"Съседите: Форми на травмите (1945 - 1989)" разказва за потулените истории от комунистическото минало на България
- Г-жо Топузова, заедно с Красимира Буцева и Джулиан Шехирян сте автори на “Съседите: форми на травмата (1945 - 1989)”. Защо кръстихте проекта така и решихте да бъде под формата на интерактивна мултимедийна инсталация?
- Главната причина, поради която проектът се казва “Съседите”, е, че темата, с която се занимава, е колективната травма. Дълго време мислихме заглавие, което предава тази колективност. Всеки един от нас е съсед и има съсед. Съседите могат да бъдат жертвите, но и да са извършителите. Така излизаме от политическата рамка, в която проектът и тези съдби могат да бъдат разказани. Говорим за преживяното и човешкото. Иначе идва от мое изречение в книгата ми по темата, в която говорим за безработните съседи по време на комунистическия режим - те знаят няколко езика, но не са правилните. Това беше първоначалното ни вдъхновение. В по-късните години на режима чуваме какво си говорят съседите, както те, така и ние можем да бъдем подслушвани.
И тримата сме изследователи. Аз се занимавам с документално кино като сценарист и режисьор. Джулиан и Красимира са визуални артисти. Всеки от нас е пробвал да работи по темата, и то успешно, в различни медиуми под формата на научни статии, литературен текст, документално кино и фотография. Инсталацията ни даде възможност да ги съчетаем. Тя работи най-вече с интервюта и гласове, чудихме се кое пространство би позволило те да бъдат чути. Пресъздаването на апартаментите, което също е базирано на етнографската дейност и където са направени повечето интервюта, беше съвсем естествено решение.
- Заедно с Красимира Буцева провеждате над 40 интервюта. Какво ви разказаха политически репресираните и какво премълчаха?
- Лично аз съм се срещнала със стотина човека, които са били в лагерите. От тях много малко се съгласиха да бъдат интервюирани. От останалите невинаги имах съгласие разказът да бъде записан. Хората, които го позволиха, са малцинство.
Затова създадохме три стаи. Определихме, че има 3 начина да си спомним за лагерното минало. Отново е базирано на провежданите през годините интервюта. Ние използваме много специфична методология. Тя идва от устната история и е базирана върху интервюто като life story. (Буквалният превод от англ. е “история на живота”. В контекста на интервюто е биографичен разказ - б.а.) Идеята е не само да се запечата и запише историята на преживяното от човека в лагера, но и случилото му се преди и след него. И как политическото насилие се отразява на техния живот и този на семействата им.
Първият начин на напомняне са интервютата, които чувате в хола. Това са хората, които говорят отворено по темата и винаги са го правили. Става въпрос за земеделци, БЗНС, социалдемократи, анархисти. Хора, които са били политически репресирани, политически дисиденти. Те винаги са говорили какво се случва, имам предвид след 1989-а, най-вече след 1990 г. Не и преди това. Разказват по един невинаги спокоен, но усвоен начин за преживяното насилие.
Във втората стая са разказите на хора, които споделят преживяното от тях в лагери и затвори. Техните разкази обикновено са много по-забързани. Говорят с много детайл и невинаги по темата, защото за първи път споделят историята си. Причините за мълчанието им са различни. Някои от тях никога не са питани, други са се страхували. Страх, който имат до последния момент. Тези разкази чуваме в спалнята.
В третата категория влиза болшинството от хора с може би най-тежките разкази. Това са истории без думи. Става въпрос за хора, които са толкова травмирани и толкова дълго са живели с болката, че тя е част от телата им, но те нямат езика, с който да я изразят. Техните несъстояли се интервюта и свидетелства, за които ние нищо не знаем, съществуват по-скоро като вопли. Чуваме въздишки, опит да се каже нещо, но всъщност нищо не се получава. Това мълчание и безмълвие, поне за мен, е много силно свидетелство за болката, с която те живеят до края на живота си. Която предават на техните семейства и на нашето общество.
- Говорили сте не само с жертви, но и с хора от другата страна - извършителите. Какво ви казаха те, съжаляват ли за стореното?
