- Във фоайето на “24 часа” гледах снимките и на Коко Азарян, и Радичков, и Валери Петров. Ако сега съм някаква личност, това е благодарение и на тези хора, казва обичаният актьор
- Времето стана много нервно, хората се дразнят някой да им дава постоянно акъл
- По телевизията дават всичко и всякакви хора. Не е там моето място
“Комиците” вече ги няма като тв предаване, но това не пречи на огромния актьорски и комедиен талант на Любомир Нейков да блести на всяка сцена, на която той излиза. Може би дори е за добро, защото вече има време за много повече театър и кино - това, което обича от малък. Името му е достатъчно, за да пълни залите и у нас, и с българи в чужбина, а програмата му е планирана с представления до есента на следващата година. И въпреки статута си на звезда той остава все така добър и човечен, а от липсата на справедливост продължава да го боли.
- Г-н Нейков, много артисти са на турнета това лято и играят под открито небе. Вие имате ли подобни ангажименти?
- Това лято си почивам основно. В началото на лятото направихме един филм - “Клас 90”, режисьори са Бойко Боянов и Станислав Тодоров-Роги. Спечели финансиране от Националния филмов център (НФЦ) и го заснехме в полите на Витоша. Историята е много хубава - един клас се събира след 30 години да се видят в моя хотел, който съм взел под аренда. Аз също съм от класа, Робърт Янакиев е министър, Юлиан Вергов е счетоводител в IT компания в Германия, довел си е и приятелката - една германка, страхотна актриса.
Уж мислехме, че ще избягаме от тези жеги в планината, но не знаеш за какъв студ ставаше дума. Горе бяхме с одеяла, като се снимаше предимно нощем. Беше много забавно.
- За колко време се снима един филм?
- Двайсет и няколко дни. Отивахме за нощните снимки към 7 ч вечерта и на сутринта се прибирахме.
- Много български филми се снимат напоследък, какъв е този бум?
- Не съм забелязал да е голям бумът. Просто много филми, които са спечелили проекти от НФЦ, бяха блокирани, даже има още. Там се съдят постоянно, не им отпускат пари.
- Трябва ли да се чака държавна субсидия, за да се снима филм? Вие сте и продуцент, няма ли други начини?
- Задължително е държавата да не абдикира от културата. Това е най-важното. За мен образованието и културата са двата основни темела в една нация. Слава богу, на нас гръбнакът ни е духовното, което ни крепи. Иначе нещата не са много розови.
Ние живеем в такова време - бурно, динамично, нервно. Ето как хората излязоха на протест за момичето от Стара Загора, прекипяло им е на всички.
- Одобрявате ли този протест?
- Разбира се, че го одобрявам, защото смятам, че наистина от много години няма справедливост в България и ние някак си се справяме, което не е редно. Не че по другите страни е малко по-различно. Подобно е, може да не са такива мащабите на абдикацията, но липсата на компетенция е повсеместна навсякъде.
- Казвате, че не може без култура. А защо в Народния театър не спират да се карат и обиждат не особено културно?
- Ето сега ти ми слагаш едни обувки, слагаш ми ските да се пусна по нанадолнището и да говоря неща, които не ми е работа. Аз
не съм част от трупата на Народния театър и нямам право да вземам каквото и да е становище
Този категорично вътрешен конфликт трябва да се реши вътре в рамките на Народния театър. Сега знайни, незнайни, разбиращи, неразбиращи, можещи, неможещи, всеки коментира. Това е все едно ние с теб да седнем и да обсъждаме здравното осигуряване в България, и по-специално способностите на някой водещ хирург. Това са неща, които аз не разбирам и не би трябвало да коментирам.
Ако този конфликт е дори между двама души, макар че не е така, какво им пречи - на български говорят и двамата, да седнат и да се разберат. Единият ще отстъпи, другият - няма, според образованието, културата им, интелектуалните им натрупвания, няма начин да не се разберат. Работят в една сфера най-малкото.
- Вие сте актьор, как влияе подобно нещо на колегите ви?
- Боли ме. Театърът е магично място, в което човек трябва да отиде, да се забавлява, да нахрани душата си, да се извисява, да се замисли, да се разтревожи, да емоционира. Но това е за публиката, за зрителите. Не бива широката аудитория да се занимава с другите неща.
