Настоящата криза, набираща скорост със затъването на САЩ и Израел в поредната регионална война с Иран заплашва в много отношения да повтори неутешителния опит от предходните интервенции в региона
През първата четвърт на 21 век се създаде традиция на неудачни военни интервенции на САЩ в региона на Средния изток. След 11 септември 2001 г. външнополитическите съветници на президента Буш-младши - т.нар. "неоконс" - наложиха дълбока промяна в парадигмата на официален Вашингтон за употреба на сила. През 90-те години - основно през двата мандата на Бил Клинтън - САЩ обживяваха своя статут на хегемонна световна сила, получен след рухването на Съветския съюз. Американската мощ и липсата на сериозни предизвикателства пред упражняването на нейната хегемонна власт доведоха до приоритизиране на т.нар. "мека сила", свързана със засилване на престижа, икономическото и институционалното влияние на Америка в света. Тази стратегия бе насочена към реализацията на Pax Americana като стратегия за „добронамерена хегемония" – „benign hegemony", основана върху пример за лидерство, а не върху репресивна власт.
Водещите фигури на „неоконс" около Буш-младши – Чейни, Ръмсфелд, Пърл – ревизираха подхода на „добронамерена хегемония" и официализираха визията за необходимостта Америка приоритетно да упражнява „твърда" – военна, репресивна власт – особено в контекста на „войната с тероризма" след 11 септември. Идеологът – „неокон" Робърт Кейгън снизходително написа книга-сравнение между Европа – с произход от Венера и Америка – с произход от Марс. Войните в Афганистан от 2001-ва и в Ирак от 2003 г. бяха материализация на тази нова стратегическа визия. За съжаление, след краткосрочния успех и на двете военни кампании, окупационните сили на Вашингтон се сблъскаха с дългосрочни и трудно преодолими препятствия пред нормализиране на новоустановените режими в тези страни. Афганистан бе поддържан 20 години в режим на „ръчно управление" от военните контингенти на САЩ и на останалите страни членки на НАТО, а оттеглянето на американските сили през есента на 2022 г. върна талибаните на власт по един твърде унизителен за световната свръхсила начин.
В Ирак окупационният американски корпус затъна в „пясъците" на една кръвопролитна градска партизанска война с поделенията на ислямистките терористични групировки на Ал Кайда и Ислямска държава. „Разпускането" на армията и службите за сигурност на режима на Саддам Хюсеин и вливането на голяма част от персонала им в редиците на терористите превърна американската окупация на Ирак в огромно предизвикателство с огромни разходи, с много жертви и минимална реализация на поставената основна цел – „демократизация" на Ирак. На практика войната в Ирак бе разглеждана от „неокон" стратезите като първо действие от една цялостна кампания за преобразуване на Средния изток, където Ирак и Иран се бяха превърнали в значими и враждебни на САЩ и Израел геополитически фактори. След „демократизацията" на Ирак трябваше да дойде редът и на Иран, управляван след 1979 г. от тоталитарния режим на „ислямската република". Затъването в Ирак превърна втората част от тази стратегия в неосъществим проект. През първото десетилетие на 21 век Америка значително отслаби своите международни позиции, превърна се в „квартален полицай" на гетоизираното в своята гражданска война иракско общество. Администрацията на Барак Обама просто изтегли основната част на американския контингент от Ирак, отваряйки пространство за експанзия на Ислямска държава...
Стратегическият баланс межди Ирак и Иран е основен компонент от регионалната архитектура на Средния изток – и то от хилядолетия насам. Изваждането на Багдад от „уравнението" отвори широки възможности за регионална геополитическа експанзия за ислямисткия режим в Техеран. В продължение на повече от две десетилетия Революционната гвардия на аятолясите създаде мащабна мрежа от прокси военни организации, установяващи контрол върху значителна част от региона на Средния изток. Около 2/3 от населението на Ирак са шиити, попаднали след 2003 г. под прекия контрол на Техеран – както в религиозен, така и в политически план. Управляващият десетилетия режим на фамилията Асад в Сирия бе базиран върху алевитската – вид шиитска общност в страната – и бе превърнат в пряк инструмент на Иран за разпростиране на „шиитската дъга" между Персийския залив и Средиземно море. Ролята на Техеран особено много се засили след началото на гражданската война в Сирия през второто десетилетие на 21 век. Ливан – до преди половин век преимуществено християнска страна – бе поставена под контрола на терористичната шиитска милиция Хизбула, под пряко ръководство на Техеран. Навсякъде в региона шиитските общности бяха мобилизирани в услуга на основната стратегия на ислямисткия режим в Техеран – обкръжаване и унищожаване на Израел, в контекста на едно мащабирано влияние на шиитския ислям в преобладаващо сунитския регион на Средния изток. Революционната гвардия на аятоласите постигна успех във влиянието и върху някои терористични организации на сунитска общностна основа, каквото е палестинското терористично движение Хамас.
Успехите на режима в Техеран за мащабиране на своето влияние в региона чрез терористични „прокси" движения се дължат и на обстоятелството, че режимът на ислямската революция има здрава и ефективна държавно-институционална основа в един период на разпад на държави и общества в Средния изток, започнал с войната на САЩ срещу режима на Саддам през 2003 г. Регионалният държавнополитически разпад продължи в резултат на два основни фактора. Първият от тях е масовизирането на ислямистките терористични движения, достигнало специфичен връх с експанзията на Ислямска държава в Ирак и Сирия. Вторият фактор е т.нар. „Арабска пролет" – серия от протестни движения в редица общества на Средния изток и Северна Африка, насочени срещу дългогодишните светски диктатури в тази част на света – в Тунис, Либия, Египет, Сирия... Вашингтон при администрацията на Барак Обама, както и основните европейски столици подкрепиха тези движения за „демократизация" на арабските общества, пренебрегвайки очевидното обстоятелство, че след рухването на авторитарните светски режими властта няма как да се озове в ръцете на миниатюрната градска средна класа и на интелектуалците, а ще попадне в ръцете на основните ислямистки движения в региона. За тази цел бе създадена идеологическа легитимация за западната подкрепа на „Арабската пролет" – Западът ще подкрепи силите на „умерените ислямисти" срещу дискредитираните режими на заварените светски диктатури с цел установяване на „демокрация".
