- Ако ограничат правомощията му, очаквам той да заложи на моралния си авторитет
- Не вярвам Радев да се ангажира с партийно строителство
- Демокрацията у нас е жива и ефективна благодарение на усилията, положени от всички наши президенти
- Желев работеше за необратимост на демокрацията, Стоянов – за евроатлантическата посока, Първанов – за социалните предизвикателства, Плевнелиев бе прагматичният лидер
- Желев обяви прехода за провален и поиска повече правомощия като президент
- Петър Стоянов заяви: "Моята политика беше основана на кауза, днешните – на т. нар. делнична политика"
- Георги Първанов бе първият избран за два мандата и запази високо доверие към себе си на този пост и през двата
- Росен Плевнелиев е първият, отказал да се бори за втори мандат, но и до днес служи на страната си, като подкрепя смислени проекти и млади лидери
- Направихте първо по рода си изследване “Президентът на Република България 1992-2017 г. Проблеми и перспективи”, на мандатите на българските президенти от 1992 г. до 2017 г., в което правите и оценка кой от тях как се е справил като баща на нацията. Имате ли фаворит, г-жо Димитрова?
- За мен винаги са били важни освен мястото, ролята и диалога между институциите, и личностите, които ги оглавяват. Още повече, ако са президенти на страната.
Всеки един от заемалите този пост заслужава симпатии, тъй като в годините всеки от тях проявява едно все по-дефицитно качество – да бъде лидер. Защото президентът е Лидерът, който носи отговорността.
“Истинският лидер е ковач на съгласие”, казва Мартин Лутър Кинг. В българския случай президентът трябва да взаимодейства и с трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна, без това да го поставя над тях, и да е морален коректив и активен арбитър на политическия процес. Това разбиране е важно, защото помага да разберем по-дълбокия смисъл на конституционната постановка “президентът олицетворява единството на нацията”.
- Защо се насочихте тъкмо към президентската институция?
- За мен бе важно да представя не само уредбата на държавния глава в държавно-политическата традиция на Република България, но и философията, която бащите на конституцията са заложили в този институт. Затова се постарах да представя обективно и честно как всеки на този пост до 2017 г. е изпълнявал функциите си по конституция. Благодарна съм, че автор на предговора на книгата ми е проф. Янаки Стоилов, който е един от авторите на създадената през 1991 г. съвременна българска конституция и я е гласувал във Великото народно събрание като депутат тогава.
- Интересно, как стои исторически дебатът за института на служебния кабинет, статутът на който е част от замислените днес промени в конституцията?
- Мястото и ролята на служебния кабинет и дали той да бъде определен със закон, се дебатира близо 30 години след съставянето на първия служебен кабинет в България през 1994 г. И днес е един от големите въпроси. Вероятно защото в ситуациите на съставяне на служебен кабинет президентът за определено време се ползва с правомощия като при полупрезидентска форма на управление, с реални възможности в изпълнителната власт, при това в ситуацията на парламентарна република.
- На представянето на книгата ви вицепрезидентът Илияна Йотова заяви, че когато президентите ни не са ярки фигури, въпросът за техните правомощия сякаш не стои на дневен ред. Обратното - при силни хора на този пост с визия какво могат да предложат на гражданите на страната, винаги се задава въпросът дали не си превишават правомощията. Защо въпросът с президентските правомощия пали искрата и до днес?
- Президентът има траен ангажимент към развитието на гражданското общество. И всеки от заемалите поста до момента си дава сметка, че стабилните демократични институции са елемент на правовата държава и гаранция за правата на човека. Мисля, че в това разбиране има приемственост, включително и днес, макар мандатите на президента Радев да не са част от тази книга.
Демокрацията е жива, ефективна и справедлива благодарение на усилията, които е положил през годините всеки един от държавните ни глави за включването, приобщаването на мнозинството граждани към процеса на демократизация на обществото и институциите.