- Как ще завърши този конфликт?
- С много мъдрост, с много спокойствие и когато егото мине назад. Егото е най-големият враг на човека. Аз мога да коментирам в моя си кръг, това, което аз правя. Не може просто защото те дават по телевизията и защото си популярен, да ръсиш мнения за всякакви неща.
Защото политиците точно това правят и се провалят на всяка крачка, на всяко изречение. Срамувам се от глупостите на некомпетентните политици, които говорят непрестанно.
- Какво може да направи обикновеният човек?
- Рецепти не мога да давам. Ако ме питаш аз как се оправям, се опитвам да си подредя къщичката в най-личен план. Първо от мен. Да се върна към старата ценностна система, към важните неща в един човешки живот, а те са какво ще оставиш на хората около себе си, на тези, които ще дойдат след теб. Какво ще направиш за обществото, дали ще си почистиш градинката, дали ще си изметеш улицата. Всеки трябва да се огледа в себе си. Той не си е възпитал семейството, не е възпитал себе си, тръгнал да възпитава всички останали.
Времето стана много нервно, хората се дразнят някой да им дава постоянно акъл.
- Българските актьори като гилдия рядко се изказвате по важни въпроси, които не засягат само културата, за разлика от колегите ви в САЩ и Западна Европа. Защо е така?
- Ние в нашата гилдия сме свързани, един без друг не можем. Трябва да се уважаваме, да се почитаме. Защото и колегата отсреща майка го е раждала, и той има своето мнение, и той има какво да ти каже. Но когато един доминира и се опитва да е над другия - пак се връщаме на егото, това пречи в комуникацията.
А защо никой не се е изокал от колегите? Просто защото времената не са такива, каквито са били преди години, когато е имало авторитети, почитани заради своята компетентност, харизма, лични качества. Сега това е леко назад. Ние
не почитаме никого, не уважаваме никого, нямаме изявени лидери,
които да чуем по различните теми.
- За политиците ли става въпрос, за актьорите или за всички?
- За всички. Не можем да отделяме актьорите от обществото като по-различни от лекарите, учителите, от футболистите и т.н. В спорта - нещо, което беше занемарено тотално през годините, в момента берем такива успехи на световно ниво, а никой не говори за това. Микрофоните трябва да са насочени към младите - това е бъдещето. Националният отбор по волейбол до 17 г. правят чудеса. И не само те.
- Защо е нужен добрият пример?
- Той вдъхновява. Едно интервю с капитана на отбора ще вдъхнови още 20-30 деца, които ще станат волейболисти и ще са по-добри от тези батковци сега. Както и актьорите. Наскоро се срещнах с един колега, на когото съм бил вдъхновение някога той да стане актьор. Какво по-ценно от това? Това е заразното добро, защото не съм вдъхновил някой крадец или престъпник, а човек, който се занимава с изкуство, да бъде на сцена. Така ще посеем доброто сред младите, което е смисълът.
- Името Любо Нейков и заглавието “Стриптийзьори” напълниха залата на това представление още на премиерата на 7 юли. Защо се съгласихте да играете в него?
- Темата е за самотата и за отритнатите, абсолютно забравени хора от обществото. Ние сме царе да си забравяме възрастните хора, които цял живот са давали на българската култура и на нас. Толкова много са дали! Във фоайето на “24 часа” гледах снимките и на Коко Азарян, и Радичков, и Валери Петров, които са ми дали толкова много. Ако ме гледаш сега като личност, като персона някаква, аз съм това благодарение и на тези хора.
- Какво си спомняте конкретно от някой от тях?
- Преди месец в Япония, не помня в кой град,
пак се срещнах с оня мой японски познат.
Покани ме вкъщи си по стар обичай,
но виждам го, мръщи се на чашата с чай.
Това е “Японска история” на Валери Петров. По памет цитирам. Тези хора, оставили такъв отпечатък у мен, са уникални. Трябва да имаме уважение към възрастните и любов към младите.
- Как се постига това?
- С възпитание. Когато ти липсва, какво може да направиш, освен просто да съжаляваш този човек, че този му живот не му е стигнал да се извиси духовно толкоз много.
