Актрисата навърши 3650 дни в прочутата си роля на съпруга на министър
- Лилия, какво натрупа като опит за образа на министершата?
- Много работих върху този образ. Не исках да е неприятна. Исках да я осмея, а не да я осъдя. В началото на репетициите с режисьора Недялко Делчев започнах да наблюдавам министерши. Говоря не за жени на поста министър, а за съпругите на министри. Беше ми много интересно. Изведнъж станали министерша, те много се променят. Обличат се веднага с кожено палто, а това е смешно, защото дотогава не са били в по-висшата социална група. И излиза парвенюшко. Искаше ми се да предам тяхната амбиция. Те са много амбициозни и понеже не желаят в очите на околните да изглеждат прости, дават всичко възможно, за да се ъпгрейдват, така да се каже.
Вкарахме тази жена в нови обстоятелства. Понеже синът ѝ учи английски, накарахме я и тя да започне да учи този език. Тя иска да промени обноските си - аз трябваше да се науча да танцувам балет с пачки. Исках да се усмихвам на този тип героиня, макар че, като разбира, че мъжът ѝ става министър, тя си внушава, че вече трябва да коли и беси.
- Има ли в твоя досегашен репертоар жени, които приличат на министершата?
- Не, няма. Но аз се изненадвам, че представлението продължава да се играе на пълни салони. Десет години не са малко. Не подозирах, че ще стигне на такава “възраст”. Макар че в София има и многобройна публика от гостуващи хора. Отивам наскоро в един магазин от голяма верига за хранителни стоки, който работи до късно, и се мотая покрай щандовете. Натъкнах се на младеж, работещ там, който ме загледа, доближи се и каза, че е голям мой фен. Аз учтиво благодарих, мислейки, че ме познава от екрана в “Под прикритие” или “Връзки”, но той каза: “Вие сте фантастична министерша!”.
Много се изненадах, защото повечето хора, които ме спират на улицата, казват, че ме познават от екрана. А ето че не бива да деля публиката от театъра и извън него. Много приятно ми стана! Харесва ми да играя в “Г-жа Министершата”, леко и приятно ми е! Може би защото през цялото време съм на сцената. Виждам как хората се забавляват. Наистина много обичам това представление! Когато празнувахме десетте години на сцена, се събрахме във фоайето след представлението и разрязахме торта със снимка на Министершата.
- Зрители казват ли ти какво харесват в представлението?
- Всеки път публиката е различна. Това е магията на театъра. Обикновено публиката започва да се смее още в началото. А на едно от последните представления зрителите гледаха внимателно и не се засмяха. Казах си: “Охо, имаме по-интелектуална публика! Трябва да се преборим с нея”. Аз нямам нищо против да се преборя с публиката.
Най-любим ми е финалът, защото там разбирам как се чувстват зрителите. Имам един обрат, който много обичам, защото хваща за гърлото. Хората там плачат. Както са се смели, аз се обръщам към тях и казвам: “Какво ме гледате? Вие сте същите!”. И тук те като че ли се споглеждат и си казват, че ние, хората, сме податливи на подобни страсти и е възможно да залитнеш, да се объркаш, да се самозабравиш. И е хубаво от време на време някой да те приземява. Аплодисментите накрая ме правят щастлива. Няма по-щастлив актьор от момента на силните и продължителни аплаузи. Много велик момент!
- Познават ли те по улиците? Как разбираш това?
- Щастлива съм, че хората, които ме поздравяват, не са нахални, а деликатни, не досаждат. Хубаво ми е, че повечето от моите фенове са жени. Те са по-взискателната част от публиката, особено когато става дума за актриси. Казват ми: “Много ви благодаря за това, което правите! Да сте жива и здрава!”. Някои ми казват, че “Връзки” е най-любимият им сериал. А мъжете харесват повече “Под прикритие”.