- Срещнала съм се с хора, които са преки извършители, като
бившата надзирателка
Юлия Ръжгева,
която донякъде съжалява. Но имаше и гордост от това, че е била надзирателка. Говорила съм също с домакина на лагера, който е бил наместният човек от Държавна сигурност. Бил е отговорен за наемането на хора и за това как функционира лагерът в ранните години. След това става и кмет. Срещнах се и с други надзиратели и по-преки извършители на насилието. Не мога да кажа, че съжаляват, защото това е въпрос, който никога не съм им задавала. Това не е правилният въпрос. По-скоро трябва да питаме защо тези хора са направили това, което са направили. Когато говорим за индивидуални извършители, не се замисляме какво означават всъщност режимът и системата. Освен за колективната травма трябва да говорим и за институционална вина. За институции и за хора на много по-висши постове, които са виновни. Има различни нива на вина, но не можем да говорим само за няколко човека. Това е било систематично политическо насилие, което е било политика на държавата. Не е било прищявка на някой садист в лагер. Имало е и такива. Но за да се създаде такава почва, особено в ловешкия лагер, който е късен лагер между 1959-а и 1962 г., е имало институции, които са го позволили. Въпросът не е дали имат вина, а защо се е случило. Защо се е стигнало дотам млади хора, увлечени по западна музика, да бъдат
изпратени без съд и присъда
в насилствен лагер,
където е позволено на едно 19-годишно момиче, каквото е била Юлия Ръжгева тогава, да ги измъчва. Въпросът е как се стига дотам като държава и какво това означава за режима.
- На пресконференцията в БТА ви попитаха доколко е уместно да използваме думата комунизъм вместо социализъм. Казахте, че това е с цел двете понятия да се деполитизират.
- Да, мисля, че са съвместими думи. Тук говоря като историк. Естествено, че някой може да влага нещо в тях, но чисто от научна гледна точка се използват и двете. Говорим за държавен социализъм и комунистически режим. И едната, и другата са валидни.
- Като историк с 20 години опит коя е скритата истина зад комунизма и какво липсва в учебниците по история? При условие че в наши дни уж вече има свобода на словото.
- Не можем да кажем, че има само една истина за който и да е исторически период или режим. Трябва да говорим за много истини, които се преплитат и които усложняват преживяното.
Истината, върху която аз работя обаче, е за политическото насилие. За хората, които са оцелели, и тези, които не са. Репресивният елемент на комунистическия режим не присъства в учебниците по история. Ако го има, много често е по един подвеждащ начин. Ето пример. В учебниците се говори за лагерите, но като се използват евфемизмите на ДС. Като историк обичам да говоря с конкретни примери, какъвто е терминът “Трудововъзпитателно общежитие” (ТВО). В учебника “История на България” точно така се говори за него. Разбира се като възпитание и нещо, което се съдържа в названието на концентрационния лагер. Това не са общежития, където хората се научават да са по-добри и се трансформират чрез труд.
Това са лагери за политическо насилие, където са репресирани всякакви хора, които се противопоставят срещу режима или са заподозрени, че може да го направят. Те са изпратени там по административен път - без съд и без присъда. И не знаят колко дълго ще останат, нито дори защо точно са там. Животът им е на ръба. Условията са много тежки - има насилие, убийства. Няма достатъчно храна. Също така в учебниците липсват индивидуалните истории. Повечето хора не знаят кой е Крум Хорозов или Петко Огойски. Много важни земеделци, които са били в Белене като лагеристи. Не знаят, че 18-годишният Никола Дафинов е бил изпратен в ловешкия лагер просто защото си е говорил с чужденци на френски в градинката “Кристал” през 1959-1960 г. Няма ги личните истории. За да бъде тази тежка травма осмислена от вашето поколение, тя трябва да присъства като факт именно чрез личните истории, а не като евфемизъм.
- Ваше изследване за лагера в Ловеч показва, че убитите там не са 150, както се твърди, а са около 3000. Какво още ви показа проучването?
- Изследването правя заедно с колегата ми Борислав Скочев. Има хора от архива в Ловеч, които са ни споделяли съмненията, че цифрата е толкова ниска. Сравнявайки устните истории и свидетелства със съществуващото в архива, и нека да не забравяме, че това е един прочистен архив, той не е пълен, излизат доста повече. Много от свидетелите, които са били в ловешкия лагер, казват, че
на ден е имало между
7 и 12 убийства
Цифрата е много по-висока, имайки предвид колко дълго съществува лагерът. Липсват и досиета в регистрите. Но при прочистен архив трудно може да се отговори на подобни въпроси. Това е част от проблема - по време на делото срещу лагерите е трудно да се докаже каквото и да е било, когато липсват документи и свидетелства и когато работим с травмирани хора, чиито спомени са фрагментирани. Затова се обръщаме към изкуството. Това е начин историите и преживяното да се предадат. Повечето историци, работещи по темата, са съгласни, че цифрите в ловешкия лагер са много по-високи от съществуващото в архива.
- Били сте в Белене. Посетихте ли затвора?
- Да, през 2006 г. На обекта на бившия концентрационен лагер - обект №2, съм била много пъти през годините. На снимките на документалния ми филм “Проблемът с комарите и други истории” съм снимала и в самия затвор.
- Защо кръстихте филма си така?