- Дъщеря ви чете ли Радичков, Валери Петров? Подсказвате ли ѝ да ги чете?
- Естествено. Когато даже ѝ ги изиграваш, на нея ѝ става още по-интересно. От малка се опитва и тя. Казваше ми: “Искам и аз така непознат текст”. “Ама това не е непознат текст за мене, тате”, отговарях. Тя си мисли, че просто хващам един текст и ѝ го изигравам. Така или иначе, ѝ става любопитно.
- Питам, защото в къщата, в която се слуша само чалга, няма как детето да е чувало Бетховен примерно.
- А е хубаво да слушат и Бетховен. Нека да си слушат чалгата, ние не може да налагаме вкуса. Но нека да знаят, че има и друго, и да го уважават.
- Стана въпрос за самотата в “Стриптийзьори”, но всъщност това е комедия.
- Това е един текст на Влади Априлов, който беше суров, но в разговори с него ние, актьорите, малко го преработихме.
Иначе в спектакъла колегите се възползват от амнезията на моя герой -
всеки път да плащам аз наема на хазяйката Конти със стриптийз
Въпреки всичко финалът, който ми хрумна - уж почти всички умират, но после сякаш всичко започва отначало, всеки зрител го чете по различен начин, което е най-гениалното нещо в театъра.
Като чух, че Влади е готов с тази пиеса, говорихме много с Джуджи (Деляна Маринова - б.а.), която е продуцент. Обадих се на Ненчо, той каза, че е свободен и може. Голямо забавление е с тези хора на сцената - и с Краси Демирева, която играе сеньора Конти, и с Васил Грънчаров - Грънци, една млада олимпийска надежда от Сатиричния театър. Гледах го в едно представление на Сатирата - толкова е естествен, толкова смешен. Тогава си го набелязах и е голямо вълшебство с тези хора да пътуваш и да играеш. На 10 септември се връщаме с представлението в “Театро отсам канала” в София.
- Къде пътувате?
- Играхме го в Козлодуй, сега предстоят Стара Загора, Бургас, Варна, имаме програма до есента догодина.
- Тежък изглежда животът на пътуващия артист, така ли е?
- Той не само изглежда, наистина е тежък. Навремето моят професор ми казваше, че трудът на актьора е бил в една категория с труда на миньора - тежък психофизически труд.
- С Влади Априлов пътувахте и в чужбина с представление специално за българите там. Как ви посрещаха?
- Спектакълът се казва “Стани, юнак балкански” и е предназначен за българската диаспора в чужбина. От есента продължаваме и с него. Играем го в изумителни градчета, за които никога преди не съм чувал - в Германия, Англия, Испания, бяхме в Кипър, Малта.
Представлението е час и 40 минути, а след него още час и 40 минути даваме автографи и се снимаме с хората. След това сядаме на едни хубави софри, където с много голяма част от тези хора си общуваме. До мен на масата седеше един господин - 40 плюс годишен, който каза, че той прави самолетите на “Луфтханза”, които ще летят след 10 години - самолетен инженер. Казах му: “Върни се в България да правиш самолети тука”. Той се разсмя, а аз му разказах как в България до Втората световна война е имало три фабрики за производство на самолети. Не беше чувал.
Впрочем
много хора са напът да се върнат в България,
след като толкова много бягаха навън през 90-те години. Разказват ми къде са си купили къща или как стягат апартамента си. И като се върнат, на тях им прави впечатление, че доста години са живели в правови държави, а тук не е точно така. Те не само ще излязат на улицата, а ще обърнат мача.
- Имате ли познати, които вече са се върнали?
- Имам, миналата вечер бях с тях. Сигурно ще се разпознаят в интервюто. Били са в Канада дълги години, сега приключват със страната и се връщат завинаги.
- Каква е причината?
- Условията на живота. Камъкът си тежи на мястото. Може много да сме недоволни от българската публика или от българите, но аз ги харесвам и обичам, защото са крайни и цветни. Като видиш една баба да те посрещне на село и ти каже: “Добър ден, гладен ли си, сине” - какво по-хубаво от това. Направо ми се пълнят очите със сълзи. В планината няма да срещнеш човек, който да не те поздрави. Това са българите, това е пословичното българско гостоприемство и тази доброта. Иде ми да ходя по къщята и един по един да ги прегръщам и да им показвам своето уважение.
