Ако тестът бъде успешен, много е вероятно нещата да се успокоят за относително п—продължителен период, казва социалният психолог
Още акценти от интервюто:
- Липсва ни доверие – и към институциите, и към човека до нас, липсва ни гражданско възпитание
- Най-важното за една норма е да е точна, ясна и абсолютна – приложима и да засяга всички.
- Каквито и санкции да се въведат, те не сработват. А нерядко нормите се правят “на пожар”, нямат възпиращ ефект
- Шофьор на тир удря дете, а впоследствие семейството линчува шофьора. Симптоматичен белег на какво е това, доц. Димитров?
- Ще започна малко по-отдалече, нали може? Всяко събитие може да бъде разглеждано като онези картички, на които жена намига или не в зависимост от ъгъла, от който я поглеждате. Опасявам се, че етносът на замесените в случая с прегазеното дете в с. Прилеп фиксира погледа ни само към единия ъгъл, от който може да се гледа “картичката”. Но нека всеки постави себе си в същата ситуация.
Нима не е някак нормално, разбираемо в безсилния си гняв и в гневното си безсилие да се опиташ да въздадеш правда, да възвърнеш баланса, като предизвикаш чужда загуба на нещо много скъпо, за да оправдаеш собствената си загуба, когато теб те боли – да го заболи и този, който ти го е причинил?!
Вслушайте се и в думите на майките на загинали в катастрофи – те искат най-тежкото възможно наказание именно защото “моето дете е в земята, а нейното се разхожда на свобода” – тук отново мотивът е да се върне балансът, нарушен при твоята загуба, чрез реципрочното лишаване на друга майка от детето ѝ…
Особено когато не става въпрос за нелеп инцидент, а при виновно поведение на причинителя.
Разбира се, няма как случаят в Прилеп да не бъде разглеждан и като симптоматичен - неизбежен нюанс внася и етносът на участниците. Но убежденията за “правосъдие на мига” и за “личното ми право да въздавам справедливост” се появяват там, където трябва да заместят субективно възприемано като липсващо, неефективно или несправедливо институционално правосъдие.
А и някои етнически общности отдават по-голямо значение на традиционното обичайно право, в което понякога има специфики в идеите за добро, зло, справедливост, възмездие. Има и групи (не само етнически), които не спазват общите формални правила по две причини – или защото не ги знаят (а и не желаят да ги научат), или защото целенасочено отказват да се съобразяват с тях, въпреки че са им добре познати.
Този злощастен инцидент е симптоматичен не толкова за отношението “човек - съдебна система”, колкото за неефективната “спойка” между отделните индивиди, която ни превръща в общество.
Липсва ни доверие – и към институциите, и към човека до нас, липсва ни гражданско възпитание – не знаем кога какво се прави, за да може да възпроизвеждаме държавата. Не знаем в какво да възпитаме децата си, а май не си даваме и сметка как изобщо да ги отглеждаме.
Сякаш сме в някаква безметежна безтегловност, оставили се на удобната воля на случайностите, на онова “Не дай си, боже!” до момента, в който нещо не преобърне живота ни.
Но трябва да кажа, че е отговорност точно на държавата да ни извади от тая безтегловност и да ни научи как да съществуваме заедно, в синхрон. Няма кой друг!
Тази синхронизация трябва да бъде наложена отгоре и за всички. С ясното съзнание, че възпитанието е процес, по същността си насилствен – против волята и против желанието “да не ме занимаваш”, у всекиго от нас.
Не на последно място – държавата не прави и нищо за интеграция на отделните групи в по-голямата общност.
- Изминаха вече почти 2 месеца от жестокия случай с Дебора от Стара Загора. Оттогава имаше още няколко фрапантни случая на насилие, но протести за тях нямаше. Още ли е чувствително обществото по тази тема, или вече тя се банализира и влезе в графата “всяко чудо за три дни”?
- Общността се почувства овъзмездена – депутатите се събраха извънредно, с щракване на пръсти от единия ръкав извадиха нови регулации и отново си стана август. Но домашното насилие, за съжаление – и със смъртен изход, съвсем не намаля.
По две причини. Първо – станахме моментно по-чувствителни и започнахме, включително медиите, да забелязваме случки, които преди са оставали невидими.
Второ – на което много, много искам да обърна внимание на медиите: трябва да внимаваме с поднасянето на информация за инциденти. Доказано е – новини за насилие неизменно предизвикват вълна от сходни прояви.
От една страна, е заради имитацията, включително от желание и за тебе да говорят в медиите. От друга, специално при домашното насилие у агресорите се усилва страхът от разобличаване и допълнително “убеждават” насилвания да мълчи, показват своевременно кой е по-силен, за да му избият мисълта, че може да се оплаче или да привлече внимание.
- Вече се приеха редица законови промени по отношение на домашното насилие. Вие какво смятате за тях?
- Не съм юрист и ми е трудно да ги преценя като юридическа стойност. Но като обикновен човек и аз импулсивно се посмях на някои от тях. Особено на количествените измерители в някои от текстовете.
Появиха се и мемета в мрежите, които осмиват една или друга идея. Отделно – сигурен съм, че словоредът и лошата граматика на формулировките ще оставят възможност за много превратни тълкувания. Видимо е, че бяха направени прекалено набързо и без да се обсъдят достатъчно внимателно. А най-важното за една норма е да е точна, ясна и абсолютна – очевидно приложима и да засяга всички. Още повече – да не дава възможност да бъде сметната за безсмислена, за подигравка, ако щете.
