Когато свърши премиерата на “Духът на поета” в Народния театър, Стефан Цанев дойде, беше разплакан, прегърна ме и ме целуна. Това ми беше достатъчно. Няма нужда от думи!
От 2005 г. Христо Мутафчиев е председател на Съюза на артистите в България, а ролите му на театралната сцена, на малкия и на големия екран са десетки. Суперуспешната му кариера, разбира се, му носи и много отличия.
На 21 ноември се състоя премиерата на моноспектакъла му "Боже мой" в Народен театър "Иван Вазов". В постановката той е в ролята на Христос и седи сам на маса в бар, който се оказва, че е собственост на Юда. Моноспектакълът е по текст на младата авторка Теа Денолюбова, а режисьор е Стоян Радев.
- Доста години сте председател на Съюза на артистите, какво ви коства това, г-н Мутафчиев?
- Много нерви, единственото, заради което не се отказвам, е, защото за мен това е кауза. Вече съм извървял пътя, знам как трябва да се случват нещата. Затова продължавам да се боря. Овен съм и като си навия нещо на пръста, то ще се случи.
- Овенът е убеден, че винаги е прав, така ли е и при вас?
- Обикновено да, но понеже асцендентът ми е Лъв, той започва да шепти едни други неща, че понякога е хубаво човек да спре, да даде една крачка назад, за да може да скочи повече.
- Кои са най-крещящите за помощ проблеми в момента?
- Основно да се увеличи бюджетът в нашия сектор. Това е наистина крещящ проблем, защото колегите в цялата страна вече изнемогват с тези унизително, цинично ниски доходи. И едно увеличение на бюджета, което да е концентрирано върху това да се увеличат доходите, ще свърши добра работа.
- На хората отстрани актьорската професия им се струва като много приятно и лесно занимание. А всъщност работата е изключително натоварваща и емоционално, и физически - всеки ден различен спектакъл, пътуване от град на град, понякога това съвпада и със снимачен период за филм или сериал. Как издържате?
- Кой каза, че издържам? Издържам, защото имам семейство, за което трябва да се грижа. Всеки човек живее според ситуацията, в която съществува. Ние сме в тази ситуация и ще се справяме в нея.
Когато не ни харесва трябва да я променяме,
да мислим как да се случи това, за да стане по-добра. Това е и функцията на организация като Съюза на артистите, да помага за това системата да се променя в по-добра посока.
- Тази борба за пари продължава вече много години. Оптимист ли сте, че все пак нещо положително ще се случи?
- Да, но това не е борба за пари, а за признаване, налагане на нашия авторитет, достойнството на нашата професия, на нашето изкуство. На това, с което се занимават 5-6 хиляди човека в България, не са малко, но и не са толкова много, че да ощетим бюджета на държавата до степен, в която той да не може да функционира. Това е и битка да обърнем внимание на обществото, че тази професия не е да излезеш на сцената, да кажеш две смешки и да си отидеш. Това е къртовска работа. От написването на пиесата. Ето сега, аз съм свидетел, на Теа Денолюбова, за да напише “Боже мой”, ѝ трябваше година и половина. След това на мен ми отне шест месеца да анализирам този текст, да го науча. Три месеца всекидневно репетиции, за да излезе премиерата, която се състоя на 21 ноември. Това е къртовски труд, миньорска работа, влизаш в едно подземие, няма свеж въздух, имаш изкуствено осветление, прожектори, но работиш без каска.
- Тогава защо младите да тръгват по този път?
- Е, всеки човек си върви с късмета си. Моят е такъв, че съм разпилян между много дейности, функции, роли. Един млад актьор също ще е разпилян, но няма да има социалната функция, ще си гледа ролите. По 10-11 представления на година, всяка вечер като играе, и се събират по 27-28 представления на месец. Пак си всеки ден на работа.
- Кога решихте да станете актьор?
- В 7-8-и клас си казах, че освен да стана актьор, с друго не мога да се занимавам, защото математиката не ми е силна. Пък то или математика, или изкуства в тоя живот, средно положение няма.
- Кои бяха актьорите, които харесвахте тогава?
- Няма да забравя, когато вече бях в НАТФИЗ (тогава беше ВИТИЗ), съм гледал около 20 пъти едно и също представление - “Образ и подобие” с Велко Кънев в Народния театър. Винаги си купувах билет на първи ред, четвърто място, защото там му беше монологът. Гледах го в захлас и си казвах: “Искам да стана като този човек!”.
- А преди НАТФИЗ участвали ли сте в театрална трупа?
- Не, един приятел ме караше да ходим на кръжок по театър, но аз му отказах, защото тогава се занимавах с брейкденс, беше и спорт, и изкуство за мен. Но когато влязох в НАТФИЗ, започнах всяка вечер да ходя на театър. Мечтаех да стана като Велко Кънев и се оказа, че дебютът ми с професионална роля беше в Народния театър, с роля в “Суматоха” и играх рамо до рамо именно с него. Чувството беше уникално, защото от едната ми страна беше той, а от другата - Тодор Колев. Пред мен Кирил Кавадарков, Антон Радичев и Кръстьо Лафазанов.
