- Мечтая патриотите у нас да станат истински европейци, а европейците - истински патриоти
- “F-ефектът” в “Панорама” - уж толерантни питат: Кой пусна другия
- Гордея се с българската умереност и самоирония, но те са, които ни пречат да скочим
- Казахте на церемонията “Достойните българи”, че те са голямо изключение в обществото ни, което страда от липса на доверие. Но от историята знаем, че от хора с идеи и идеали и в малцинство са тръгвали радикалните промени в едно общество. Може ли добротворците да тласнат обществото ни напред, г-н Василев?
- Надявам се, макар че трябват много повече усилия. Лечението започва с диагноза. А социолозите са категорични: в българското общество доверието е ниско. И това е традиция. Ние не вярваме в елита, не вярваме в политиците, не вярваме в съседа, не вярваме в родата, не вярваме в държавата, не вярваме в себе си, не вярваме в Бог. Или трябваше да почна от последното?
Заместваме вярата със суеверието: нашата представа за благочестие е “абе, има нещо там горе”. Водим класациите по песимизъм, последни сме по щастие. Царе на вайкането и кралици на драмата, като героя от песента на Тодор Колев с неговата жалба по откраднатите чистачки и провалените мечти.
Тази липса на елементарно доверие, родила решетките на прозорците, бизнеса с катинарите, вицовете за Бай Ганьо, “българската меланхолия” на проф. Георги Фотев и специфичния нихилизъм, наречен преди век “дух на отрицанието”, пречи на осъзнатите малцинства да движат обществото и страната напред. Тъкмо затова помагат инициативи като “Достойните българи”. Те
създават мрежи, запознават добротворците едни с други, осигуряват им видимост. Това прави задачата една степен по-лесна. Но да не се залъгваме: решението е целенасочена политика. Тя трябва да коригира обществото там, където то е склонно да бърка – а не превръща неговите дефицити в гласове, пари и рейтинг.
- Българинът според вас е по-скоро скептик за големите проекти на обществото ни, вгледан в собствените си проблеми. Може би и взрян в оцеляването си и затова не особено съпричастен към постигането на големи обществени цели заедно, а просто зрител. Що за образ е това?
- Тончо Жечев нарисува по неподражаем начин образа на българския скепсис и българската умереност в “Митът за Одисей” и “Българският Великден”. Той първи обърна внимание върху това как вижда българите големият руски философ Константин Леонтиев, “руският Ницше”, дипломат в Цариград по време на нашите църковни борби. Тъкмо тази българска липса на велики цели, за която питате, нервира Леонтиев. Как може тези хора да не мечтаят за вселенска империя и за единна църква? Как може да гледат към Запада за вдъхновение? Как така се затварят в къщата и нивата си?
Лесно е да повярваме на Леонтиев – и да обърнем лошото в хубаво, като се влюбим в българския скепсис. Той ни пази от заблуди, крайности и екстремизъм, от великите глупости на “великите” нации. Аз се гордея с българската умереност и рационалност, с нашия прагматизъм и самоирония. Но медалът има и втора страна. Трябва да признаем, че оттук тръгват и проблемите ни. Споменах недоверието и неверието. Ще прибавя неспособността да мечтаем, да се осмелим за скок. Така е, плюсът върви с минуса. Нужно е мъдро лидерство - политическо и интелектуално, за да намери баланса; да използва плюса, като минимизира минуса.
- Кое в инициативата “Достойните българи” е в състояние да разбие този стереотип?
- Освен че събира тези хора и ги представя, вашата инициатива допринася и с това, че подчертава личното достойнство. А то може да се присвои в хубавия смисъл на думата. Блез дьо Монлюк, френски воин от ХVI век, казва: “Ръката ми – за краля, душата ми – за Бог, а честта ми – за мен самия”. Хубаво е българинът индивидуалист да знае, че
честта и достойнството са лични качества,
а не нещо, което театрално изискваш от другите.
- Всеки би казал, че една инициатива “пролет не прави”, но пък светналите лица на онези, които бяха и са нейни герои повече от две десетилетия, показват друго - благодарност, че са забелязани. Има ли обществото ни очи за хората, които помагат, без да чакат отплата и благодарност?
- Обществото винаги има очи за изключенията. Така е устроен светът на комуникациите. Големият въпрос е: Има ли уши за моралното послание? Боя се, че невинаги. У нас често за морал говорят онези, които не го притежават. Фейсбук им помага да крещят на воля, белким забравим биографиите им. За твоя морал трябва да съдят и говорят другите, ако трябва и след смъртта ти. Тук ти нямаш думата.
- Сигурно ви е направило впечатление в проучването на “Тренд” за добротворците, че 60 на сто от българите биха искали да четат повече позитивни новини. Вашият опит като журналист и водещ на едно от най-гледаните обзорни предавания “Панорама” какво показва - търсят ли се позитивните новини, или лошите привличат повече внимание?
