- В текста няма добавена нито една моя думица. Само това, което Захарий Стоянов е писал
- През 1975 г. имаше готов сценарий за Априлското въстание, написан от Боян
- Папазов. Бяхме готови да снимаме, когато “от горе” забраниха продукцията
- Грехота е да правиш исторически филм и той да няма отношение към днешния ден
- През 2015 г. излезе филмът ви “Буферна зона”. Тогава официално заявихте, че с този филм се прощавате с киното, което обичате, и благодарихте на режисьорите, които са ви формирали като творец. Защо не удържахте на обещанието си, проф. Дюлгеров?
- През 2013 г., малко преди завършването на филма, претърпях тежка операция и си мислех, че и дните ми са на завършване.
Затова изрекох онези прощални думи, забравяйки народната мъдрост, че “човек предполага, а Господ разполага!”. През 2014 г. се роди първият ми внук, две години по-късно - вторият, и от горе ми отпуснаха още малко време да им се порадвам.
Друго: аз не обичам да снимам себе си във филмите си, както направиха някои мои колеги от миналите времена. Но в замяна снимах дъщеря си - от шестгодишна в “Мера според мера” та до “Буферна зона”. Дойде редът и на внуците. Трябваше да ги заснема в някой филм. Това и сторих в “Записки по едно предателство”. Двете деца - Деян и Асен, които Георги Бенковски вдига на ръце, са моите юнаци.
- Какво ви провокира да напишете сценария на “Записки по едно предателство”?
- Освен гореописаната прищявка има, разбира се, и нещо по-дълбоко. Това е моето желание да разкажа на тези, които искат да знаят, по възможно най-автентичния начин мъничко от българската история.
Колкото и да е странно, първите кълнове на тази потребност се зародиха в Москва по време на моето следване през 60-те години.
Бяха последните години от така наречената оттепель (размразяване), започната и недовършена от Никита Сергеевич Хрушчов. В киноинститута ни ВГИК бяха се решили на експеримент - да направят курс предимно от чужденци. Събрахме се заедно мексиканци, кубинци, гватемалец, венецуелец, малиец, ганаец, италианец, немец, монголци; имаше, разбира се, и руснаци, и украинец, молдовец, таджикистанец.
Като опряхме до правене на откъси, нашият учител Игор Василиевич Таланкин ни забрани да ползваме друга литература освен националната. И волю-неволю аз се вторачих в българското писмено наследство. Дистанцията беше избистрила възприятията ми. Тогава за първи път ме зашеметиха “Записките по българските въстания”.
- Доколкото знам, в България е имало готов сценарий за Априлското въстание и в ролята на Бенковски е трябвало да се снима Руси Чанев. Защо този проект на беше реализиран?
- По същото време във ВГИК учеше драматургия Боян Папазов. Ние бяхме на един акъл, другарувахме. Той се запали от Захарий Стоянов и написа своя дипломен сценарий “Да отвориш рана”. Като се върнахме в България, през 1975 г. най-изненадващо ни предложиха да работим по този текст - Боян като сценарист, моя милост - като режисьор. Пламнаха ни главите от радост. Подготвихме филма - написахме режисьорския сценарий, сформирахме екипа, избрахме местата, актьорите. Руси Чанев щеше да е Георги Бенковски, а Филип Трифонов - Павел Бобеков. Струва си да кажа две думи за идеите, заложени в текста на Боян.
Той сблъскваше две концепции: тази на Левски, чийто говорител бе панагюрският комисар Павел Бобеков, и тази на Бенковски. Левски е готвил вътрешната организация като една държавна структура - с управление, полиция, войска. Въстание е трябвало да се вдигне тогава, когато е имало реален шанс за успех, обусловен от подходяща външнополитическа ситуация.
Бенковски и неговите другари са били за незабавно въстание - “Да се отвори рана в сърцето на тирана”. Върху тези възгледи бе заложен конфликтът между Бенковски и Бобеков в сценария на Боян Папазов.
Малко преди началото на снимките филмовата продукция бе спряна.
- Защо я спряха?
- Причините са комплексни. Не му е мястото тук да ги разнищвам. По-важното е, че у мен остана страстта по личностите, вдигнали Априлското въстание, преклонението ми пред гения на Захарий Стоянов.