Озовах се в една компания, в която всички бяха страшни лъвове
А аз не знаех кой съм и къде съм.
- Не си ли забравихте репликите тогава?
- Не, играех глухоням - Петраки.
- Даваха ли ви някакви съвети?
- Особено Велко много уроци ми е давал, говореше ми приятелски. А “Суматоха” стана едно от най-хубавите представления на Иван Добчев в Народния театър. Жалко, че театърът е мимолетно изкуство, играеш и след това си отива, не остава никъде.
- Но пък много спектакли се играят дълги години наред.
- Така е, имах честта да случа на няколко такива представления. “Суматоха” го играхме 6 сезона, “Сън в лятна нощ” - 6-7 сезона. “Охранители” - 10-15 години, “Ритъм енд блус” - пак толкова, че и повече. “Хъшове” беше почти 20 години. Тогава получих инсулта, иначе щяхме да продължим да го играем. Много е хубаво да участваш в такива представления. Сега продължаваме с “Духът на поета” вече също 10-15 години.
- Омръзва ли една такава роля, или ви дава все повече и повече?
- Ако е направено добре представлението, а то, за да се играе толкова години, е именно такова,
става като в любовта
Ти си в любовни взаимоотношения с този спектакъл и няма как да ти омръзне. Всеки път даваш още и още, пробваш нещо ново, очакваш от публиката нещо различно. Ако е представление, което е компромисно, то не се задържа дълго, публиката спира да го харесва на 5-6-ото представление.
- Какви роли сте отказвали?
- За сериали. Когато не са написани добре, а и искат много бързо да снимат всичко, да си свършат работата и да вземат парите. А аз не обичам да участвам в такъв тип процеси. Когато се работи, трябва да е качествено. Да има мисъл и разбиране към всяка една от ролите, за да може всяка да блесне. И да ти дадат възможност да продължиш сериала с още сезони. Мисля, че отказах навремето и един игрален филм, даже не си спомням той дали излезе след това изобщо.
- А на театралната сцена?
- Ако съм отказал, е било заради заетост, а не защото не ми е харесала конкретната роля. Ето, заради заетост, пак можеше да откажа, но ми направиха много хубаво предложение преди време от Добричкия театър.
Режисьорът Стефан Спасов поставяше много добро представление - “Църква за вълци” на Петър Анастасов. Покани ме да играя ролята на Господа. По това време вече бях започнал работа с “Боже мой”. Така си разчетох времето, че приех и двете. Отидох в Добрич, репетирах, изкарахме премиера, направихме турне, сега предстои друго във Варна, Разград, Ловеч. Стана хубаво представление, вложил съм любов в него. Директорът на театъра не разчита на представления само в Добрич, пътува се, това поддържа постановката. Приех го въпреки ангажиментите, които имам в София, защото това представление ми дава смисъл като актьор, аз от своя страна му давам смисъл като присъствие и помагам по някакъв начин на театъра да укрепи финансовото си състояние. Това е много важно за другите колеги, които играят. А и се срещнах с много интересни актьори. Обичам да има смяна на пейзажа, така ми е по-интересно да живея.
- Идват вече много нови имена, виждате ли сред тях обещаващи големи актьори?
- Забелязвам в отделни спектакли интересни млади хора, но дали те са надеждата на българския театър, ще си проличи след следващата и по-следващата роля. Така може да се видят различните гледни точки на актьора в подхода към работата му, за да кажеш дали е сериозен и от него ще стане нещо. Има млади талантливи хора.
- Напоследък има по-голям интерес от страна на публиката, все повече хора ходят на концерти, театри.
- Ходят, но това не означава, че им се е повишила културата.
Продължават да не си изключват телефоните,
които звънят по време на представление. При положение че ги предупреждаваме със съобщение преди началото. Където и да съм бил в Европа, там няма такива съобщения. Пред театралната зала има един знак със зачеркнат телефон, хората влизат и ги изключват. Отишли са да уважат това, което ще гледат. Тук отиваме да се смеем малко, да се разтушим.
- Случва се непрекъснато да има и закъснели зрители.
- Казал съм, когато играя на Камерна сцена, да не се пускат. Той си бил купил билет, ами да не си закъснял. Толкоз! Но има възход. Възход в изкуствата има в трудни моменти за държавата, тогава се появяват едни интересни личности. Не можем да не отличим Георги Господинов с писателския му “Оскар”. Не можем да не кажем, че въпреки цялото плюене, че българското кино не е това, което е било навремето, филмът на Стефан Командарев “Уроците на Блага” е предложение за “Оскар”, че взе награда от “Карлови Вари”. Народният театър в момента има една постановка, която е смело предизвикателство към целия свят - “Хага”. Галин Стоев показва европейски театър с изключителни български актьори. Появяват се нови неща и не можем да не ги отчитаме. Текстът на “Боже мой” пък е на една млада авторка, едва на 30 г., която прави дебют в театъра въобще.