Конституционната постановка “президентът олицетворява единството на нацията” има много по-дълбок смисъл.
Президентската институция нито е замислена, нито може да действа като “паралелен център на власт”, но може да бъде източник, платформа на алтернативни управленски решения. А нейната перспектива според мен е да продължи да бъде ключов фактор при защита на конституционния ред и при формирането на националните приоритети.
Въпросът за президентските правомощия зависи изцяло от личността на президента. Президентът по конституция има право да изразява своето лично мнение чрез обръщения към Народното събрание, включително и да отправя препоръки към изпълнителната власт и парламентарното мнозинство.
Винаги, когато смята, че са нарушени принципите на правовата държава, президентът може да сезира Конституционния съд, който да постанови решение при възникнал конфликт между президентската институция и Народното събрание по повод на отделни текстове или на законодателно решение.
Много силна възможност за контрол, включително и предварителен, от страна на президента е правото му да налага вето за конституционосъобразността на приеманите закони. Тази възможност е дадена не за изява на егото на който и да е заемащ позицията държавен глава, а като възможност да изисква при законодателна инициатива съобразяване на всички гледни точки и позиции в нормативно урежданата материя. Така той се заявява и като коректив на политически едностранчиви, прибързани и необосновани решения, и като гарант за правен стабилитет в законодателството и изпълнителната власт.
- Напрежението между изпълнителна и президентска власт винаги ли носи отрицателен знак?
- Може би прекият избор и на президента, и на парламента е една от причините за периодичното напрежение между тези две институции. Също е факт, че президентската институция има ограничени правомощия. Но тези напрежения имат и своята позитивна страна - обогатяват опита на президента в правото и ролята му да бъде коректив и арбитър на политическия процес.
- В книгата публикувате интервюта с всеки от четиримата ни президенти до 2017 г. Кои бяха най-болезнените им проблеми като държавни глави, за които споделиха с вас, и как се справяха с тях?
- Как да реализират своите правомощия, така че всеки един от тях да бъде действен арбитър при намирането на ключовия за стабилността на държавно управление баланс във взаимоотношенията между отделните държавни органи.
При д-р Желев например проблемът е бил да се осигури необратимост на демократичните промени, при Петър Стоянов - страната ни да бъде пълноправен член в евро-атлантическите структури, при Георги Първанов проблемът е бил да се постави фокусът върху социалните предизвикателства, стремежът при Плевнелиев е да бъдем прагматичният лидер в региона.
Всички обаче се обединиха около тезата, че президентът съвсем не е само коректив, а и инициатор на необходими реформи, с които да се гарантира необратимостта на поетата от българското общество посока на демократично развитие. За всеки един от тях от огромно значение е и съвременният ни национален идеал.
- Всеки от предшествениците на президента Румен Радев имаше свой политически почерк и отношение към правомощията си. Какво отличава техните мандати?
- Сред знаковите фигури в новата българска история е първият демократично избран президент д-р Желю Желев. В интервюто си сподели: “Преходът се провали, нека го кажем ясно!”. Откри причината за това в погрешната форма на управление и поиска полупрезидентски режим. Днес обаче все още спорим дали преходът е приключил.
Президентът Петър Стоянов бе първият, който постави в центъра на мандата си членството на България в НАТО и Европейския съюз, и заяви категоричния си стремеж да бъде президент на всички българи. Той видя в избирането си своеобразен референдум за евроатлантическата ориентация на България. И едва ли е случайно, защото сам разказа в интервюто за книгата: “Моята политика беше основана на кауза. Днешните политики, за радост или за нещастие на съвременните политици, са основани на т. нар. делнична политика”. Категоричен е, че “една държава има успехи, когато е държава на закона”.
Георги Първанов бе първият избран за два мандата и който запази високо доверието към себе си и през двата, утвърждавайки българските национални ценности. За него д-р Желев заяви: “Успя да се наложи като президент на всички българи”. Това стана, защото съумя, освен да наложи визията си за управленска формула чрез максимално съгласие, и да бъде социално ангажираният президент.