Още тогава бяхме силно впечатлени от един епизод в книгата - срещата на Захарий Стоянов с предателя дядо Вълю десет години след убийството на войводата. Ала в онзи текст подобна сцена не можеше да си намери мястото. Но апетитът към нея си е лежал нейде дълбоко в подсъзнанието ми и ето ти случка: гледам по телевизията една игра с въпроси и отговори. Питат едного - учител в гимназия! - как е загинал Бенковски. И онзи не знае. Хвана ме яд. Щом учителят не знае, какво остава за учениците.
Начаса седнах и отворих “Записките по българските въстания”. Написах сценария на един дъх, но комисията в НФЦ не го прие. Една актриса заявила, че този текст бил обида за паметта на далечен неин роднина - опълченец. Забележете, в текста нямаше ни една думица, добавена от мене. Само това, което Захарий Стоянов бе писал. Запазен е езикът му, словоредът дори.
Друг член на комисията задал ехидния въпрос : “Ние сега кого оценяваме? Захарий Стоянов ли?” Жалко, че новият правилник не разрешава присъствието на авторите при тези обсъждания - нещо, което в отминалите времена бе немислимо! Щях да му отговоря: “Вие оценявате текст на Захарий Стоянов, който режисьорът Георги Дюлгеров иска да снима”. Когато на млади години за пръв път ме въведоха в подобен оценъчен съвет, мъдрата Свобода Бъчварова ме поучи: “Жоре, няма да гледаш само сценария, ще гледаш кой режисьор стои зад него!”. Слава богу, БНТ обяви конкурс за екранизации и същият този сценарий бе приет за работа.
- Какво в писането му ви затрудни най-много? Плътно ли се придържахте към летописите на Захарий Стоянов, или си позволявахте по-свободни интерпретации?
- Какво да ме затрудни при такъв великолепен разказвач? Той неподражаемо предава и героите, и събитията. Вкусно, сочно, с неподправени детайли. Какво струва само този, описващ предателя при разобличаването му: “Клетият дядо Вълю, за да се намери на работа, побутва главните на огъня.
От страх и от замайвание той си наклажда на огъня късото чибуче.” Детайл - мечта за всеки режисьор! Не исках и не можех (даже и да искам) да кривна от текста на един от най-големите ни писатели. Единствената “волност” е да извадя от многотията необходимите епизоди и да ги композирам.
- Почти всички игрални филми за исторически личности досега се провалиха - за Ботев (два пъти), Левски, Буров, Тодор Живков... Имате ли притеснения как българските зрители ще приемат вашия филм, след като всеки един от тях вече си е изградил собствена представа за героите му? Ще разберат ли зрителите вашите послания?
- Историческите филми не бива да обслужват никога ничии пропагандни цели. Не бива да бъдат илюстрации към читанките по история, защото читанките се пренаписват периодично в зависимост от политическата конюнктура.
Историческият филм трябва да се старае (доколкото са възможностите на авторите му) да предаде автентично събитията и постъпките на героите, без да изпада в излишна патетика или пък в ненужен нихилизъм. Опитвах се да следвам стремежа на автора, който казва:
“За да не ме набедят за твърде горещ поклонник на българските въстания, аз бързам да си призная, че напълно съзнавам заедно с всички слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални, непрактически и необмислени сериозно, но кой е крив в това?”.
Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ, Старах се да бъда точен и верен в границите на действителността, без ни най-малко преувеличение на тоя или на оня факт. Не се ръководих от никакви авторитети и правила: святата истина ми бе знамето. По тая причина именно характеристиката на мнозина мои херои и някои картини, копирани от действителността, излизат малко груби, да не кажа, и отвратителни, за което пак аз не съм виноват, а българският живот, че е създал подобни сцени и типове.
И
още: “Защо ми е мене, когато не се подсмея гдето трябва, когато не удостоя поне с един поглед оригиналния субект, смелия поборник, предателя и пр. - нещо, което не ще може да направи оня, който не е бил очевидец?”.
- Може би знате следния “народен лаф”. “Един българин - юнак. Двама българи - чета. Трима българи - чета с предател.” Бихте ли го поставили като мото на филма?
- Не, няма да го поставя като мото! Филмът спори с този лаф.
Три неща са важни за мен в “Записки по едно предателство” - приятелството, предателството и свободният дух. Но ако разкажа как сме се мъчили да ги постигнем в разказа, ще лиша потенциалния зрител от удоволствието сам да стигне до изводите.
А това - човек сам да стигне до изводите при гледане на един филм, въобще при възприемане на едно произведение, е същината на нашето занимание с изкуство.
