
Още от дете в Русе майка ми ме възпита да гледам театър и някак си създаде потребността да търся срещите си с това изкуство, казва актрисата
Още акценти от интервюто с нея:
- Да разсмееш истински някого, да осветлиш душата му, е много сложно
- Има хора, след които е счупен калъпът и
няма втори като тях. Стояна е такава, Калата – също - Който си въобразява, че може сам в нашата професия, е на много грешен път
- Как постигате военни сцени да стават комични екшъни в спектакъла ви “Майка Кураж и нейните деца”, г-жо Павлова?
- С талант. Всяка тема е възможно да бъде интерпретирана по различен начин - смешно, тъжно, интимно, любовно. Животът съдържа всички теми в себе си и подходите към тях. Това беше мъдрото решение на режисьора на спектакъла Стоян Радев. Той ни каза, че съвременният човек не е склонен да приема Брехтовия театър такъв, какъвто е бил преди 80 и повече години. Тогава той е бил много остро социален, назидателен, патетичен, с откровени апарти към публиката. Това е ефектът на отчуждението при Брехт - когато актьорът от свое име се обръща към публиката и произнася някакъв текст. Театърът е имал много силно възпитателно звучене, такова е било времето - тогавашната публика е позволявала и приемала този вид подход. Но съвременният човек е много капризен, когато някой застане в позицията на ментор и тръгва да го назидава и да му казва как да живее. Днес той,
бидейки твърде претоварен
от сложното си битие, все
повече реагира на неща,
които го забавляват,
които го разтоварват,
които го карат да се чувства лек и свободен. Но е резервиран към неща, които в своята дидактична сериозност го отчуждават и по някакъв начин го връщат към суровата сериозност на живота, който живее. Заради това нашият режисьор каза така: Ние ще преобразим Брехтовия подход и ще постигнем ефекта на отчуждението чрез чувство за хумор, чрез коментирането на героите, на техните съдби и решения през осмиването, сатирата. Това беше много мъдро решение. Публиката дава знак, че така Брехт достига до нея. Няма какво да се лъжем, има хора, които само като чуят Брехт, си казват: “Това е много тежко”. Не, не е така. Да дойдат в Сатирата и да видят, че Брехт може да бъде на границата на клоунадата. Да си припомним какъв филм направи Роберто Бенини за концентрационните лагери - “Животът е прекрасен”. Това не е единственото произведение, което подхожда към сериозните теми уж лековато. Всичко е въпрос на гледна точка.
- Това не е ли много по-трудно?
- Аз определено смятам така, макар много хора, дори и от нашето съсловие, да си мислят, че комедията е лекият жанр. Да разсмееш истински някого, да осветлиш душата му, да олекотиш сърцето му, е много сложно. Изискват се ирония, самоирония, друг рефлекс към зрителя, към себе си като актьор, към драматургията, с която работиш. Който си мисли, че е леко, да опита - да разкаже един виц например.
- Кое ви беше най-трудно за “Майка Кураж”?
- Изначално тръгнах с вътрешната вяра и намерение да не ми е трудно. Имало е роли, за които съм си мислила: Леле, сега това ще е много сложно, ще иска страшни вътрешни метаморфози. И обикновено, както казва Брехт в друга негова пиеса, в която съм играла - “Добрият човек от Сечуан”: Товарът на добрите намерения ме смаза и до земята ме преви. Така че с годините установих за себе си, че много по-лесно изминавам пътя към героя си и много повече ми е приятно и отключващо креативността ми тогава, когато подходя без чувство за отговорност, с желанието да се забавлявам и да преживея срещата си с режисьора, с прекрасните си колеги. Върху това е фокусът ми, а не върху онова, че Майка Кураж е женският Хамлет, както в самото начало ни каза Стоян Радев. Гледала съм да не мисля за това. Не знам дали моята Майка Кураж е женският Хамлет, но мисля, че е жив, убедителен, много смешен и много трагичен герой. Но това не означава, че когато започвам, аз нямам своите съмнения. Винаги, независимо от това колко е голяма или малка ролята ми. Всеки път заставам пред едни страшни въпроси и това не се променя с годините.