Веднъж бях с дъщеря ми Паола в един магазин и един господин се приближи и каза: “Извинявайте, да ви кажа, че сериите на “Под прикритие” бяха много добри! Браво, направо чудесно!”. После погледна Паола и попита: “А това дъщеря ви ли е?”. Когато потвърдих, той каза: “Значи на Попов!”. Стана ми смешно и отговорих: “Не, не, това е моята дъщеря извън филма!”.
Някои казват, че идват в театъра специално заради мен. Ами как да не съм щастлива от това! Всякакви хора ме разпознават. Онзи ден бяхме на гости цялото семейство и когато си тръгнахме късно вечерта, взехме такси. Жена беше шофьорът и когато ме видя, възкликна: “Ах, най-сладката актриса! Много се радвам, че ще ви возя!”.
- Имаш трудно за запомняне име, но затова пък си най-сладката!
- Вярно, че в началото често забравяха името ми. Спомням си, че във Варна гледах за първи път Леонардо ди Каприо в “Защо тъгува Гилбърт Грейп”. Още не беше станал звезда и аз бях убедена, че е натуршчик. Дори се хванах на бас. И не можах да запомня името му. Като стана известен, близо две години записвах името му на листчета из жилището си.
Така стана и с моето име. В началото мнозина приятели не бяха свикнали с него. Малин Кръстев ми подвикваше: “Къде си бе, Маракуйя?”. По-лесно му било. Но полека-лека научиха името ми и сега предпочитат да се обръщат към мен не с “Лили”, а с “Маравиля”.
- Кои персонажи са ти по-приятни за игра – смешни или драматични?
- Аз не ги деля. Но по-трудно е да си смешен. Да можеш да извадиш хумора, това е висш пилотаж! По-лесно е да разплачеш някого. Макар че аз мисля различно. Майсторство е да разплачеш някого на интелектуално ниво, да изтръгнеш от него съчувствие. Актьорската работа е умна работа.
Много е важно да мислиш – сполучлив персонаж ти се получава, когато гледаш в мисълта и психологията на този човек, а не търсиш свои хватки. И точно на това уча студентите – да се свързват с героите си на интелектуално ниво. По-ценно и по-печелившо е. Основното е да не се подценява публиката. Имам мнозина колеги, които я подценяват и измислят разни хватки, дори думи, за да я разсмеят. Зрителите наистина се смеят, но не запомнят това, което гледат. Те помнят, когато са провокирани да се засмеят.
За мен най-трудният хумор е абсурдният – така да изградя образа, да се запитам защо тази жена реагира по този начин, да се запитам защо тя мисли по този начин. И този път е валиден не само за Министершата. Само така публиката може да се припознае в моята героиня. Да си кажат зрителите: “А, ама и аз вчера бях в същото положение, имах същата реакция!”. Това е най-важното – не да си намислиш някакво поведение, да изиграеш думичките, а да станеш живият човек, какъвто си виждал. Не трябва да се имитира, а приликата да мине през сърцето. Да изследваш ролята.
- С какво те привлече жената, която всяка година се среща веднъж с любовника си в спектакъла “Всяка година по същото време”, където партньор ти е Христо Шопов?
- След представлението в бившето кино “Левски” жени ме изчакваха и искаха да говорим. Една от тях ми каза, че е изпаднала в същата ситуация и е гледала представлението, за да си отговори на някои въпроси. Веднъж дойде да гледа режисьорът Асен Шопов. Беше много изненадан от моята интерпретация на жената. Знаем, че той е консервативен човек, и каза, че моята Дорис е много игрива, не си я представял по този начин. Отговорих му, че това пък е моята представа за тази жена. Тя е моторът на отношенията с мъжа, тя е по-изобретателна, притежава чувство за хумор, тя понася неприятности, но се опитва да не го показва. Въобще тя е по-сложната. И се стремях Дорис да не излезе плоска. Тя ме вълнуваше. Стремях се някои жени да се припознаят в нея.
