Вече повече хора спонтанно се съюзяват за отпор срещу агресивната клевета - като при “Аз съм българче”, казва преподавателката по българска литература в Софийския университет
- Още акценти от интервюто:
- Преди време самата аз станах жертва на истерична ситуация, свързана с творчеството на Вазов
- Нашата епоха не е плоска и еднопланова въпреки усилията на масовата култура да изглежда така
- Една от най-ранните пародии на Вазово стихотворение е дело на Елин Пелин
- Проф. Кирова, какво е обяснението ви - защо все около измислени скандали спорим: този път беше за евентуално отпадане на Вазовото “Аз съм българче” от читанката?
- Фалшивите новини, за съжаление, станаха почти ежедневие. Те очевидно се генерират от тролове и разцъфват в среда, която отглежда гнева и омразата като компенсация на разочарованието и личния неуспех.
Изборът на Вазов е симптоматичен (в други обстоятелства можеше да бъде Ботев или поне Вапцаров). “Вазов” е конструкт на колективната памет, той изразява желанието да бъдеш българин. Затова се охранява ревниво и всяко посегателство разбужда яростта на себеохранителния рефлекс. В действителност малко са хората, които познават истински Вазов: сина, политика, мъжа… Да вземем за пример политика Вазов. До Съединението, в Пловдив, той е водеща фигура в местното управление – депутат в Областното събрание, редактор на официозния вестник “Народний глас”, подпредседател на Постоянния комитет (правителството на Източна Румелия), един от основателите на Народната партия.
По-късно, вече в София, Вазов е депутат в четири народни събрания, министър на просвещението, лице на своята партия. През последните двайсетина години от живота си почти всеки ден прекарва по няколко часа в Юнион клуб, където са били допускани само водещи политици, депутати и дипломати; там се е лобирало, вземали са се важни решения. Не казвам, че в това има нещо лошо. Даже обратното: достойни са онези народи, чиито големи писатели участват в управлението на държавата. Опитвам се да покажа, че колективната памет изхвърля онези спомени, които не се побират в очертанията на някаква фигура символ. В случая ние задружно (и май винаги) сме мразели своите политици и депутати.
Милена Цанева беше написала веднъж по повод на одите в “Епопея на забравените”: Ако хората искат да поднесат цветя в краката на своите герои, няма защо да им се показват тези крака, обути в домашни пантофи. Не е точен цитат, но смисълът е такъв и напълно важи за нашия поет, който впрочем и сам облагородява бащиния си прякор - Айваза, на достолепното Вазов.
- Как ще коментирате обвинението, че художникът Борис Стоилов е направил украинска пропаганда със синьо-жълтия пуловер на момчето върху корицата?
- Тук няма никакъв казус, защото ранните издания с тази корица (от 2006 г. насам) могат да бъдат видени във всяка обществена библиотека. По-скоро бих коментирала казуса с “вината”, натрапена на съвсем реални хора.
Имам предвид нашия известен художник Борис Стоилов и хората, които работят в издателството. Представям си потреса на всеки човек, който се е озовал насред абсурдна ситуация, подгонен от непредизвикан гняв, парализиран в усещането, че се е случило нещо необратимо. (Съвсем като в случая с Грегор Замза на Кафка.) Всъщност не просто си го представям, знам го, защото преди десетина години аз самата бях жертва на подобна ситуация, и пак свързана с Вазов.
Една журналистка ме беше попитала дали днешните ученици разбират Вазов, на което аз честно отвърнах, че не разбират добре, защото има много думи, които са остарели и непознати за тях; добре би било изданията в помощ на учениците да излизат снабдени с речник под линия. Сайтове и медии избухнаха в истерия, че един университетски професор, отявлен отродител и таен соросоид, иска да бъде изхвърлен Вазов от учебната програма. И това продължи да се тиражира с години.
Тогава само две колежки от университетите в Бургас и Пловдив се осмелиха да коментират абсурдната ситуация. Днес обаче виждаме съвсем различна реакция: малки и големи медии спонтанно се съюзиха за отпор срещу агресивната клевета.
Ето това е нещо ново! И когато казваме, че у нас нищо не се променя, нека да не забравяме, че промените искат време – по-дълго, отколкото бихме желали с ритъма на обикновения човешки живот.
- А дали самият Вазов не е бил жертва на фалшивите новини? Разкажете за периодите, в които е бил почитан, но и отричан.
- Фалшивите новини не са наше изобретение, и да, Вазов също е бил, при това неведнъж, тяхна жертва. Например през 1912 г., когато жълтата преса открито го обвинява, че е написал пиесата “Божана” от Евгения Марс. Налага му се да отговори с цялата отговорност на един народен поет: “Заявявам, че нямам никаква намеса в казаната пиеса и че нито характерът ми, нито достойнството ми не би позволили безсъвестно приписваната ми низкопробна мистификация”.
Може да ви се стори невероятно, но Вазовата слава е вървяла по доста неравен път. От една страна, е признанието на “обикновените хора”, на огромната учителска маса в селата, на учениците, които порастват с неговите произведения… Не е така обаче с част от интелигенцията, професионалната критика и политическите му опоненти.