- А смятате ли, че промените в Наказателния кодекс, при които ще конфискуват колите на пияните и дрогираните шофьори, са стъпка в правилната посока? Системните нарушители на пътя влияят ли се от подобни драконовски мерки?
- Очевидно не. Ето че в събота вечерта отново имаше убийство в центъра на София заради пиян водач. За да бъде наказанието ефективно, трябва да отговаря на 3 условия: да е неизбежно, да е навременно и да е адекватно на вината. За съжаление, в нашето общество контролът над провиненията е занижен или лесно заобиколим.
Ние постоянно нарушаваме всякакви правила, първо – защото най-напред виждаме как някой друг ги нарушава и от това нищо не последва. След това пробваме и ние, и ако и за нас нищо не последва – още по-добре!
Второ – ако изобщо бъдат наложени, наказанията се бавят, не са навременни или са прекалено леки, така че да нямат възпиращ ефект. Или обратно – прекалено тежки са, така че да предизвикат обратния, отприщващ ефект (подтикват да си “избиеш” загубата).
Така че опитът ни като общество показва, че каквито и санкции да се въведат, те не сработват. Но това е най-вече, защото нерядко нормите се правят “на пожар” и по специфични казуси, заради което и нямат възпиращ ефект, не се припознават като абсолютни.
- В нашето общество не наблягаме ли твърде много на суровите наказания, отколкото да даваме възможност на човек да се реабилитира?
- Искам да уточня, че имам предвид случаите, когато провинението е инцидентно, а не когато поведението е престъпно.
Наказанието трябва да е адекватно. Когато е твърде сурово, както казах, има обратен ефект. Представете си, че сте изряден пътник, но инцидентно се возите гратис, а ви хване контрола. Ако сте наистина редовен, най-вероятно срамът, особено пред самия себе си ще е достатъчно силен и възпиращ механизъм да не повторите.
Ако ви глобят с минимална сума - около стойността на билета, срамът ще намалее, но ще остане, а ще се включи и своеобразен рационален компонент – че сте дали пари, които е можело да си спестите. И също ще има ефект.
Но си представете, че ви глобят, да кажем, 100 пъти над цената на билета. Много е вероятно или да започнете да търсите начин как да не платите, или ако не намерите “връзки” или вратичка и все пак платите – тепърва да започнете да се возите гратис, за да си “избиете” разхода.
И в двата случая не само, че наказанието няма да има възпиращ, ами даже напротив – ще има отключващ ефект за последващо виновно поведение, включително и корупционно. А това, което всяко едно общество трябва да прави, е не да мисли наказания, а какво да прави, че да не се случват провинения, не да мисли за превъзпитанието, а за възпитанието!
- На първи септември парламентът отново започна работа. Какъв политически сезон да очакваме, ако се съди по декларациите на партиите, които обявиха от парламентарната трибуна?
- Декларациите са за пред камерите. И разбира се, бяха стандартни. Нямаше и някакви особени намеци между редовете в тази на ДПС, на каквито сме свикнали през годините. Сътресения, разбира се, са възможни, даже очаквани, но смятам, че участниците в “не-коалицията” се понаучиха и все по-умело внимават.
Сякаш ПП-ДБ осъзнаха най-сетне, че са в прегръдката на питон и засега той само си играе с тях, но от волята и глада му зависи колко дълго ще останат живи. А и външни сили, ясно е, много искат нещата да са такива поне още известно време.
- Местният вот ще се окаже ли решаващ за съществуването на “сглобката”?
- Местният вот комай винаги е бил въпрос на “сглобки”.
Ние сме свикнали да мислим само за София, понякога да се сещаме за Пловдив и Варна. И май дотам. Това са най-видимите общини и в тях живее, кажи-речи, половината България.
Но ако се поровите дори само в страниците на някои по-малки български общини или населени места, ще видите, че кметове, общински съвети са избирани и управляват в понякога прилично странни коалиции.
Ясно е, че моделът е “електоратите на свако и балдъзата застанаха зад мен”, а принципът е “аз на тебе – ти на мене”. Но той не е ли същият и в най-големите населени места? Да, в София, Пловдив, Варна “свако” и “балдъзата” може да не са ни истински роднини, но зависимостите може да са далеч по-неизбежни от роднинските.
Иначе смятам, че не вотът ще бъде решаващ за “сглобката”, а по-скоро “сглобката” ще бъде решаваща за местния вот… Той е тест за преговорната зрелост и за готовността за отстъпки преди това.
Ако тестът бъде успешен, е много вероятно нещата да се успокоят за относително по-продължителен период. Зрелостта на една “сглобка” има две измерения: какви са отношенията между участниците в нея, и какво е отношението на участниците към задачата и прогреса в изпълнението ѝ.
Към момента няма индикации за особени проблеми, а и всички декларират отдаденост към задачата. Но и да не забравяме и че досега бяха във ваканция.
Разбира се, Борисов и друг път е показвал, че може да бъде импулсивен до привидна самоунищожителност. Но мисля, че все още дава време и на себе си, и на другите от “сглобката”, преди да последват съдбата на всичките му досегашни партньори.
------------
Доц. Николай Димитров е роден в Пловдив през 1977 г.
Доктор по социална психология, защитил е дисертация на тема “Динамика на Аз концепцията в специфични комуникативни пространства (Интернет и Виртуалният Аз)”.
Завършил е психология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Преподава в СУ и в Нов български университет, води курсове по социална психология, организационна, джендърна и медийна психология.
Автор на редица научни трудове и публикации.
