш”.
Освен това в 10-и клас станах модел на спортно облекло, започнахме да ходим по ревюта и там се запознах с много хора от музикалния бранш. Сред тях бяха продуцентът на братя Аргирови - Киро Мъглата, и Богдан Томов, който много ме хареса визуално, защото бях различна. Беше решил да прави някаква формация, подобна на “Трамвай №5”, покани ме, но от всички мадами само аз бях сериозна и не се получи. Един ден Киро Мъглата ми се обади за прослушване, група “Кукери” си търсеха беквокал за СССР. Явих се и ме харесаха. Започнахме репетиции, но трябваше да взема категория, защото нямах право да работя, и тръгнах на вокален педагог и солфеж. Взех втора категория. Заминахме за Съветския съюз и за 45 дни направихме 48 концерта.
- Много силен старт е да тръгнете веднага на турне, без да сте имали още концерти тук.
- Беше супер яко, защото за първи път се качих не на големи сцени, а на огромни. Най-малката зала беше по-голяма от зала 1 на НДК и всички бяха препълнени. Странното е, че никога не съм имала сценична треска, толкова ми е приятно да излизам пред публика, кеф ми е, не е стрес. И беше страхотно да виждам толкова много хора на тези концерти. Турнето беше невероятно преживяване, но се прибрахме в София и ми стана много тъжно, защото всичко свърши.
Тогава ми се обади Киро Мъглата да запиша едно парче в радиото. После ме извика да го чуя, слушам някакъв глас, но не знам, че е моят, защото, като говоря, е един, а на запис е съвсем друг. Не се бях чувала до този момент и не се разпознах. Каза, че иска да ми направи песни, и Асен Драгнев написа три парчета по стихове на Георги Константинов. Станаха много готини, обаче само едно мина на комисия. Но Киро замина за Норвегия и нещата останаха така. По това време ходех с приятели на “Кравай” и решихме да си направим банда. Създадохме рок трио “Милена” и с тия три песни и още няколко, които впоследствие започнахме да ходим по участия. В онези години Спас Русев беше в нашия бранш и ни правеше концерти, пътувахме с една жигулка насам-натам. В един момент решихме да прекръстим триото на “Ревю” и да вземем барабанист. Бях с тази група до 1989 г., после с “Орион”, “Ера”. С “Пиромания” ходихме във Франция, снимаха ни и ни даваха по MTV.
- В онези години как си намирахте дрехи за тази рок визия?
- Шиех си ги сама. За обувките ходех при обущаря на Народния театър да ми направи основите и подметките, а аз после си слагах катарами, капси.
- Имали ли сте проблеми с полицията заради това облекло?
- О, да. Като ходехме на “Кравай”, постоянно ни прибираха в мазето на НДК, много надолу, където са тръбите на парното. Там имаше милиционерски стаички, нас ни слагаха на едни пейки и чакахме да ни дойде редът. Всички се познавахме и си приказвахме, седяхме по няколко часа, разпитваха ни, после ни пускаха, след това пак ни прибираха...
- Кога започнахте да пишете песни?
- В края на 1989 г. написах първия си текст за песента “Сън”. Занесох го на Георги Минчев, много ме беше срам, но той ми даде сила да продължа.
- Няколко пъти сте искали да емигрирате извън България, къде се опитвахте да се установите?
- Първият път беше, като отидохме с “Орион” на фестивала “Санремо”. Много ми хареса в Италия и реших, че ще остана там. Споделих на този, който се грижеше за нас, и тъкмо бяхме спрели на един светофар, ни накацаха от тези, дето мият прозорците на колите. Той ми каза, че ако емигрирам там, ще бъда една от тях. Веднага се отказах. След това реших да замина за Канада. Бяхме си резервирали с тогавашното ми гадже билети за самолета и за да ги платя, трябваше да отида да пея в Русе на абитуриентски балове. Свършиха ми участията, взех си парите и отивайки да плащаме, ни казаха, че полетът е канселиран, защото по принцип бил за Куба. В Торонто спирал само за да зареди гориво, но всички пътници слизали там, за да останат в Канада. И затова го отменят.
Много ми хареса в Италия и реших, че ще остана там. Споделих на този, който се грижеше за нас, и тъкмо бяхме спрели на един светофар, ни накацаха от тези, дето мият прозорците на колите. Той ми каза, че ако емигрирам там, ще бъда една от тях. Веднага се отказах. След това реших да замина за Канада. Бяхме си резервирали с тогавашното ми гадже билети за самолета и за да ги платя, трябваше да отида да пея в Русе на абитуриентски балове. Свършиха ми участията, взех си парите и отивайки да плащаме, ни казаха, че полетът е канселиран, защото по принцип бил за Куба. В Торонто спирал само за да зареди гориво, но всички пътници слизали там, за да останат в Канада. И затова го отменят.
След това заминах за Германия, където седях месец и нещо. Имахме концерт в Хамбург с група “Орион”. Трима останахме, само един се прибра в България. Подадохме си документите за оставане в страната. Дадоха ни квартири и някакви помощи - 7 марки. Другите ги настаниха в емигрантски хотел до гарата, а мен ме пратиха в много луксозен квартал извън Хамбург. Беше много готино, чисто и красиво, но бях сам-сама, не знаех нито дума на немски. С тези 7 марки, които ми дадоха, много икономично се храних една седмица, после свършиха и всички пари, които си носех от България. Нямах работа, нямаше кой да ми помогне, нямаше с кого да си разменя една дума. И един ден, докато се мотаех в един магазин, някой ме потупа по рамото - моя колежка, която с други музиканти работеше в скандинавските страни. А през Хамбург минаваха, за да си купят кола. Съвсем случайно Господ ми я изпрати, за да мога да се прибера в България. С техния бус се върнах, толкова се вълнувах, че се радвах на всяка дупка, през която минавахме по улиците, влизайки в страната ни.