- Как един екип се доверява на толкова млад автор?
- Доверих ѝ се по семейна линия, тя е сестра на съпругата ми. И понеже има вече две издадени книги - едната с проза, другата с поезия, преди време ѝ казах да напише моноспектакъл. Чудехме се на каква тема да е, един ден тя ми прочете книгата “Жажда” на Амели Нотомб. Казах ѝ по нея да направи спектакъл. Много време работи върху текста и излезе “Боже мой”. Той само е вдъхновен от тази книга, не е драматургия по нея.
- Каква роля би била голямо предизвикателство за вас?
- Поканих Стефан Цанев в Добрич на премиерата на “Църква за вълци”, знаеше, че след това ще работя върху “Боже мой”. И той ми каза:
“Тук играеш Господа, в другата ще си Христос
В следващата ми пиеса каква роля трябва да ти измисля, накъде по-нагоре?”. Отговорих му, че един Пилат Понтийски ще ми свърши работа. (Смее се.)
- Вярващ ли сте?
- Дотолкова, че да знам, че силата е в мен. И ако не мога да я използвам, не съм достоен да съм син Божи.
- Търсите ли помощта на други хора?
- Разбира се, никога не съм живял с убеждението, че знам и мога всичко. От първия момент, в който започнах да работя в Съюза на артистите, бях наясно, че основното нещо, което ми трябва, е екип. И когато не знам нещо, звъня по телефона, консултирам се със съответните хора, които са запознати повече от мен, за да реализирам нещата по възможно най-добрия начин. Винаги разчитам на хората, които знаят повече от мен, а такива има много.
- Обикновено срещу хората на ръководни постове има за и против. Вие обаче успявате да запазвате някакъв баланс, как се случва това?
- И при мен има хора, които са против. Но винаги съм казвал, че ако някой иска да не съм аз на това място, нека да заповяда и да свърши той тази работа. Това не е просто да щракнеш с пръсти и хубавите неща да се подредят. Тази работа изисква отношение, разговори, срещи, контакти с много хора, с всички възможни институции в тази държава. В нашия устав е написано, че председателят на Съюза на артистите не трябва да има партийна принадлежност. И аз нямам такава. Дълго време ме обвиняваха, че работя с ГЕРБ, когато те управляваха. В един от разговорите мой колега, който ме защити, каза: “А с кого да работи, след като ГЕРБ управлява? С “Атака”? Няма логика”. Работя с всички, които управляват тази държава, защото нашата дейност зависи от институциите. А те са поставени от съответната партия, която е на власт в конкретния момент. Работил съм с 15 министри на културата, сегашният е 16-и. Започнал съм от Стефан Данаилов, т.е. БСП - Сергей Станишев, минал съм през царя, Абрашев, Нина Чилова, и с Боил Банов, и с Вежди Рашидов, с Найден Тодоров работих, който беше в служебния кабинет. Трябва да мога да контактувам с президента, с депутатите, с министър-председателя, който и да е той, за да изисквам това, което засяга нашия сектор. Затова
който не ме харесва, да заповяда, да седне на моя стол и да свърши работата по-добре
Ние сме държава, в която всеки е срещу всеки, но не всеки може да направи добро предложение за решаване на проблема или да го реши.
- Кои са най-хубавите думи, които сте чували за себе си като актьор?
- Не са малко. Хубавото е, че има жестове, които показват повече, отколкото думите. Когато свърши премиерата на “Духът на поета” в Народния театър, поканихме Стефан Цанев да се поклони с нас на сцената. Той дойде, беше разплакан, прегърна ме и ме целуна. Това ми беше достатъчно. Няма нужда от думи! Такива жестове говорят много повече, че съм си свършил работата.
- Децата ви в какви посоки вървят?
- Големият - Асен, е ясно, той е актьор в Сатиричния театър. Малкият - Благовест, след като участва във филма на Стефан Командарев “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, беше малък тогава, реши, че няма да се занимава с това и тръгна в съвсем друга посока. Фитнес маниак е, работи като фитнес инструктор, това му е интересно. Дъщеря ми Ая е на 15 г., раничко ѝ е още да мисли в каква посока ще тръгне.
- Асен търси ли от вас съвети за ролите си?
- Не, не ме кани и на представленията си.
- Вероятно се притеснява, освен че сте му баща, сте и голямо име в актьорската гилдия.
- Той е Скорпион, задържа нещата в себе си, но е интелигентно и много възпитано момче. Явно е талантлив, след като продължават да го търсят. Гледах го в една постановка, но отидох сам, без да ме кани.
- Той разбра ли?
- Моят глас се чува, когато се смея, няма как да се скрия.
- Няма ли да пуснете нова песен?
- Не мисля за такива неща, в момента театърът ми е по-интересен. Това не го правя по план, ако се появи нещо интересно като музика, ако ме грабне, хвърлям се и го правя.