- Има ли лесни роли?
- Спонтанният ми отговор е не.
Ролята е лесна, когато
я подцениш, когато си
казваш: Може и така.
Не, не може и така
Има си начини, по които едно нещо да се направи. Не може и така, защото това ни отвежда не там, където искаме да бъдем, и ни прави хората, които не искаме да бъдем. Има си стандарти, правила, път, който трябва да бъде извървян.
- Какъв е вашият път в професията?
- Много щастлив. Аз съм голяма късметлийка.
- Как изобщо тръгнахте да се занимавате с актьорство?
- Майка ми прекалено често ме водеше на театър. Може би и по-късно в живота си пак щях да стигна до театъра, но още от дете в Русе тя ме възпита да гледам и някак си създаде потребността да търся срещите си с това изкуство.
- Как се подготвихте за влизането си във ВИТИЗ?
- С помощта на великолепната актриса Даниела Горанова от Русенския театър, която ми беше много любима. Тя беше възпитаничка на Крикор Азарян, а когато аз кандидатствах, пак той трябваше да приема клас. После се разбра, че се отказва и ще има само два класа - на Сашо Стоянов и на Гриша Островски.
- От Русе идвате в София, каква беше средата ви тогава?
- Усещах я изключително враждебна. Вероятно не е била такава, но понеже съм дете, израсло в семейство с много любов и подкрепа, възпитавано с пълно доверие и свобода, когато дойдох тук, се почувствах страшно самотна.
Всяка свободна минута
пътувах за Русе
- с влак, със самолет, гледах да се спася там. Много ми беше трудно, толкова ми липсваше семейството ми. Ходех като изгубена из София и това продължи в силно депресивна фаза две години, а следващите две - просто така, в някаква абстиненция.
- Срещата със съпруга ви не ви ли помогна?
- Да, помогна ми наистина. Създаде ми гравитационен център в този град, но не ми е било лесно. Трябваха ми години да свикна. Момичето от Русе си остана такова много дълго време.
- Защо една от срещите, които най-силно ви влияят, е тази с Галин Стоев в Сливенския театър?
- Така е. Галин е широко отворена врата към познанието, не само към театъра. Той е роден мъдрец, специален, сияен човек, който те заразява с духовността си, с големия си мащаб. Той не ти позволява да затъваш в бит и дребнотемие. Всеки разговор с него е въздигащ. Това е един от най-скъпите ми хора, една от най-важните ми срещи в живота.
- По какво работихте тогава?
- Много сериозна пиеса - “Илюзията”, на Пиер Корней, френски класицизъм. Представлението беше зашеметяващо. Всеки, който дойде да го гледа, беше като омагьосан. Знам колко е глупаво да се говори така за представление, което вече не може да се види, но до ден днешен има хора от нашите среди, които казват, че това е любимото им представление.
Тогава Галин беше студент в трети курс. Беше се прехвърлил от актьорско майсторство в режисура и това беше първата му работа в професионален театър. Дойде едно монолитно момче със светещи очи, дълги пръсти - нереален, седна на масата и каза: Бъдете спокойни, знам всичко, дори какви ще бъдат копчетата на ръкавелите.
- Той във Франция ли е още?
- Да, той е директор на националния театър в Тулуза. Рядко поддържаме връзка, но имам огромна любов към него. След Сливенския театър се срещнахме и в Сатирата. Както сам каза, дойде заради мен да направи тук “Леонс и Лена” на Георг Брюхнер - много хубаво и емоционално представление. Оттогава не сме се засичали за мое огромно съжаление.
- Кога за първи път се качихте на сцена?
- В театралния кръжок. Първият ми опит да вляза там беше неуспешен - още като ме видяха, казаха: Много си мъничка, слабичка си. А бях в осми клас! Дори не ме прослушаха тогава, явно съм била страшен дребосък. На следващата година вече друг актьор водеше трупата - Венцислав Петков. Той игнорира физическите ми показатели и ме взе. Бях там три години. Изборът вече бе необратим.
