- Без икарите да се превръщат в “Златният Орфей”, разбира се
- Мъжете на сцената по-лесно биват класифицирани
Определено дори в моноспектакъл, дори в стендъп шоу актьорът, който и да е той - от сър Лорънс Оливие до първокурсник в НАТФИЗ, няма как да си върши работата сам. Абсолютно сам, без партньори, без технически персонал, да не говорим за драматург и режисьор. Театърът е колективно изкуство, там всеки без всекиго не може.
За да излезеш на сцената пред затаилата дъх зала, за теб са се погрижили шивачи, реквизитори, осветители, озвучители, перукери, гримьори и за да си свършиш ти работата, всички тези трябва да си свършат своята. Ако не са ти закрепили както трябва декора, ако столът не е поставен, където трябва, ако следачът свети на перпендек, ако брадата ти не е залепена здраво, ако, ако, ако... стотина мънички препъникамъчета, които могат да превърнат един съвършено замислен и осъществен спектакъл в лека катастрофичка, защото не всичко може да се отиграе. И целият колектив - от разпоредителките , до главния герой, са своего рода войниците на фронта на великото изкуство. Няма друг начин.
Много навремето ми се случи да гледам представление (няма да казвам кое, къде и с кои актьори, но велико от драматургията до изпълнението), в което единият актьор успя да застане в центъра на сцената и да стои прав, но безсловесен. Знаех текста наизуст, не за пръв път бях в залата, след няколко минути тишина,
другият актьор започна да казва репликите на колегата си
Като въпроси към него, на които след това отговаряше със собствените си реплики. Спаси първото действие, ако не бяха прекратили спектакъла, вероятно поне половината зала нямаше да разбере. Защото въпреки ситуацията и двамата бяха актьори с главна буква.
Актьорската професия не е за всеки, освен талант изисква да имаш бърз ум, достатъчно адаптивност и много бърза и навременна реакция, да умееш да импровизираш и да се включваш в импровизациите на колегите си, няма представление, което точ в точ да повтаря което и да било предишно, та ако ще и на стотния път. И в това е магията на театъра. И затова в него няма място за суетни лигльовци, съжалявам, но има и такива, те бързо окапват. Това е моето мнение, на човека от четвъртата стена на театъра. Но пък напоително съм част от тази стена, та имам право на реплика.
Разказвали са ми, че докато НАТФИЗ беше още ВИТИЗ, в първите упражнения на студентите един от преподавателите ги карал
да напишат на лист 10 имена на най-добрите според всеки актьори и 10 на най-добрите актриси
Всяка година резултатът бил горе-долу един и същ: подреждали 10 мъже бързо-бързо, за жените пишели Невена Коканова и захапвали писалката. Разбира се, изброявали всички великолепни актриси, но след кратък размисъл. Така са ми го разказали, за верността не гарантирам, при това съм далеч да провокирам размисли в посока за някаква онеправданост. Просто май мъжете по-лесно биват класифицирани.
Аз също без затруднение ей сега ще ви натракам страхотните актьори, според мен, със затворени очи, при жените ще се разсея от различните им роли и ще се притесня да не пропусна някоя обичана актриса. Захари Бахаров ми е в десетката, на трето място, а Теодора Духовникова е безапелационна в женската десетка, няма да казвам на кое място, че ще ѝ завидят, мъжете не са така тънкочувствителни. Но и Бахаров, и Духовникова са актьори, както се казва “от Бога”, това ми мнение е категорично.
Изявлението на Захари Бахаров, че редно би било колежката му също да има номинация, е постъпка на актьор, който знае какво е да не си сам на сцената, да се доверяваш безрезервно на партньора и заедно да свещенодействате, сътворявайки магията в храма на Мелпомена. Не да си рецитирате репликите всеки сам за себе си, а
да живеете в кожите на героите си заедно
За съжаление, когато иде реч за номинации и награди, театърът като съвкупност на съмишленици остава на втори план. Има определен брой номинирани, в различни категории, на отделен принцип, зависещи от личните предпочитания на всеки един член на комисията, човешкият фактор винаги играе първенстваща роля. Такъв е статутът, в него все още не е вписана форма, чрез която да се дава награда на сценична двойка.
Не давам идеи, защото всяка идея е атакуема в реализацията си, нали разбирате, че може да настане пълно мазало, виж по-горе: човешкият фактор е несломим.
Вероятно ако в Холивуд измислят такава категория, следствие репликата “Няма Кен без Барби”, и тук да се обособи такъв приз. Без “икарите” да се превръщат в "Златният Орфей", разбира се.
Апропо, митичният Икар е решил сам да се издигне толкова високо, без да помисли, че Слънцето е недостижимо, и е платил за копнежа си. Но и той не е бил сам в начинанието си - имал е направени от баща му криле и цел. Може според Салваторе Куазимодо човекът да е сам върху сърцето на земята, но на сцената той задължително е в партньорство. Светът е сцена и всички сме актьори, нали така е по Шекспир, а с Шекспир никоя комисия не може да спори, може само да се старае в правилния избор.
