- Питах Йордан Радичков защо ми викат Шошо, той не си спомни, но като брилянтен разказвач измисли на секундата – бил съм жужал с една муха
- "Алфа" е нашият опит на български език и с български образи да разкажем история, достойна за гледане
- С приятели работим без пари в старозагорския затвор, за да популяризираме изкуството сред хората там
- Човек, като види недостатъците на популярността, не иска да я има
Димитър Коцев - Шошо е писател, преводач, продуцент, сценарист и режисьор. Роден е в София през 1971 г., син е на големия актьор Константин Коцев. Завършва английска филология в СУ “Св. Климент Охридски” и кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ. Превел е романи на Труман Капоти, Пол Боулз, Том Робинз. Режисьор е на “Другата България”, “Каналето” и други тв предавания. Продуцент, сценарист и режисьор на филмите “Лора от сутрин до вечер”, “Маймуна”, както и на сериала “Четвърта власт”. Сценарист и режисьор е на новия сериал “Алфа”, чиято премиера ще бъде на 25 февруари по Би Ти Ви.
- Г-н Коцев, режисьор сте на най-новия криминален сериал - “Алфа”, чиято премиера предстои по Би Ти Ви от 25 февруари. С какво ще заинтригува той зрителите?
- Сериалът беше заснет през зимата на миналата година, вече е завършен. Той е в жанра на криминалния трилър и интересното е, че освен утвърдени актьори и лица като Стефан Вълдобрев, Петър Антонов, Иван Бърнев, Мария Силвестър и Иван Савов в него участват четирима млади и талантливи актьори, които открихме за българската телевизия и кино. Сигурен съм, че те тепърва ще имат големи роли.
Една от младите актриси не е дебютант - това е Валентина Каролева, за първи път работя с нея. Другите трима са Георги Богданов, Виолина Доцева и Спартак Панталеев.
- Защо залагате на присъствието на по-младото поколение?
- Мисля, че има адски много талантливи актьори сред младото поколение, на които, за съжаление, не се дава особено голям шанс. Някак сериалите в България се пишат и продуцират с оглед на това със сигурност лицето, което участва, да е вече известно. Според мен това не е най-правилният подход. Искам да похваля Би Ти Ви за смелостта да направят така, че да покажат сериал, в който млади, неизвестни актьори да направят големи роли и съответно да станат известни. Така е навсякъде по света - трябва да се даде шанс на младите, за да станат звезди. Ако разчитаме само на тези, които вече са станали такива, няма как да се развиваме нататък.
- Как се работи с тях, по-трудно ли е?
- Не, те, разбира се, са завършили НАТФИЗ, работили са в театъра. Изключително дисциплинирани са, професионално подхождат и към ролите, и към работата си. Те бързо се адаптират, но това е типично тяхно качество.
- Имате поглед и върху по-младото поколение, и върху по-известните актьори. Може ли да направите някакво сравнение между тях?
- За щастие, в този проект не ми се наложи да ги деля на млади и стари, те наистина много бързо влязоха в един общ екип. Успяхме да направим такъв сбор от актьори, в който поколенията нямаха значение и бяха като равен с равен. Нито за миг не съм усетил от утвърдените актьори ни най-малко снизхождение към младите им колеги, които, освен че са професионално подготвени, са и много талантливи. Имаше и още младежи, които искахме да вземем, но просто нямаше повече роли за тях.
- Коя е най-добрата школовка за прохождащите актьори и режисьори?
- Най-добрата школовка, както винаги, е някой да ви хване за врата и да ви хвърли в басейна и чак тогава да ви пита можете ли да плувате. Теоретично човек може да се подготвя в главата си - да разсъждава как би направил нещата, да си мечтае за страхотна организация на работата. Но в един момент, когато се сблъска с реалността, му се налага да се адаптира максимално бързо в такъв динамичен работен процес, какъвто е при сериалите. Там няма време за колебание, нито човек тепърва да се замисля дали се е научил достатъчно добре. Просто вече го прави.
- Чия беше идеята за сериала?
- Моя. Писах го преди години и сега успяхме да “продадем” идеята на Би Ти Ви. Знаех от самото начало, че исках да напишем сериал, в който има много млади актьори - това беше в основата на идеята.
- Това първата ви криминална продукция ли е?
- Правихме преди години сериала “Четвърта власт” за БНТ, който беше доста успешен. В него имаше криминална нишка, но той беше с по-социална ангажираност. “Алфа” е по-чисто жанров сериал, който е в посока на криминалния трилър.
- Как ви хрумна идеята за криминална история?
- Не си спомням, но както много хора, и аз обичам да гледам жанрово кино. Удоволствието човек да гледа хубав криминален трилър е голямо. “Алфа” е нашият опит на българска почва да направим нещо, което на български език, с български образи да разказва история, достойна за гледане на фона на немалката конкуренция на стрийминг платформите. Там има страхотни сериали с много големи бюджети и възможности. Без да се хвалим, стана много хубав сериалът.
