Не пиша истории, а споделям послания. На първо място съм богослов, после писател, казва авторката
Ивинела Самуилова е сред най-популярните и обичани съвременни български автори. Новият ѝ роман "От върха на перото" - с втори тираж след само две седмици от излизането му в средата на октомври, утвърждава веруюто на авторката (издавана от "Хермес"), че човек няма нужда от поучения, а от вдъхновение за живота. По думите на читателите ѝ нейните книги, сред които са "Животът може да е чудо", "Бабо, разкажи ми спомен", "Тъй рече баба Ега", "Гатанки от небето", носят светлина и просвещават, даряват утеха и надежда, събуждат радост и въодушевление. Наричана "богословката с талантливо перо", в романа "От върха на перото" тя ни отвежда до най-дълбокия източник на личната ни и национална жизнеспособност.
- Читателите, които бяха на срещата за представянето на новия ви роман “От върха на перото” в София, с истинско вълнение разказваха как книгите ви са променили живота им. Как успявате да задържате читателския интерес толкова години и при толкова издадени книги, г-жо Самуилова?
- Като пиша все едно и също… Не е съвсем шега. Осъзнава ли го, или не, в същността си човек е богоцентрично същество и за разлика от света, който ни заобикаля, във вътрешния свят на човека гравитацията е обратна. Духът винаги се стреми нагоре, естественото му положение е да е устремен към небето. Този стремеж, който като човешко същество аз също споделям, е непреходна тема. В книгите си я осмислям като православен богослов, каквато съм по образование и призвание, а като писател се опитвам да я изразявам по вдъхновяващ и близък до читателите ми начин.
- Не ви ли привличат други теми освен вътрешния свят на човека и отношенията му с Бога?
- Отношенията на човека с Бога са общият контекст на творбите ми и в него съм разработила много други теми, които онагледяват как преживяваме тази връзка като българи. В моите книги отношенията с Бога са обвързани с националната идентичност. Вярвам, че чрез осмислянето на родното най-добре може да реализираме духовния си стремеж и потенциал, защото без разбиране и приемане на културния геном, който носим, преживяването на божественото лесно може да се превърне в абстракт, а стремежът на духа - в лутане.
- От истинска история ли е вдъхновена новата ви книга? Калиграфът Владимир действителен образ ли е?
- Мотивът да напиша тази книга беше личен. В определен момент усещането, че демоничното напълно е превзело този свят, бе съкрушително. Няма да е твърде пресилено, ако кажа, че писането на тази книга ме измъкна от задушаваща екзистенциална покруса. Но случващото се в романа е измислица, измислен е и героят. Образът му обаче е вдъхновен от няколко души, като първоначалното вдъхновение дойде от една дама - прекрасен иконограф и калиграф, Антоанета Кисьова.
- Твърдите, че почеркът на човека е огледало на душата му. Наистина ли е така?
- Всичко, което човек прави, е огледало на душата му.
- А защо за романа избрахте точно това огледало - краснописанието?
- Това огледало е много красноречиво, а и се оказва огледало не само на отделния човек, но и на обществото ни. Всички знаем, че българската азбука е създадена, за да бъде проповядвано словото Божие на разбираем за народа ни език. Съхраняването на националното съзнание за свещения статут на нашата писменост определя осмислянето на святото изобщо. “Език свещен” не е просто поетичен изказ на Вазов, а израз на това съзнание. Всяко отношение към езика ни, отделно от категорията “святост”, води до опошляване - и на езика ни, и съответно - на самите нас. С това са били наясно нашите книжовници от самото начало и са искали да съхранят това отношение, а в романа съм се опитала да обясня защо е важно и ние да го пазим. Както казвал даскал Колю: “Не само човек изписва буквата, но и буквата изписва човека”.
- Един от най-колоритните образи в романа - училищният директор Болярски, решава да въведе стила “плетение словес” и правилото “по лепоте”, които търновските книжовници са прилагали в дейността си като практика в учебния процес. Сякаш голяма част от българите обаче дори не са чували за езиковата реформа на Патриарх Евтимий…
- Има нещо такова. Реформата се състои в това от книжовния език да бъдат премахнати по-обикновените, по-прости и недодялани думи и да се заменят с по-висока изразност, която да отговаря на божествената природа на словото - красотата му.
- В романа звучи забавно, но диагнозата за състоянието на съвременното образование всъщност не е много приятна. Къде е основният проблем - в системата, в родителите, в децата?
- Не искам да обвинявам, стремя се да предлагам решения, когато идентифицирам нещо като проблем. За мен най-сериозният проблем е, че като общество ставаме все по-големи безбожници и че това води до убийствена оскъдица в преживяването на живота като чудно, празнично събитие, във възприемането на заобикалящия ни свят като отобраз на Божията красота и величие и на самите нас - като призвани да развием човешкото според мащаба на божественото съвършенство. Изгубили сме любопитството, способността да се удивляваме и да реализираме това удивление в живота си. А това отнема радостта от живота.
- И ни прави безотговорни?
- Да, това е моята версия за истинското съдържание на думата “отговорен”: каквито и трудности да преживява във всекидневието си човек, да не отстъпва от красотата, да не престава да ѝ отговаря… Версия, която героят ми Болярски веднага прегърна и съотнесе към същината на възпитанието, като постанови, че да възпитаваш деца, означава да ги направиш отговорни хора. Сиреч с търпение и дисциплина да извайват всеки ден от живота си, без да откъсват очи от красотата…
- Читатели ви определят като “автор със самобитен стил, който пише за важните неща умно и леко”. Кога решихте да започнете да пишете романи?
- Започнах да пиша, когато се намери подходящата отправна точка. Казвала съм, че не пиша истории, а споделям послания. На първо място съм богослов, после писател. Историята за мен е второстепенна, нагласям сюжета покрай идеите, която имам да споделя. Чрез романите посланията придобиват плът и кръв, стават по-образни, по-забавни, а и аз доста се забавлявам с моите герои. Но с удоволствие съм писала и нехудожествени творби.
- За дата на представяне на последния ви роман в София бяхте избрали рождения ден на психолога Алексей Бъчев, вдъхновил първата ви книга. С какво го помните?
- С чудната нагласа, която е в основата на неговия необикновен подход. Този дух от първия ми роман присъства в цялото ми творчество. А и Алексей успяваше наистина “со кротце и со благо” да активизира най-добрата, най-красивата, най-съзидателната страна у човека, да го окрили и да събуди у него “латентната радост”, както се изразяваше.
- Доколко за написването на романа ви “От върха на перото” е от значение фактът, че сте завършили богословие във Великотърновския университет?
- Не знам дали бих могла да напиша тази книга, ако не бях завършила богословие, и то във Велико Търново. На представянето на романа в старата столица г-н Вартоломеев, собственик и управител на ИК “Хермес”, сподели интересна мисъл. Каза, че градове като Търново, Пловдив, Рим, Париж, които имат своята история и културни натрупвания, по някакъв начин осветяват пътя на твореца. И че тези, които могат да усетят полъха на историята и на духа, оставен от предците, могат да напишат подобни книги. За мен това е не само вярно, приемам го и като комплимент.
- Има ли специално място, където се чувствате най-комфортно да пишете?
- Харесва ми уединението, спокойствието, тишината, възможността да осмислям идеите си, докато се разхождам на чист въздух сред природата или върша нещо в градината. Чувствам се комфортно в дома си в Балкана, където живея от няколко години. Но какъвто и комфорт да имам, за мен най-важно е, докато пиша, Бог да е на същото място, където съм и аз.