- Изнасяхте ли представления?
- Да, в Младежкия дом в Русе, пред истинска публика.
- Какво беше усещането тогава?
- Че съм народна артистка! Че съм толкова голяма и добра! Впечатляващи срещи са това и няма как човек да не се опияни, особено на тези години с целия идеализъм, който носи в сърцето си.
- Говорите за народна артистка, а самата вие сте работили с такава - със Стоянка Мутафова.
- Тя е вселенска артистка!
- Какво ви даде срещата с нея, кои нейни думи винаги ще помните?
- Никога да не се вземаш на сериозно! Тя никога не го направи. Бидейки такъв огромен талант с такова огромно признание и с толкова много любов, никога не се взе на сериозно. И нея съм виждала да трепери, преди да излезе на сцената, да се страхува, да се съмнява, да се колебае.
- Преди “Столичани в повече” срещали ли сте се с нея?
- Да, в Сатирата. Играли сме с нея.
- Помните ли първата си среща с нея, бяхте ли притеснена тогава?
- Как притеснена, аз бях гипсирана!
Виждам кумир от
детството си! За тия
хора не мислиш, че
са като другите.
И да ги видиш
отблизо, е
просто вцепеняващо
Не смеех да вляза в гримьорната си - защото ще я видя.
- Тя там ли беше?
- Да, и не само тя. Катя Паскалева, Невена Коканова, Татяна Лолова, Мария Статулова, Янина Кашева, Пепа Николова - всички тези жени в гримьорната, и ти там, Господи!
- Знаете ли, че някои ви определят като новата Стоянка Мутафова?
- Това беше много смешно.
- Защо да е смешно?
- Защото тя е една. Има хора, след които е счупен калъпът и няма втори като тях. Стояна е такава, Калата - също. Няма, не може да има втори.
- И двамата направиха последните си роли на екрана в “Столичани в повече”.
- Да, така е. Големи.
- Ще ви видим ли скоро на малкия екран?
- На малкия не, но на големия - да, във филм, който заснехме преди два месеца. Работното му заглавие е “Жени извън употреба” с режисьор Александър Косев, който направи и “Петя на моята Петя”. Той беше и сред режисьорите на “Столичани в повече”. Сега направи втори филм със същия сценарист, с когото работи по първия - Нели Димитрова.
Историята е за 4 жени, които не са свързани помежду си, чийто път се пресича, но някак мимолетно. Много деликатна история.
- Кои са другите актриси във филма?
- Елена Атанасова, Александра Костова, Силвия Лулчева и аз изпълняваме образите на главните героини. Заснехме го в Бургас и София.
- Кои са най-сладките ви роли?
- Тези, с които се гордея, защото знам, че съм пораснала в тях. Като тази в “Добрият човек от Сечуан” на Иван Добчев, в “Илюзията” на Галин, в “Отделената глава” на Десислава Шпатова, много са. Както и Майка Кураж - това са етапни събития в живота на човек.
- Героинята ви в “Майка Кураж и нейните деца” най-много се страхува войната да свърши и да дойде мирът. Вие от какво се страхувате най-много?
- От войната във всичките ѝ проявления. От войната вътре в мен, от войната в света, по пътищата, от този отказ да бъдем едно, да разговаряме, да се разбираме, да се ценим, да отдаваме заслуженото на другия. Не мога да разбера това.
- Какво не бихте направили за своите деца?
- Не бих ги глезила, никога не съм го правила. Обичам ги така, всяка една майка си обича децата. Не бих създавала у тях усещането, че всичко им се полага, че са единствени и неповторими. Не, те са като другите деца, аз съм като другите майки. Но нашата връзка е уникална. Не бих им позволила да загубят свързаността помежду си.
- Какво правят сега децата ви Мина и Здравко?
