Размисли след грозно и срамно видео с крясъци и обиди от възрастни и наследниците им на детски футболен мач, завършил с юмруци - за болните амбиции за спортно развитие на децата, които са опасни
Внимание! Родители убийци! Убийци на мечти. Убийци на бъдещето. И най-страшното - родители на потенциални убийци!
А ми се щеше да говорим за спорт. Нали се сещате какво е това?
Онова, на което записваме децата си, за да бъдат здрави, да се учат на характер и дисциплина. Или пък, за да станат най-добрите в света и един ден да направят нас и България горди. Или пък, за да дойде онзи момент, в който
всички искат да се снимат с успялото ни дете –
и лаици, и кибици, и политици. Най-вече последните.
А сега за мотивацията. Вероятно и за нея сте чували - колко е важна за изграждането на голям спортист. Тя е движеща сила от запалването по спорта през преодоляването на най-тежките препятствия до големия спорт. Болната амбиция на вманиачени в спортното развитие на децата си родители обаче е най-големият враг. И на спортното развитие, и на самите деца.
Защо ли все по-често на спортни терени и зали се слага табела “Родителите дотук”? Сигурно защото примери много, че няма по-добър треньор от родителя,
няма по-голям разбирач от него. Поне в главата му И по-голям вредител. На практика.
Но ограничителна заповед за родители вредители на официални детски състезания няма как да се въведе. За съжаление.
В последните години, в които все по-трудно раждаме големи шампиони, страната ни е завладяна от пандемията на агресиращия родител. Симптомите се проявяват публично и се хранят с арогантност. Злото е силно заразно. Води до тежки последствия за обществото ни. И е смъртоносно - поне за бъдещето ни.
Най-актуалният публичен пример е от Пловдив. От юношески футболен мач между “Локомотив” (Пловдив) и “Хебър” (Пазарджик), резултатът от който няма никакво значение. Родители се удрят, бутат, раздават шамари след мача. Пуска се видео, в което големи мъже налагат с юмруци и ритници паднал на земята друг мъж. И децата ни го гледат, защото всяко видео с глупост и агресия е хит в интернет. И знаете ли кое е най-лошото? Че описаните сцени не са най-лошото! И по принцип, и в конкретния случай. Защото се публикува и видео от самия мач между деца под 16 години. “Озвучаването” на футболния мач - това беше най-страшното. Пълна деградация. Символ на омразата, посявана в уж чистите глави на децата ни от най-ранна възраст. Гадост, която ни превзема.
“Ей, глупак”, “Ей, рошав”, “Ей, пед*л, ще ти острижа косата”, “Ще ти пусна димки в главата”. Това са “уводните реплики” във видеото. Идват от дете! Очевадно до него са и възрастни. Не, те не го спират. Не, не му правят забележка.
Те го окуражават в словесната агресия
Подстрекават го. Те са неговият пример за подражание. Те са загубили моралния си компас, а ориентацията в живота им води до загубване в създадения от самите тях Бермудски триъгълник на българска земя.
“Как може да сте толкова нагли?”, казва женски глас на фона на детския. “Пед*л с пед*л”, крещи и мъжки глас. “Ей, дълъг! Ей, глупак!”, продължава детският глас. На възрастните не просто не им прави впечатление в какво въвличат децата. Но женският глас призовава: “Викайте и вие”. Продължават псувни от възрастни, обиди като “парцал” и “боклук”, придружени с детски смях на задоволство. Нови псувни. Крясъци от възрастните “дръвник”, “нещастник мръсен”. Добавка от детския глас: “селяни”. Истерични детски викове...
Това е само част от черното аудио към едно, видяло бял свят, видео. Това е само част от големия срам. Не само за главните действащи лица. Срам за цял един народ. Защото
това не е изолиран случай, това е пандемия
Всекидневие е край футболно игрище да се налепят по огражденията или да се настанят на трибуните готови на всичко родители, дошли уж да подкрепят, да се борят за бъдещето на детето си... Готови на всичко - дори да смачкат психиката на други деца, дори да смачкат фасона на някой противник - съдия, треньор, друг родител... Та нали те са врагове?!
Врагове по пътя към шампионското развитие на нашето дете! А по-добро от нашето дете няма!
Не, недраги ми представители на описаните примери. За да не бъркате думата с “пример”, бих я заменил с “екземляри”. Във вашия случай големият враг на вашето дете сте самите вие. А то пак може да е най-доброто в спорта. Освен ако не го превърнете в най-лошото в живота. А спортът е част от живота.
На какво учи спортът? На уважение, дисциплина, отборен дух. На ценности.
На какво учат болни родителски свръхамбиции? На неприязън, агресия, вулгарност. На войнственост.
А сега използвайте един свободен уикенд, вместо да идете да псувате по чужди деца на някое игрище, да се поинтересувате и да осъзнаете -
какъв процент от децата, занимаващи се със спорт, стават професионални спортисти
и колко от тях стигат до нивото на онези за пример, големите шампиони? Дори не е нужно да се задълбочавате и да търсите изследвания. И елементарна логика би ви довела до извода, че процентът е нищожен. А какво става с децата, които не се реализират в големия спорт?
Някои, взели от ценностите на спорта, влизат в реалния живот една идея по-подготвени. Други, взели от цинизма и омразата, излъчвани от собственото им семейство, излизат на улицата. Готови са да намерят враговете си. Онези, които са им попречили да станат №1, въпреки че на всички е ясно, че “по-добър от мен нямаше”. И ако някъде по пътя срещнат “съперник” за нещо, най-малкото, което ще направят, е да покажат своето превъзходство със словесни изстрели: “дръвник”, “боклук”, “нещастник мръсен”, “пед*л с пед*л”. Но разочарованието от неуспеха и деградацията от родителските “примери” може да ескалират и до друго ниво. Изстрелите може и да са истински. Или пък пробожданията. Безпощадни. Смъртоносни. Като с нож в тялото на “съперник за нещо”.
Знам какво ще кажат повечето - това не се отнася за мен, това не може да се случи на моето дете. Но и един родител, водещ детето си по лошия път с “добрия си пример”, да се осъзнае, пак ще е победа. Много по-ценна от всяка победа в детски мач. Защото един ден това може да спаси живот. Или пък два - и на вашето дете, и на някой негов “съперник за нещо”.