- Противно на общоприетото мнение, не деля новините на добри и лоши, а на важни и незначителни. Един приятел, американският антрополог на исляма проф. Дейл Айкелман, нарича последните “аспержени новини”: когато се говори за гарнитурата вместо за основното.
Моят опит сочи и друга опасност. Омразата е най-силното чувство, а социалните медии го ускоряват; казано на чист български - хейтът носи лайкове. Невероятно е как нечия омраза бързо минава по спиралата на профилите. Това е лепкаво и заразно. И може би то създава представата, че лошите новини ни заливат отвсякъде.
- Драматично разделение в обществото, водопадите от омраза помежду ни се превърнаха в дежурни фрази на всички анализатори през последните години. Кой най-много допринесе за тези диагнози?
- Зукърбърг, Брин, Пейдж и другите, които създадоха социалните мрежи и глобалните платформи. От техните алгоритми идват разделението, ехо балоните, кризата на диалога. Тези хора искаха да направят най-хубавото, но с него дойде и лошо по закона на всяка революция в комуникационните технологии. Но така става: тръгнеш ли да градиш утопия, получаваш дистопия.
Разделението от социалните мрежи катализира другите български разделения – Изток и Запад, ляво и дясно, ваксъри и антиваксъри. Влезе в реакция с токсичната българска политика, ковида, войната в Газа и особено в Украйна.
Получи се рецепта за имплозия
От тази гледна точка “Панорама” е интересен експеримент. Там виждаш само другия. Своят не ти прави впечатление, той е част от твоя фийд, част от твоя свят, от твоя балон. Докато другият - ами кой го е пуснал там? Той няма право на глас; нещо повече – няма право на съществуване. Така се изказват дори хора, които мислят себе си за свободни, толерантни, независими. Затова “Панорама” често се гледа с очи, които сякаш не виждат очевидното. Всички уж са гледали едно и също, а са видели нещо съвсем различно, даже шокиращо различно. Наричам това F-ефект (F като фейсбук). Той прави света ирационален, емоционален, пристрастен и лъжовен.
- Хората в по-голямата си част са разочаровани от нашите управници. Но само политиците ли са най-виновни за разделението и липсата на доверие помежду ни и към институциите?
- Не демокрацията ни е виновна, а това, което правим с нея. И преди да обвиним политиците, да си спомним, че в парламента ги е пратил или нашият глас, или нашият отказ от гласуване. Даже като помисля, и Зукърбърг не ни е крив. Нашето общество просто не умее да решава общи проблеми. Всеки, който е бил домоуправител – или поне е участвал в общото събрание на някой блок, – ще ме разбере.
“Достойните българи” припомниха някои от вечните български проблеми,
ще добавя и още няколко. Първо място по смърт на пътя. Първо място по просташко, агресивно шофиране. Първо място по сърдечносъдови заболявания. Последно място по трансплантации. Всеки нормален човешки колектив би се организирал да ги решава. Защо ние не можем? Въпросът е и към нас, журналистите. Задавам си го всеки ден.
- Психолозите казват “много са лъгани българите, затова са недоверчиви”, социолозите: “Хората нямат сигурност и не може да планират бъдещето си, както правят това в развитите страни”. Прозорливо е заключението на писателя Алек Попов, който си отиде преди дни: “Калпав човек може да провали всяка институция, но и най-добрият човек трудно може да промени калпава институция”. Какъв е вашият прочит?
- Както винаги Алек Попов е точно в целта. Ще ни липсва неговият присмехулен талант. Между другото, Алек – след Алеко - описа най-смешната и най-тъжната българска тема: срещата със Запада. Градежът на демократични институции е стълб на европейската култура. Тъкмо затова “Западът е тънка работа”, перифразирам с ирония Сухов от “Бялото слънце на пустинята”, който смяташе, че тънката работа е Изтокът. У нас тази култура я внасят личности като проф. Иван Шишманов. Те притежават класата на най-добрите свои германски, френски, британски съвременници. Връщат се обаче в България, за да градят читалища, библиотеки, театри – но и партии, идеи и дебати. Дано не сме загубили тяхната воля за съграждане.
- Според вас кое би могло да върне доверието в българските институции и в политиците?
- Българският скептик у мен ще каже: “Нищо”. Но ще ви кажа за какво мечтая. Патриотите у нас да станат истински европейци, а европейците – истински патриоти. Такъв бе Шишманов или пък друг мой любимец - Симеон Радев. Те не плашеха сънародниците си, че ще напуснат “тая държава” – нито твърдяха, че българинът се е появил на Балканите преди човека. Не проповядваха национален нихилизъм, нито конспиративни теории срещу Европа и Запада. Вярвам, че истинското лидерство започва оттук, от това обединение на европейското и националното. А с лидерството идва и доверието.