- Здравко работи, пътува, купи си кемпер, щастлив е. Идва при нас - ние се преместихме да живеем в къща в Кокаляне. Мина завърши бакалавърска степен и магистратура по психология в Нидерландия, но от тази учебна година е студентка в Нов български университет в специалност “Театър” при режисьор, с когото ужасно много искам да се срещна - Марий Росен. Това е може би най-хубавото, което можеше да ѝ се случи - че ще расте покрай него.
- Тя не се ли беше отказала от сценичните изкуства?
- Да, беше. През лятото преживя своите катарзиси и каза, че независимо дали това ще бъде нейна професия, или не, тя иска да го учи. Заедно с няколко момичета правят алтернативен театър.
- Какво означава алтернативен театър?
- В България означава да играеш по читалища, галерии, магазини и всякакви необичайни пространства.
- Алтернативни пиеси ли?
- И това, разбира се. Означава да си независим и смел в търсенията си, без страх, че не си в общ поток с другите. Означава нови театрални средства. Дъщеря ни по-скоро се интересува от движенчески театър. Тя ме попита дали има някакъв среден вариант между аматьор и професионалист в театъра. Не съм чувала за такова нещо, отговорих ѝ. Тя мисли доста и реши да стане професионалист. Но не знам дали ще се занимава с това.
Мина винаги би могла да работи като психолог, дори има такъв опит.
- Защо реши да се насочи към театъра, толкова ли е силна кръвта?
- Не знам,
не вярвам, че талантът
се унаследява.
Божа работа е това
Как аз съм станала актриса, при условие че никой от моето семейство не е имал никакво съприкосновение с изкуството.
- Родителите ви с какво са се занимавали?
- Те бяха хора от село. Майка ми - зоотехник, баща ми също. Работили са в ТКЗС. След това баща ми направи голяма кариера. Никога не са имали нищо общо с изкуството. Да, той е писал стихове, свирил е на китара, но кое момче в определена възраст не го прави? Отдавам признание и на бабите и дядовците ми. Майката на моята майка беше прочела повече книги, отколкото аз и майка ми, взети заедно, имахме такава голяма библиотека в Русе. Тя не спираше да чете! Как получи удар баба ми? Вкъщи си е, майка ми я вика за вечеря. Тя от бързане да си дочете главата на книгата, дойде със схваната устна. Да си дочете - такава баба! Това всичко са предпоставки ти да търсиш духовното, да го развиваш в себе си. Но никой не се е занимавал с изкуство. Откъде тогава е дошло при мен? От Господа е. Не е задължително да отиде при децата ми, за което имаме много примери.
- Сега в “Майка Кураж” играете със сина на Христо Мутафчиев - Асен.
- Той играе мое дете и го обичам като такова наистина. Чудно момче, много дълбок и смислен човек. Обичам всичките си колеги в този спектакъл. Представлението започва с човешка мандала. Това, разбира се, не го вижда публиката. На сцената има пуснат екран, ние сме в кръг и се гледаме. Събираме се, имаме си една вълшебна дума, която си казваме, и спектакълът започва. Истински обичам и благодаря на тези хора. Няма “Майка Кураж” без екип. Който си въобразява, че може сам в нашата професия, е на много грешен път. Толкова съм признателна и трогната от това как всеки един от тях присъства в спектакъла. Все едно всеки един от тях играе Майка Кураж с такава крайна отдаденост. Много съм щастлива, като ме питате за съдбата ми!
Визитка
Родена е на 7 август 1966 г. в Русе. Завършва със златен медал руската езикова гимназия в града, а през 1988 г. се дипломира във ВИТИЗ със специалност "Актьорско майсторство за драматичен театър" в класа на професорите Сашо и Цветана Стоянови. Още като студентка участва във филмите "Сляпа събота", "По здрач" и "Време разделно". Театралната си кариера започва на сцената в Сливен, а от 1992 г. е актриса в Сатиричния театър.
Играе от началото до края в любимия комедиен сериал "Столичани в повече", а в последните години все повече съсредоточава усилията си пак на театрална сцена. Една от най-забележителните роли е на главната героиня в "Майка Кураж и нейните деца", част от репертоара на Сатирата.