Предшественикът на днешния ни държавен глава - Росен Плевнелиев, сам каза за себе си, че не е допускал “големи грешки”, признавайки, че не е обещал всичко, но е получил доверие, защото е реализирал приоритетите си. Вероятно си спомняте, че той беше обявил 40 свои приоритета. Той е първият, който отказа да се бори за втори мандат, но и до днес продължава да служи на страната си, като подкрепя смислени проекти и млади лидери.
- С какво ще впишат имената си четиримата наши държавни глави в българската история?
- Всъщност на този въпрос отговаря президентът Петър Стоянов: “В два или три момента от мандата на един президент се вземат исторически решения. И ако тогава президентът не сгреши, остава в историята”.
- Днес мнозина сред политиците и анализаторите смятат, че българските партии губят височина и авторитет, а в такива случаи винаги наоколо е идеята за президентска партия. Само че опитът до момента показва, че не са много успешни. Вашето мнение какво е?
- Знаете ли, направи ми впечатление, че не само днес, а в целия разглеждан период има такива идеи. И всеки от титулярите е бил достатъчно категоричен, че не желае да надхвърля дадените му от конституцията правомощия. Със сигурност основания да се говори за криза на представителната демокрация и легитимността на всички изборни институции има - свидетели сме на устойчива тенденция за намаляване на гласувалите и като абсолютен брой, и като избирателна активност.
Личното ми мнение е, че основният закон е дал достатъчна перспектива пред президентската институция, а и изглежда несериозно очакването, включително сред някои от публичните говорители, президентът Радев да отстъпи от позицията си на ключов фактор при защита на конституционния ред и при формирането на националните приоритети, за да се ангажира с партийно строителство.
Всъщност президентската институция нито е замислена, нито може да действа като “паралелен център на власт”, но в годините съумя да демонстрира ясно своите възможности да бъде източник на алтернативни управленски решения. Факт е, че на настоящия държавен глава му се наложи да състави безпрецедентните в неговите мандати 5 служебни кабинета. Освен индикатор за политическа криза в парламентарната ни република този факт даде възможност на президентската институция да потърси баланс и консенсус, без да бъде церемониалмайстор.
За да бъде успешен обаче един нов политически проект, той трябва да изразява обществените настроения и потребности, да е съставен от обединени от принципи и морал личности, които да предлагат работещи решения по проблемите на хората. В противен случай който и да е проект едва ли би имал някакъв, дори символичен успех. В крайна сметка честността винаги е най-добрата политика. Макар че в една свободна държава пътят към славата е отворен за всеки.
- Как ще се развие политическата ситуация в България и каква роля ще изиграе днешният президент? От него взехте ли интервю?
- Напът е да се сбъдне една от прогнозите в книгата – на практика отнемане на възможността на президентската институция да съставя служебни кабинети. Личните ми очаквания са, че президентът ще запази много висок морален авторитет,за да реализира Република България своите стратегически приоритети, дори да се наложи да влязат в конфронтация (тиха или открита) с изпълнителната власт. А когато титулярят има държавническо отношение на институциите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, може да постигне пълноценно прилагане на неговите според мен немалки правомощия.
- Сред изводите ви е, че президентската институция расте и се развива заедно с политическата култура на партиите и гражданите. Има ли напредък в това отношение?
- Президентската институция “расте” с политическата култура не само на политическите субекти, но и с тази на гражданите. За съжаление, като че ли има какво да се желае и от едните, и от другите.
CV
Д-р Ани Димитрова е родена в София.
Завършила е икономика в УНСС.
Доктор е по политическа философия в БАН
Има над 15 години опит на ръководни позиции в банковия сектор, публичната администрация и частния сектор
Автор е на книгата “Президентът на Република България 1992-2017 г. Проблеми и перспективи”, ИК “Сиела”.