Кои са тези „умерени ислямисти" и каква е разликата между тях и „неумерените". Няма убедителен отговор на този въпрос. Няма стратегическа разделителна линия за това какво може да бъде считано за „умерено" и за „неумерено" в радикализираната политическа интерпретация на исляма и породеното от нея организирано поведение на ислямистките движения. В Египет на власт след „Арабската пролет" дойде президентът Морси – лидер на Мюсюлманското братство, международна мрежа, чийто член – например – е терористичното движение Хамас. В гражданската война в Сирия Вашингтон и Западът подкрепиха отявлени терористични групировки и главатари – единият от които (лидер на местната Ал Кайда) днес е президент на страната (след проведена определена „профилактика"). В Либия започна гражданска война и практически разпад на две исторически формирани области – Триполитания и Киренайка - в които ролята на тази държава в сдържането на имигрантските вълни от субсахарска Африка към Европа бе драматично редуцирана. В целият регион – Среден изток Северна Африка – протекоха процеси на държавен разпад и кървави граждански конфликти. Единствено Египет – най-голямата арабска страна – имаше шанса да преживее нов военен преврат, при който новият лидер – генерал Сиси – прекрати свличането на страната до статут на ислямистка сатрапия.
Настоящата криза, набираща скорост със затъването на САЩ и Израел в поредната регионална война с Иран заплашва в много отношения да повтори неутешителния опит от предходните интервенции и кризи в региона. Израел разбираемо има свой собствен дневен ред, съответстващ на неговите ограничени размери като общество и територия, изправени пред неотслабващ натиск от страна на многобройните му протагонисти в региона. Израел нито може да води дългосрочни войни, нито да прави дългосрочни стратегии за урегулиране на големия регион на Средния изток. Вашингтон се намира в съвършено различна роля и потребност от системно и дъгосрочно стратегическо планиране – особено при започване на военни действия. Структурната слабост на американските интервенции в Средния изток е фокусирана върху неспособността на Вашингтон да договори – или ако се трябва да наложи – приемливо поствоенно статукво след приключването на основните военни действия. Америка изиграва силно първо полувреме, пропуска шансовете си за победа през второто и често търпи поражение при дузпите накрая... Една от ясно видимите причини за това е предоверяването в собствените огромни военни сили. Тяхната роля се изчерпва наистина през първото полувреме.
Друга слабост на американския интервенционизъм в Средния изток е поставянето на нереалистични стратегически цели и задачи при първоначалното планиране на поредната военна намеса в региона. В Ирак и дори в Афганистан финалната цел на интервенциите бе формулирана около създаването на демократична система на управление. Това и в двата случая бе една изцяло утопична цел. Стратегията на администрацията Обама да стимулира „умерения ислямизъм" като наследник на светските диктатори в региона, бе също изцяло утопична и мотивирана от необходимостта за провеждане на „демократични избори". Когато ислямистите печелят демократични избори, обикновено това са последните честни избори за много дълъг период напред. Оставяме настрана потенциала на самите арабски – ислямски общества да изградят демократични системи на управление. Плурализмът – или полиархията от интереси, върху които се гради демокрацията – в Средния изток произвежда не демокрация, а граждански войни.
От една страна, настоящата американска интервенция заедно с Израел срещу Иран не се базира на подобни утопични цели. Очевидно е, че Вашингтон би приел всякакъв режим в Техеран – дори и настоящия – с единственото условие да бъде послушен и да спазва наложените му ограничения. Но в този случай това очевидно не е достатъчно условие за успех. Иран е огромна страна, с доста по-зряла организационна култура от тази на съседите си, с ресурси и стратегическа дълбочина в използването им, което прави задачата за смяна на режима или поне ограничаване на неговите амбиции – ядрени, балистично-ракетни и религиозно-месиански – много по-трудна, отколкото дори в случаите с Ирак през 2003 г. и с Афганистан през първите две десетилетия на 21 век. В кампанията с Иран впечатление правят „изненадите", организирани от режима в Техеран – затварянето на Ормузкия проток, децентрализираното съхраняване на ракетните и дронови ресурси, гъвкавостта на режима – особено при заместването на убити функционери и лидери. При една добре планирана операция от този тип, подобни явления не би трябвало да бъдат изненада – те би трябвало да бъдат взети предвид. Неочакваните развития във войната на САЩ и Израел срещу Иран поставят под въпрос както постигането на определени предварително заявени цели, така и вдигат съществено цената за тяхното постигане. Измъкването на Кремъл от примката на санкционния режим, пораженията над инфраструктурата, нефтодобива и туризма на страните от Залива, появяването на нови – кризисни дневни редове в поведението на широк кръг страни – партньори и съперници на Вашингтон и на Израел – всичко това са последствия от военната операция, чиято цена трябва да бъде платена. Би било добре, ако плащането е само в престиж и политически рейтинг – а не в „разливане" на конфликта в по-широки пространства и с привличане на други значими протагонисти в него. От съществено значение е и въпросът колко дълго ще продължи войната и процесът на следвоенно урегулиране – в Иран и в региона като цяло.
От Фейсбук.