- Вече сте работили със Стефан Вълдобрев и Петър Антонов в пиесата “С гръб към залеза” с режисьор Яна Борисова, а и с нея неведнъж сте били в тандем. По-лесно ли е с вече сработен екип, или сте готови и за нови попълнения?
- Разбира се, уютът да работиш с някого, когото познаваш добре, е приятен. Но ако човек разчита само на този уют, съм сигурен, че ще започне да се повтаря. Така че най-добрата комбинация е този микс, който постигнахме в сериала. Той е между хора, с които съм работил преди това, чувствам се добре професионално, но и непознати лица, които да предизвикат нещо ново творчески у мен. Истината е, че аз се уча от всеки, с когото работя, дори от най-младите, които те запознават с друг тип неща.
- Има ли ваша продукция, която ви е много присърце, например първия ви филм “Лора от сутрин до вечер”?
- Като първо нещо човек си го спомня, разбира се, с хубави чувства. Сега завършваме един филм, който се казва “Отговор на всички въпроси” с оператора Александър Станишев и италиански копродуценти. Ще получим добро разпространение през шведска фирма. До месец-два ще го завършим и се надявам скоро да го показваме.
- Какво представлява този филм?
- Това е психологическа драма комедия с три много интересни млади актриси в главната роля - Велина Георгиева, Сара Драгулева и Анастасия Жовтодид. Филмът е правен доста дълго - 2 години, тъй като сме си го продуцирали сами. Това е съвременна градска история, има и мистерия в нея, и страхотни попадения в актьорите, сред които има и непрофесионални. Обичам да работя с непрофесионални актьори.
Във филма участват например писателят Радослав Парушев – Чарли, също и моята леля Антонина Ковачева, която още от “Лора от сутрин до вечер” ползвам в епизодични роли. Филмът е много странен и нестандартен, правен е без сценарий. Докато снимахме, го мислехме, няма написани диалози, а са импровизирани.
Подготвям и следващия си филм, който ще се снима през месец май, но няма да издавам повече.
- Доста неща ви предстоят.
- Бързам, бързам. (Смее се.) Просто се чувствам в много добра творческа форма и заради това съм спокоен да поемам и театрални, и филмови проекти, и сериали.
А имам време и за други странни неща. Например сега издаваме книга за неколкогодишната ни работа с приятели в старозагорския затвор. Работим със затворници за популяризиране на изкуствата сред тях и същевременно социализация на тези хора. Миналата година поставихме театрална пиеса със затворници в затвора и беше страхотно преживяване. Книгата, която издадохме, разказва за всички наши проекти. Надяваме се да привлечем в бъдеще подкрепа, не финансова - защото го правим без пари, а с идеята, че това е обществено важно занимание, а и лично важно, защото контактите ни с хората там показаха, че те не бива да бъдат изоставени да вегетират в една затворена среда.
- Защо го правите?
- Ако човек не може да ми повярва, че вярвам в ценността на човешкия контакт, поне може да погледне от егоистична гледна точка - ние правим така, че да социализираме хора, които някой ден ще излязат обратно в обществото. Какви предпочитате да са те - такива, които не са прочели един ред от книга, или такива, които са се развълнували и са нарисували картина или са участвали в театрална постановка в затвора?
- Какво точно правите в затвора?
- Правим курсове за писане на литература или за рисуване, четем книги, които после обсъждаме, или филми. Общо взето, ангажираме хората в един емоционално-мисловен живот, който е необходим, за да може човекът да е човек.
- Затворниците как възприемат тези дейности?
- Те доброволно участват в това. Не си представяйте, че целият затвор хуква на урок по писане, но има една група от хора, които се вълнуват от това, и ние работим с тях.
- Откъде черпите вдъхновение за всичко, което правите - и пишете, и сте сценарист, и режисьор, и преводач?
- То е едно и също, просто методите са различни – разказвам истории. Мисля, че това ми е проблемът - дали го правя пишейки, или със сериали, или с книга – това са различни начини да разказвам. Явно съм с този бъг в системата.
- Не сте станали актьор като баща ви Константин Коцев.
- Е, не. Човек, като види недостатъците на популярността, не иска да я има.
- Това ли е вашата така да се каже спирачка да не тръгнете по този път?
- Може би е комплексно. Първо, никога не съм искал истински това да правя, въпреки че сега играя в някакви филми от време на време. Най-смешното е, че взех награда за мъжка второстепенна роля на “Златна роза” преди 2 години за филма “Живи комини”. Участвах по покана на режисьора Радослав Спасов и взех, че взех награда. След това играх в още един филм, който не е излязъл и затова не мога да го спомена.
От една страна, славата не е приятно нещо, колкото и хората да си мислят, че е удобно. Има много плюсове - колата по-лесно ще си ремонтираш и т.н. Но минусите са, че си под светлините на прожекторите всекидневно. Където и да отидеш, хората те имат за своя собственост поради факта, че са те гледали и те имат за близък - искат да те питат непрестанно неща, което е много неудобно във всекидневието. А другото е, че може би съм имал страх да ме сравняват с баща ми някой ден, което си е съвсем естествено.
