Варна остава в Княжество България за сметка на Западните покрайнини
На 13 юни 1878 г. започва Берлинският конгрес под председателството на Ото фон Бисмарк. В общи линии голяма част е договорено преди това. Благодарение на Тодор Икономов, който ги издава в отделна книга, до нас са достигнали стенографските протоколи от всички заседания.
Още в началото на конгреса председателят Бисмарк заявява: “По въпроса за границите и устройството на България, които интересуват най-много конгреса, председателят предлага да се почне обсъждането на ония точки от С. Стефанский договор, които се отнасят за бъдащото устройство на България.”
В тези обсъждания на заседанията най-често се чува, че те “трябва да се променят заради гаранциите на Европа.”
Веднага след това лорд Бийкънсфилд (Бенджамин Дизраели) заявява, че преди да се премине към обсъждане на Санстефанския договор, трябва да се реши въпросът за престоя на руските войски до Цариград. Граф Шувалов не се съгласява, а княз Горчаков отвръща, че Русия се е съгласила да вземе участие в конгреса само с условие да се избягват всякакви укори от миналото и задачата на император Александър II била в съгласие с интересите на Европа да се даде на християнските поданици на Портата автономно съществуване, обезпечено с действителни гаранции.
После се обсъждат исканията на Гърция за нейните граници. Лорд Солсбъри пък обяснява, че конгресът трябва да унищожи последствията от една война. Граф Шувалов му възразява и пак обяснява, че Русия е представена на конгреса, не да “унищожи последствията”, защото е дала многобройни жертви, а да съгласува предварителния Санстефански договор с общите интереси на Европа.
На 22 юни се обсъжда въпросът за границите на Източна Румелия на юг до Черно море.
Изказва се предположението, че ако това стане, България ще се превърне в морска сила. В заседанието след два дни се решава, че вместо руско-турска комисия, определила границите на България в Сан Стефано, това ще направи европейска комисия. На същото заседание граф Андраши от името на Австро-Унгария се противопоставя, че трябва да останат 50 000 руски войски в България две години до създаването на българска войска. И то е прието. Решено е руските войски да останат в княжеството 9 месеца и 6 месеца в Източна Румелия. После лорд Солсбъри прави предложението Варна да се изключи от границите на княжеството и да премине към Източна Румелия. Руснаците категорично се противопоставят и Варна остава в княжеството. Цената е намаляване на тогавашния Софийски санджак, което пък ще повдигне за повече от 60 години българския проблем с т.нар. Западни покрайнини.
На следващия ден конгресът по предложение на Австро-Унгария, Англия и Италия се занимава с „всецялото поддържане на сключените от Турция търговски и мореплавателни договори“. Барон Хаймерле прочита предложението на Австро-Унгария:
“Българското княжество поема на себе си всичките задължения и обезщетения, които е сключвала Високата порта
било с Австро-Унгария, било от компаниите за експлоатиране на железните пътища в Европейска Турция, както и за довършване и съединението на линиите.”
По-късно турският представител Александър Каратеодори, грък-фанариот, но турски дипломат, подписал Санстефанския договор прави предложението: “При уреждането на въпроса за дълга що плаща България на Високата порта, ще се вземе в съображение и оная част от държавния дълг, която би могла да се възложи на България въз основа на справедлива съразмерност.” Прието е.
Срещу всички тези предложения протестира граф Шувалов, но никой не взема възраженията му под внимание. Княз Горчаков заявява, че не смята за нужно да се грижи за данъците и заемите на Турция и обобщава, че той гледа “на работата на тези хора като на игра на борсата.”
След това конгресът се занимава с териториалното и политическо устройство на Сърбия, Черна гора, Гърция и Румъния и корабоплаването по Дунав.
На 29 юни пак се преминава към обсъждане на чл. 6 от Санстефанския договор за границите на България и се обявява, че “тя се въздига в автономно подвластно ккняжество с християнско население и народна милиция” и се пристъпва към определяне на границите.
Лорд Солсбъри започва да размишлява, че най-главната цел на Санстефанския договор била да се унизи Турция до такава степен, че да станела полузависима от силата, която ѝ е наложила този договор. Изразява мнението, че на конгреса предстояло
“да я възстанови не в предишната ѝ, но поне в такава независимост,
която щяла да ѝ позволи да бъде истинска защитница на стратегическите, политическите и търговските интереси на Европа”.
И обявява разделението на България на Княжество и провинция Източна Румелия, чието премахване ще се превърне в български национален идеал и ... българска трагедия.
В заседанието на 5 юли, когато вече се четат членовете на Берлинския договор, граф Шувалов отговаря на Дизраели, по повод думите му, че с договора ще стане “възпирането на едно друго племе - на славяните, да смущава европейският мир”.
Шувалов казва: “Славянските населения ще престанат да смущават мира, когато Европа ги надари с такива учреждения, каквито ще им обезпечат живота, имота и благосъстоянието.”
“Негово превъзходителство – четем в стенограмата - добави, че туй ново положение ще послужи за залог за европейския мир, а не споразумението с турци и гърци във вреда на славяните.„
На конгреса се обсъждат и правилата за определяне на бъдещия български княз. Решава се да бъде одобрен от всички страни, представени на конгреса. Това предлага граф Шувалов. Лорд Солсбъри не е съгласен, съзира тайна мисъл и изразява опасения, че при това положение България лесно може да остане без управление, ако само една от страните не се съгласи. Англичанинът, естествено, визира Русия. Граф Шувалов отговаря, че руското правителство
нямало никакви намерения да осуети съгласието на Великите сили
при избора на български княз и риторично пита: “Ако на едного е позволено да прави такива предположения, то не е ли позволено и на мен, граф Шувалов, да предположа и у Англия желанието да не даде съгласието си и също да осуети избора на княз.”
Относно дълга на Турция европейските сили единогласно са се съгласили новооснованите България, Румъния, Черна гора и Сърбия да поемат реципрочно една част от турския държавен дълг, изчислен спрямо територията им.