Две от неговите творби – романът “Нова земя” и пиесата “Службогонци” – предизвикват истерична вълна от недоволство и отрицание най-вече заради сатиричното портретиране на конкретни личности и събития от съвременния живот. След “Нова земя” Вазов дори се зарича да не посяга повече към перото; след “Службогонци” се оттегля на безопасно разстояние в далечната ни история. Жълтите вестници периодично го клеветят с най-различни измислици. В последните години на 19-и век започва враждата му с д-р Кръстев, прераснала в истинска война с кръга “Мисъл” в началото на новия век. Вазов не е бил щастлив човек, така казва Евгения Марс, а тя го познава добре. Няколко пъти е посягал към револвера, пак според нейните думи, трябвало да го издърпват от ръцете му. Имал физически страдания на нервна основа, онова, което наричаме психосоматични симптоми. Например нервен тик с поклащане на главата (файтонджиите тичали към него, защото мислели, че ги вика) и силни болки в гърлото, които се оказали нелечими с всякакви медицински средства и процедури, включително изгаряне с ток. През последните петнайсетина години нервната му система става все по-нестабилна; изпадал в паника всеки ден, когато (по идея на общинските съветници в София) точно в 12 часа на обяд пукало градското топче. Изброявам всичко това, защото ми се иска да разбираме, дори да съчувстваме на човека, който стои зад монумента Вазов.
- Тревожат ли ви ниските резултати по български език на външните оценявания и на матурите?
-Да, тревожат ме, те са лош показател за равнището на общата хуманитарна грамотност у нас. Резултатите са особено видими в университетското обучение по литература, но същото е навярно и с другите дисциплини от областите на хуманитарните и обществените науки.
Най-трудно за студентите се оказва да съставят ясни по смисъл и синтактично правилни изречения (двете неща всъщност са свързани) и още повече да обединят няколко изречения в текст, който логично и последователно води към изразяването на някаква мисъл. И това е не само в устната презентация, където смущението си казва думата, а и в писмен вид. Проверката на съчиненията от държавния изпит е най-голямото изпитание, което преживява един университетски преподавател, тъкмо защото е последната стъпка към професионалната реализация на бъдещите специалисти по българска филология.
- Смятате ли, че с олекотяване на учебните програми резултатите ще се подобрят?
- Зависи какво се разбира под олекотяване. Ако става въпрос за по-малко количество информация, отговорът е очевиден. Ако олекотяването означава терминологично облекчение и употреба на български думи с точен и ясен смисъл вместо трудни чуждици, бих го приветствала. Но ако означава плоски, еднопланови и шаблонни разсъждения, можем спокойно да се върнем трийсет години назад. Нашата епоха не е плоска и еднопланова въпреки усилията на масовата култура да изглежда така. Убедена съм, че “сложни” идеи могат да се изразят на съвсем ясен и достъпен език, могат да се обяснят разбираемо и дори увлекателно на почти всеки човек. Тъкмо в това според мен е големият залог на съвременното образование.
- Какво е нивото на младите, които идват при вас от средното образование?
- Поглеждайки на едро и отстрани, някой ще се изкуши да направи обобщение, и дори ефектно обобщение, за нивото на “днешните млади”. Аз обаче съм преподавала на едно и също място повече от четиридесет години и различавам любопитни тенденции и промени. Има ги дори само през последните десетина години. Когато заменихме старото съчинение с тест, рязко падна нивото на способността да се пише свързано и последователно по зададена тема. Когато изчезна тестът и започна прием с резултатите от матурата, нивото отстъпи още крачка назад, а специалността “Българска филология” започна да прибира ученици с резултат “среден”; това беше най-страшният момент. После обаче започнаха да вдигат заплатите на учителите – процес, който продължава да трупа инерция. Две-три години след неговото начало се усетиха първите следствия: увеличи се броят на студентите по време на лекция, появи се блясък на любопитство в очите им, изчезнаха телефоните… През последните три-четири години всеки нов курс е по-добър от предходния, а приемната оценка стана средно 5,25. Когато с колегите от семинарните занятия разгледахме протокола от тазгодишния изпит, просто не повярвахме на очите си – повече от половината оценки бяха “отличен”. И това на изпит със славата на чистилище.
- Преди време пред “24 часа” студенти от специалността “Българска филология” препоръчаха на политиците да ходят на уроци по български език, защото намират пропаст между думи и реалност, какво мислите?
- Е, няма да бъде кой знае какъв прецедент. Когато Стоян Омарчевски става министър на просвещението в правителството на Стамболийски, праща всички актьори от Народния театър на задължителен двуседмичен курс по български език в Софийския университет.
А политиците си падат актьори, включително за това, че си нямат собствени думи в публичното пространство.
Все пак искам да завърша с нещо весело. Преди дни проведохме семестриалния изпит по българска литература от Освобождението до Първата световна война. Две от най-добрите ни студентки, Диана Андрова и Златина Дамянова, написаха ода в чест на героичните студентски усилия да си вземат изпита. С тяхно позволение ще цитирам малка част от иначе дългата им творба.
О, Вазов!
Три деня млади филолози
как теми развиват, техните другари
изпити поливат за дванайсетий път.
Пристъпи ужасни, как да спре плачът?!
„Грабай писалата!" – някой си изкряска
и листове бели фръкнаха завчаска.
Всички пишат здраво, не подвиват крак,
понеже обемът е и приятел, и враг.
И студентите тръпнат, друг път не видели
за резултати да чакат ни живи, ни умрели,
и въздуха цепят със нервний си вик.
Боят се обръща на имейл и на щик.
Ето, така работи народната памет – не само с уроци и юбилейни слова. Впрочем една от най-ранните пародии на Вазово стихотворение (“Отечество любезно”) принадлежи на младия тогава Елин Пелин и е била много популярна преди сто и двайсет години.