- Когато започнах изследователската си дейност по темата през 2003-2005 г., никой не искаше да говори за лагера. Вече нещата са се променили и в този дунавски северен район хората обикновено говорят за битови проблеми, каквито са комарите. През комарите също можем да говорим за лагерното минало. Но без да го назоваваме такова, каквото е. Това е достъп до някаква местна реалност, но и за други истории. Тогава все още не съществуваха конкретни разкази за преживяното в лагерите.
- Градът Белене носи ли травмите на миналото?
- Аз не съм беленчанка, но съм работила отблизо с местните. Не само Белене, а България носи травмите на миналото. Естествено, там хората са пряко свързани с мястото и с лагера, но това не е проблем, който е само в Белене. Трябва да мислим за системата, а не за самите места. Те носят травмата. Всяко едно място, което е било и което и до ден днешен се използва не като лагер, а като затвор, носи травма. Също както цялата нация и държава. Това не е травма, която съществува само на кариерата в Ловеч, само в апартаментите на репресираните или само на обект №2. Тя съществува в битието ни. Просто не е видяна, не е усетена.
- Ако изобщо може да се извлече нещо положително от този период, какво е то?
- Ако гледаме плюсове и минуси, няма да стигнем доникъде. Трябва да гледаме периода в неговата сложност. Имало е много репресии, говорим за диктатура от началото до края. Нямало е свобода. Същевременно с това има и социална еманципация. В късните 80-те години на режима всекидневието не е така тежко. Това не са годините на високия сталинизъм, където има репресии. Има някакво усещане за нормалност, но ако не си част от мюсюлманските общества. Когато говорим с хора, които са от мюсюлманските общества - било то турци, български турци, помаци или роми, за тях 80-те години са тежък период. Защото това е крайната вълна на насилствената асимилация, Белене е отворен повторно. Имало е съвсем нормален живот по времето на този много ненормален режим, както и достъп до образование.
Ако трябва да дискутираме какво е било нивото на образование, на медицинската система, историците, които се занимават с темата, могат да дебатират по-добре. Трябва да разглеждаме периода с цялата му сложност - и с политическото насилие, и с еманципацията. И какво означава за един човек да живее и в двете, а различните линии да се свиват в едно всекидневие. Не можем да кажем това са минусите и това са плюсовете. Живеем в диктатура, която в един момент отслабва - ако вие сте българка или българин, не ако сте мюсюлманско малцинство. Но си остава диктатура. Човек може да живее много смислен живот зад желязната завеса. Той се осмисля във всекидневни контакти, в близост, в литературата, която се пише. Време е да започнем да гледаме на периода по този начин, а не колко е било отвратително или колко е било прекрасно. Да наблягаме на насилието, което липсва от българския публичен наратив.
- Защо темата за потулената памет за комунистическото минало у нас толкова привлича вниманието ви, че вече години наред я изследвате?
- Можеше да избера тема, която се кодира повече на Запад. Отначало тази беше трудна за финансиране. И аз си задавам този въпрос. Бях почти на 11 г., когато падна режимът. Беше много бурен период - 1991-1992 г. Спомням си как започнах моя научна статия - бях горда пионерка, класната ми се качи на един стол и
свали портрета
на Тодор Живков
Погледна учениците и с насълзени очи каза: “Край. Можете да излезете. Отивайте на улицата, където историята се случва”. Бяхме изумени. Тогава се правеха много митинги. Имаше еуфорично усещане, че всички станахме свидетели на голямата промяна. Това ме маркира. Ние не ходихме на училище. Родена съм в Пловдив, добре си спомням падането на всички комунистически символи. Беше доста драматично. Първите митинги и надеждата в населението, че нещата ще станат по-добри. В този момент видях и първите свидетелства на лагеристи, бяха доста актуални. Когато на тази ранна възраст си свидетел на подобен радикален, житейски и битов преврат, това те бележи. Темата остана с мен и беше незавършена. Но може би вече съм ѝ стигнала края. Може би 21 години са един добър момент да бъде затворена.
Страхът и мълчанието на жертвите - представени в 3 стаи
Проектът “Съседите” е плод на 20-годишно историческо и художествено изследване. Представлява мултимедийна интерактивна инсталация, която извежда на показ премълчаните избледнели спомени на оцелелите от политическото насилие на комунистическия режим в България. С него авторите му - Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян, ще представят България на 60-ото Венецианско биенале от 20 април до 24 ноември. Предварителното откриване е на 17, 18 и 19 април.
С помощта на три стаи - хол, спалня и кухня, авторите вадят наяве разказите, но и мълчанието на политически репресираните. Красимира Буцева и Лилия Топузова провеждат над 40 интервюта, а Джулиан Шехирян работи по мултимедията.
Мотото на тазгодишното Венецианско биенале е “Чужденци навсякъде”. Фокусът на изданието са темите за миграцията, изгнанието и чуждестранния произход.