- Но все пак вие сте име.
- Несравнимо е. Име е хубаво, лице - не е.
- Освен всичко друго вие и преподавате. Къде и на какво учите студентите ви?
- Преподавам режисура и драматургия в Нов български университет. Много е приятно, ако си позволиш да се учиш от тези, които трябва да учиш. Ако просто само седнеш и си кажеш: “Аз знам всичко и ще ви кажа всичко, а вие ме слушайте” - нито ще те слушат, нито знаеш всичко. А обмяната на информация, енергия, мнения с по-млади хора е абсолютно задължителна. Спомням си, като бях малък, баща ми ми каза: “Не контактувай с по-възрастни хора от теб, само с по-млади”. Спазвам го този съвет и си давам сметка, че както от по-възрастните, така и от младите мога да науча еднакво количество важни за мен неща.
- Разкажете любим ваш спомен от детството ви, какъв бяхте като малък?
- Израснах с доста приятни родители, което е голям късмет, и със сестра, с която се разбираме - това не е малко. Може да се каже, че съм имал щастливо детство.
Бяхме тийнейджъри, когато майка ни почина, но с баща ми живяхме много смешно и весело. Той бе повече като съквартирант, отколкото родител. Винаги с лекота сме общували. Беше много смешен човек, но можеше да се изнерви от нищо и секунда по-късно да види, че това е било безсмислено.
Сещам се за една случка как със сестра ми седим в кухнята и той влиза, за някъде бърза и ни казва: “Дай ми, моля ти се, дай ми… абе, докато се сетиш какво да ми дадеш, сам ще си го взема”. И излезе гневен от стаята, а след 2 минути се връща и ни погледна с една извинителна физиономия. Ние мълчахме през цялото време и той си проведе сам целия разговор.
- Кога го гледахте за първи път на сцената?
- По-скоро си спомням кога за първи път го убиха на екрана и аз много страдах. Като бях малък, гледахме “На малкия остров” и неговият герой - Жеко, там умира. Стана ми много мъчно. Не че съм го мислил, особено чувство е, но като свърши филмът и видях, че е жив, ми стана много приятно. Странно е как екранната смърт действа на едно дете.
Първият ми спомен е, когато той беше поставил моноспектакъла “Дневникът на един луд” в Сатиричния театър, за който хората твърдят, че може би е върхът в театралната му кариера. Тогава съм бил на 7 години, но си спомням, че бях шокиран от начина, по който той изглежда на сцената. Мислех, че е полудял. За едно дете е трудно да направи такова разграничение. След представлението отидохме в гримьорната да го видим и той беше вече изтощен, целият плувнал в пот, но той - този, когото познавам, и се успокоих. Казах си: “Слава богу, не е полудял”.
- Кой е най-големият урок, на който ви е научил?
- Да не слушам уроците, които ми дават хората. Той самият никога не ми е давал непоискани съвети. Винаги е казвал: “Ти си знаеш най-добре”. Най-добрият съвет, който съм получавал, е да разчитам на себе си. Не се е месил в решенията ми, но винаги ме е подкрепял. Научи ме да си нося отговорност за всичко, което правя.
- Кой е любимият ви негов филм?
- “Гола съвест” е най-хубавият филм с негово участие. Това е една новела по Хайтов, 50 и няколко минутна. Не са го гледали твърде много хора, защото не е с популярността на “Топло”, “Нощните бдения на поп Вечерко”, “Равновесие”.
- Йордан Радичков е кумувал на родителите ви. Какви са спомените ви от известния ни писател?
- Последният ми спомен беше, като го срещнах една-две години преди да почине. Питах го защо ми казват Шошо, защото никой не помни. Той според мен си измисли на секундата, бидейки разказвач, и то брилянтен. Каза, че като съм бил малък, имало една муха в стаята и аз съм искал да си говоря с нея и съм жужал заедно с нея. Това звучало като шошо-шошо. Сигурен съм, че си го е измислил, но пък не е лошо Йордан Радичков да ти е измислил защо имаш прякор.
- Миналата година имаше много протести на културните дейци срещу ниското им заплащане, подкрепяте ли исканията им?
- Ако човек не стане да си отстоява правата, няма кой да се сети, че правата му са ограничени. Никой никога не се събужда с мисълта: “Абе, искам да дам още повече пари на този човек”. Заплащането на културата в България има две непреодолими препятствия. Едното е, че сме твърде малка държава, съответно пазарът на нашето изкуство е малък и затова няма как да се печелят огромни пари от него. Второто е, че все пак е от голямо значение доколко цялата нация смята за важна културата в своето всекидневие. Мисля, че тя става все по-важна за българите, но може и още. Това е въпрос на политики и на начина, по който културните дейци се държат.