Ще дам “спойлер” (както е модно да се говори), или казано на български “ще подскажа”: когато гледате филма, обърнете, моля, внимание на последния монолог на Захарий Стоянов, оня, в който той говори за влизането си в пловдивския затвор. Вярвайте, всяка дума в него е от книгата, от том трети. Аз условно го наричам “Затворите”.
- Във филма търсите ли някакви аналогии с днешното разломно време, в което също не липсват предателства? Какво ново за психиката на предателя и генезиса на предателството научихте, докато снимахте филма?
- Преките аналогии между отдалечени една от друга епохи са опасно занимание. Идеите през вековете търпят промяна. През 19-и век националната идея е била прогресивна, обединяваща. Създала се е национална държава, а впоследствие тя е развихрила икономиката и културата в учудващо кратки срокове. В 20-и век националната идея все още е основен стремеж, но последствията от него са катастрофални! В 21-и век национализмът като популистко политическо явление е крайно консервативен, блокиращ.
Но, от друга страна, грехота е да правиш исторически филм и той да няма отношение към днешния ден. Блазни ме надеждата, че в нашия филм има размисли за роба и за свободния човек, които са валидни за всяко време. Ако зрителят на нашия филм, след като го гледа и осмисли, си зададе въпроса за връзката на предателството с робския дух, това ще значи, че нещичко сме постигнали.
- Сега лесно ли намерихте актьори за ролите на Бенковски и Захарий Стоянов?
- Пламен Димов, който е в ролята на Бенковски, съм си го “заплюл” още като студент във втори курс на Ивайло Христов в НАТФИЗ. Тогава работех върху неосъществен проект по “Железният светилник” и бях го “калесал” за ролята на Лазе Глаушев.
През годините го държах под око и като опряхме до “Записките...”, той беше първият ми избор. Издържа конкуренцията на другите кандидати и - ето го във филма. Не ме е страх да заявя, че аз много харесвам неговото изпълнение. Пацо е мислещ актьор, който подсказва находки.
Същият е Иван Николов в ролята на Захарий Стоянов. Срещата ми с него се дължи на композиторката Мира Искърова.
(Тук е мястото да кажа две думи за екипа си. Всички - и продуцентът Владко Андреев, и операторът Веско Христов, и художникът Георги Тодоров-Жози, и художничката на костюмите - дебютантката Стамена Стоева, бяха самоотвержени и всеотдайни.)
Мира не само написа възможно най-добрата музика, но ми помогна да намеря Иван. И с неговото изпълнение се гордея. Смятам, че неговият дебют в нашия филм му очертава добро бъдеще.
- До скоро наградата “Сребърна мечка”, която спечелихте с филма си “Авантаж” в Западен Берлин през 1978 г., беше най-голямото международно признание за българското кино. Режисьорите Петър Вълчанов и Кристина Грозева, както и колегата им Стефан Командарев спечелиха Голямата награда в Карлови Вари. Натъжи ли ви падането на вашия рекорд?
- Как може да ме натъжи?! Аз не съм застъпник на застоя! Колкото повече признание получават добрите български филми, толкова с по-добро око ще се гледа на българското кино и току-виж - създали се условия да се основе фонд “Българско кино”. Във всички подобни нам страни има такива фондове, само при нас мъдреците твърдят, че нямало подходящи условия. А според мен подходящи условия има, но лобитата са неподходящи.
- Защо във филма няма нито една жена?
- Освещаването на знамето в Панагюрище, където бе възможна появата на Райна Княгиня, е масов епизод, за който биха трябвали много пари. Ние направихме този филм с половината от парите, които се полагат на един средностатистически филм у нас.
- Имате ли нещо важно, което искате да кажете на читателите на “24 часа”, а аз не се сещам да ви попитам?
- Важното за всички нас, авторите на “Записки по едно предателство”, е читателите на “24 часа” да станат и зрители на нашия филм, който тръгва по кината от 29 септември.
- На 30 септември навършвате 80 г. Можем ли да кажем, че с този филм правите подарък сам на себе си?
- Аз бих искал да си направя друг подарък - да заснема следващия си филм “Разлом”, чийто сценарий е приет през 2021 г. а до ден днешен поради съдебни разправии не е осигурено финансиране.
Щ ях да снимам през това лято - и актьорите са избрани, и местата, и екипът е сформиран. Дано не се повтори одисеята с “Да отвориш рана” от 1975 г, че едва ли ще мога да изчакам още 50 години.