Нашата продуцентка беше направила картички със снимките на мен и Христо Шопов и след представлението зрителите можеха да си вземат от тях и да дойдат при нас, за да се подпишем. И тогава някои жени ми казваха, че играят или са играли в живота си това представление.
Отивам да гласувам на последните избори и влизам в секцията. Един господин възкликна: “О, госпожо Маравиля, колко съм щастлив, че сте в нашата секция! Такова хубаво представление е “Догодина по същото време”, искам да го гледам още много пъти!”. Отговорих му, че по време на ковида сме спрели “Всяка година по същото време” и “Догодина по същото време”. Същото отговарям на писмата на жените, които пожелават да гледат представлението, за което са чували.
- Лили, каква си в семейството си? Можеш ли да готвиш?
- Рядко готвя, макар че харесват ястията ми. Защото нямаме установен режим на хранене. Аз имам представление почти всяка вечер. Кой ще ме чака в десет и половина, в единайсет да вечеряме! Лука вече си е направил паста и се е нахранил.
Аз съм маниачка на тема чистота. Това е неприятно за околните, но нямам много време да чистя и непрекъснато изисквам – “Къде тръгна с тези обувки!”. Като видя пръстчета навсякъде, ми става лошо.
Организирана съм. Много обичам да спя и не ставам до обед. Много обичам да гледам филми. И, съжалявам, но обичам да гледам риалити. Харесва ми “Игри на волята” - много се вълнувам, като го гледам. Имам отношение към модата, обичам да избирам тоалетите на Паола.
- Не мога да не те запитам как преди много години стигна до ролята си на Лулу в представлението “Лулу”, която предизвика сензация с твоето прекосяване гола на сцената?
- Когато Коко (Крикор Азарян - б.р.) ме покани за тази роля, бях студентка в края на първи курс. Каза ми, че в пиесата има такъв мизансцен - Лулу да е гола на сцената. По-късно разбрах, че решил да ме покани за ролята, след като участвал в художествена комисия за одобряване на новите български филми и гледал “Индиански игри” на Иван Андонов. Там има кадър, в който играя гола. Аз изпитвах безгранично доверие в професора и въобще не се усъмних, че може да ми предложи нещо, което да работи против мен. Така че въобще не подложих на съмнение предложението му за ролята на Лулу. И не се притесних ни най-малко.
Наистина стана сензация и бях обявена за най-голата актриса на българската сцена. Много пъти са ме питали дали съм се притеснявала. Аз отговарях: “Не съм се съблякла аз, Лилия! Съблече се Лулу!”.
Водиха войничета да гледат театър, културно-масова работа в армията, и те после ми пишеха, че въобще не са ме видели в гола сцена. Толкова кратка е била тази сцена, че остана като митология.
CV:
Звездата на българския театър и кино закръгли 10 години в ролята на “Г-жа Министершата” по пиесата на Бранислав Нушич на сцената на театър “София”. Заради ремонта на театъра Лилия пренесе очарованието си в “Сълза и смях”. И пак салонът е пълен. За тази роля актрисата печели водещ “Икар”, а има и поддържащ “Икар” за изпълнението си в “Театър, любов моя”. През 2014 г. министърът на културата Петър Стоянович отличава Лилия с почетния знак “Златен век” – печат на Симеон Велики.
Родена е във Варна, завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян. Отскоро Лилия е художествен шеф на бакалавърската специалност “Актьорство на кино” в колежа “Любен Гройс”. Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля. Имат дъщеря Паола, която завършва НАТФИЗ в класа на Маргарита Младенова.
Лилия има роли в търсени представления на сезона – “Развратникът”, “Олд Сейбрук” и “Последният страстен любовник”, “Горчивите сълзи на Петра фон Кант” в театър “София” и “Съседите отгоре” на независимата компания Artvent в Theatro. По повод на редкия за театъра юбилей разговаряме с актрисата.
