Тя е психотерапевт, психоаналитик, групов аналитик, лицензиран консултант по позитивна психотерапия и магистър по артистични и психо-социални практики и психодрама. Притежава магистърски степени в областта на артистични и психо-социални практики и психодрама. Завършва образованието си в съвместната програма на Българското общество по групова анализа и психоанализа с Виенския университет “Зигмунд Фройд”.
- Г-жо Азова, какъв тип хора стават насилници?
- Не трябва да забравяме, че всеки един насилник
в зрелия си живот преди това е бил насилван по някакъв начин
Защото децата не се раждат насилници. Те са новодошли в една среда, която ги обуславя. Не говорим дори за това дали те са бял лист, защото няма такова понятие като бял лист. Те идват на този свят с една своя история, която започва още в пренаталния период.
За насилието трябва да се говори повече и все повече хора да разбират какво представлява то, защото ние сме като че ли изключително толерантни към някои прояви на насилие. Може би защото не познаваме всичките му форми. Защото се приема, че физическото насилие е насилието, което е видимо, защото то вече преминава всяка физическа граница на човек, но има емоционално, има психологическо, има вербално, има и насилие, което понякога изглежда много “смешно”. Примерно някой ти се подиграва или те ощипва, докато се разминава с теб на улицата. Уж неволно, уж така, на шега. Но всяко такова събитие може да се приеме като насилие.
Да не говорим за онези безобидни потупвания по дупето, понякога през закачката. Пипането на интимните части на малките деца е абсолютно забранено, защото това създава една сексуална симулация. Ние сме сексуални същества от много, много малки. Сексуалността не се появява на 13 години, когато влезем в пубертета. Така че трябва
да бъдем много внимателни към всяко едно докосване на детето
- До каква степен анонимността на виртуалното пространство насърчава агресивното поведение в онлайн среда?
- До невъобразима. Насилникът е силен, защото той не застава с лицето си. Той е анонимен, той е непознат. Насилникът вярва, че няма да бъде наказан, защото никой не знае кой е той. И когато никой не знае кой е, той става по-свободен в това да проявява своите агресивни импулси.
- А какви мотиви стоят най-вече зад онлайн тормоза?
- Когато се случва в офлайн среда, ние сме наясно кой ни е обидил и най-вероятно искаме да отвърнем. А когато не си провокирал някакъв тормоз, какво те кара да го осъществяваш? Желание за контрол, за отмъщение, за власт, за влияние, за наказание. Обикновено поведението на насилниците е продиктувано от желанието им да покажат болката, с която те не могат да се справят, защото психологичната болка е различен тип болка. Тя не е физическата, при която агресорът може да изрази, че го боли крак, ръка, корем или глава. А психологичната болка понякога остава абсолютно неясна. Нещо става с мен, но не знам какво точно. Повишена тревожност, страх. Много силен гняв, раздразнителност, реактивност, тъга.
Безсилието и безпомощността са две от нещата, които в много голяма степен активират насилието
- Има ли някакъв стереотип, по който агресорите избират жертвите си в интернет?
- Ще бъде голяма спекулация, ако започнем да казваме точно какво провокира насилника, защото той може на практика да бъде провокиран дори не толкова от поведението или това, което потенциалната жертва публикува във Facebook или в другите социални мрежи. Той по-скоро е на принципа на това какво самият извършител проектира върху това, което вижда. На практика може да проектира цялото си психично и вътрешно съдържание, без отсрещният да е наясно какво се случва.
През 50-те години в Щатите се извършва експеримент, чиято идея била да се осветли триъгълникът жертва - насилник-спасител и да покаже, че всеки насилник в някакъв момент е бил първо жертва, след което проявява вече по един или друг начин насилието, което той е преживял. В експеримента участвали 50 затворници, които били осъдени за различни форми на насилие. Те били пуснати в супермаркет заедно с 50 жени. В края на експеримента всичките 50 затворници посочили едни и същи 20 жени, които биха могли да бъдат техни жертви. И когато впоследствие били направени интервюта с тях, се е оказало, че всяка една от тези жени е преживяла форма на насилие в детството си. Което ни води до това, че всъщност насилникът винаги избира жертвата си, защото двамата просто функционират на една честота.
- Тогава има ли разлика в насилието на насилника в интернет и насилника извън него?
- Очевидно не. Основата е една и съща. Но тези, които проявяват насилие в интернет, имат маска, която им осигурява анонимност. Благодарение на това те могат да пуснат цялата си фантазност, проиграна в агресивността, проектирайки я навън, което да им даде възможност да бъдат много по-жестоки. Страданието им не се вижда. Те могат да се разгърнат, тъй като няма нищо, пред което да се спрат, тъй като са в анонимността си. Много от насилниците на първо четене изглеждат просто доста тихи и свити. Но и да не забравяме, че много от серийните убийци изглеждат точно по този начин.
- А възможно ли е самият агресор да не осъзнава вредата, която причинява?
- Със сигурност има такива случаи, но в повечето ситуации той осъзнава какво прави.
Той нарочно го прави. За да нарани.
И това, което държи агресора в тази позиция, е че той изпитва удоволствие от това. Удоволствието, че не само той страда, а удоволствието, че някой друг страда също. Защото тук говорим за една много голяма психологична рана, на която дори не знаем размерите. Може да я видим през поведението. И затова в психоанализата казваме, че всеки един човек има право на своето чувство, но няма право на всяко поведение.
- Доколко родителското неглижиране е предпоставка децата им да станат насилници или жертви на кибертормоз?
- Повечето майки и бащи са ангажирани с тяхното си житие и битие. Някои задават на децата си по един въпрос мимоходом, за да разберат как е минал денят им. Но истината е, че те просто не ги виждат, не общуват с тях правилно и по този начин ги насилваме да отидат в онлайн среда, където биха могли да станат жертва на кибертормоз. За съжаление, родителите не говорят с децата си.
И в тях остава отпечатъкът, че каквото и да направят, те не са достатъчни. А когато едно дете се чувства недостатъчно, прави нещо, с което да прояви болката си. То си мисли, че ако нарани някого, ще получи цялото внимание на родителите си, защото те обикновено тогава го забелязват. Ако е непослушно, ако не се справя, то получава цялата критика, а всъщност това е вниманието, от което има нужда. По този начин светът го отразява. И ако това е единственото огледало, в което детето се вижда, то ще продължава да прави това.
Нашата работа като общество, като родители е да бъдем информирани и да бъдем достатъчно смели и отговорни, да кажем: “Аз също съм част от това”.
- Тоест апелът ми могъл да бъде: “Родители, вижте децата си!”
- Да, вижте какво правите с тях и със себе си. И не забравяйте, че всички травми се случват в детството.
Последвайте „TRENDY дигиталНО без тормоз" в:
Проектът „TRENDY дигиталНО без тормоз" се изпълнява от Фондация "Евроскок" с финансовата подкрепа на Национална Програма за Изпълнение на младежки дейности по Чл.10 А от Закона за Хазарта (2023г.-2025г.) към Министерство на Младежта и Спорта / Договор № 25-00-77/25.11.2024. Изготвеното съдържание е отговорност на бенефициерa!"