После ходих в Щатите, във Франция и след това емигрирах в Англия, защото тук нищо не се случваше. В САЩ отидох, защото това беше голямата ми мечта. Но си казах, че повече като измекяр емигрант няма да живея. Имам цели, имам мечти и няма да си губя времето. За три месеца там не можах да срещна подходящите хора, които да ми бъдат трамплин, и се прибрах. След това подписах договор с един мениджър за две години турнета във Франция. Първо бях с “Ера”, след това с “Пиромания”. Имаше бюджет, бяхме си наели микробус и си обикаляхме с него Франция. Свирехме на големи фестивали със световни звезди. Мениджърът ме беше пуснал и в различни радиокласации, бях спечелила една от тях с песента “Защо”. Но жена му започна да го ревнува от мен, заплаши го с развод, което беше много глупаво, защото с него бяхме само приятели, нищо повече. И прекратихме договора.
Пак останах без мениджър и си казах, че ще се пробвам в Англия. Запознах се с много готини хора и на шестия месец вече имах група с моето име, с която започнахме да свирим в клубове. За 9 месеца станахме третата най-добра лондонска клубна банда.
- Как се запознахте със съпруга си?
- Беше промоутър на един клуб, в който свирехме в сряда, и там се запознахме. Държеше още два клуба, в които бяхме в събота и неделя. Като имахме участия, викахме агенции да ни гледат, записахме албум и нещата тръгнаха.
- Колко години живяхте там и защо се върнахте?
- Бях в Англия 14 години. Много пъти се връщах, страдам от хронична носталгия. Като отида някъде, издържам два-три месеца и на четвъртия вече започвам да се разяждам, имам нужда да се върна. Не се бях прибирала година и половина и ми беше много тежко, след което започнах да се прибирам често. А тук си влизах в предишния живот и не ми се връщаше в Англия, въпреки че там никога не съм имала някакви проблеми - финансови, къща или приятели.
Имах абсолютно всичко, живяла съм на хубави места, имах добър стандарт.
- Дъщеря ви занимава ли се с музика?
- Пееше много хубаво, но като влезе в пубертета, гласът ѝ се промени и не го харесва. Реши, че иска да учи приложни изкуства, и сега рисува.
- Коя песен ви описва най-точно?
- Не знам, всички, защото влизам от една крайност в друга.
- Как се отнасяте към обвиненията, че използвате език на омразата?
- Темата е малко дълга. За мен език на омразата е, когато някой агресивен идва към теб и започва да те обижда. Но когато по нормален начин кажа нещо, което не ми харесва, това не е език на омразата.
- Проблемът тръгна от ваши изказвания не срещу гей общността, а срещу парадите, нали така?
- Точно така. Аз съм против гей парадите и срещу това парадиране, грозна и вулгарна демонстрация да си навираш сексуалността в лицето на хората. Това ме дразни. Иначе в моето обкръжение имам много приятели с различна сексуалност, но те не ходят на тия паради. Истинските гей хора не са онези, които парадират и ти се навират в лицето. Това го казах и в съда.
- Обвиняват ви и че сте путинист.
- Това, че съм намерила няколко хубави неща, които Путин е направил, няма лошо. Кой какъв е, не ме интересува, важното е, че когато някой направи нещо хубаво, то трябва да се каже, а не да си затваряме очите, защото бил Путин. Защо не ми казват сега, че съм тръмпист? Аз съм много голям фен на Тръмп и за мен той е много по-добър от Байдън. И сега, като спечели изборите, всички ония, които го плюеха, станаха тръмписти, това е лицемерие и страшно ме дразни.
- Ядосвате ли се на хората, които ви критикуват?
- Не.
- Защо никога не сте влизали в политиката?
- Идеалист съм, а са ми казвали, че като се влезе в нея, ти налагат какво да правиш. Не искам да ми налагат, не мога да лъжа, не мога да си затварям устата за неща, които виждам, че не са правилни. Няма място за идеалисти в политиката.
- Обичате много кучетата, колко имате сега?
- Пет и две улични, за които се грижа.
- Другата ви страст са моторите, кога се запалихте по тях?
- За първи път карах мотор в пети клас, не знаех как се сменят скорости и го карах само на първа. Не знаех и как се спира, моето колело имаше контра, а моторът няма и нямах представа как да спра, но успях някак си. Оттогава много обичам миризмата на бензин от мотор.
- Сега имате ли мотор?
- Да, този ми е четвърти. Карам разумно, имала съм и луди моменти, веднъж се прибрах от Созопол за три часа с яденето и зареждането. Но такива скорости не са нужни, няма смисъл.
- В детството сте играли с момчета, сега приятелите ви повечето мъже ли са, или жени?
- Вече нямам толкова приятели. Едно време ме търсеха постоянно, но започнах да ги отсявам, защото много от хората, които се въртят около мен, са някакви използвачи, за съжаление.
CV:
Цветна, щура, провокативна, без това да е самоцел, вече 41 години Милена Славова е на музикалната сцена. Рокът е в душата ѝ още от ученическите години, а миризмата на бензин я кара да се влюби в моторите едва в пети клас. И днес продължава да се движи на две колела, но скоростта винаги трябва да е разумна. Преди години се премести да живее в Англия, където направи своя банда. България обаче е нейното си място и се върна. Наскоро излезе документален филм за нея, който разказва за кариерата ѝ на музикалната сцена.