Имаше едно момиче, което, минавайки, видях, че боядисва една метална ограда. Отидох само да я поздравя и да ѝ благодаря за това, което прави. “Ама това тука ще бъде...”, започна тя. “Не ме интересува какво ще бъде, самият факт, че си взела четката в тази жега и боядисваш, гледаш да допринесеш да е малко по-красиво, малко по-готино”, казах ѝ. Иначе сме царе да сме лоши, много го умеем.
- А “Комиците” ще се върнат ли на малкия екран? Защо вече ги няма?
- Не е въпрос към нас. Ние сме готови, когато телевизиите пожелаят нещо подобно, но да бъде, ако може, някак си уважително. Не може да говорим за 10-12 бройки и как до края на годината нямаш право да снимаш никъде на друго място. Противоконституционно е да ти забранят да работиш. Да подписваш малоумни договори, а на всичкото отгоре заплащането е унизително. Защо да се хващаме на това хоро?
Не може и
не искам да си плащам, за да работя и да се бутам, само и само да съм по телевизията
Не ми е необходимо. Никога не съм си мечтал и никога не съм искал това. Други неща са ми по-важни - да умея да забавлявам хората срещу себе си и аз да се забавлявам.
Дори ми е леко обидно да съм на една платформа със знайни и незнайни хора, които заслужават и не заслужават. По телевизията дават всичко и всякакви хора. Не е там моето място.
- Снимате ли сериал?
- Започнахме един проект, който го спряха, но е много сладък и е политическа сатира. Точно сега му беше времето след толкова избори, избори, избори. Сериалът започва как дойде време да сложим край и на този парламент. Но не пожелаха. Политиците не искат да има шут, който да обира негативната енергия. Но те не са от най-мъдрите в момента. Това, което най ме притеснява, е, че нямат никакво чувство за хумор, ирония и самоирония. Прави ми впечатление, че са толкова докачливи, егоцентрични. Тук-таме председателят на Народното събрание проявява малко чувство за хумор, което много ми харесва, приветствам с две ръце. Иначе се взимаш така на сериозно, че отблъскваш.
- Как влияе политическият живот върху актьорите и върху културата изобщо?
- Най-обидното е, че няма стратегия, няма държавна политическа мисъл за бъдещето - т.е. след 5, 10 години какво си представяме, че искаме да ни се случи в културата.
За мен културата и образованието е едно и от най-ранна детска възраст трябва да възпитаваш с произведенията, които са ни много важни, а не Радичков и Валери Петров да отпадат всяка година от учебниците. Сега всеки учител пише някакъв учебник и децата не знаят какво учат. И на всичкото отгоре аз, като хвана учебника, не мога да помогна на моето дете, защото не знам за какво говорят в тези учебници.
Седим и гледаме църквата дали да се казва “Св. Александър Невски”, или да върнем “Св. св. Кирил и Методий”. Това не е толкова важно. Погледни каква църква са построили хората от поколенията преди нас, за да ѝ се радват нашите деца и внуци. А ние какво ще им оставим? Такава катедрала можем ли пак да построим? Кой мост построихме ние, коя голяма църква? Ние умираме да разрушаваме църквите в себе си. Не е редно.
- Знам, че не сте финансист, но пък бюджетът за култура е нещо, което ви засяга. Той обаче е намален, достатъчни ли са 0,4%?
- От 0,6 сега приеха да е 0,4%, догодина ще е 0,3, 0,2, 0,0 - зануляваме се абсолютно в културата, защото няма отношение. Нещо като се счупи, дори и да го залепим, няма да е същото.
Сега надеждата ми е в младите да имат потребността да учат “Аз съм българче” и то да остане татуирано в сърцата им, не по ръцете им, да имат обща култура и да се чувстват българчета. И да не ги е срам. Защото знаеш ли какво чух от едни приятели? Техен роднина се представя в банката в Испания като македонец. “Като кажа, че съм българин, ме гледат лошо. Като кажа, че съм македонец, поне нямат никакво отношение”, обяснил им той.
Много ме заболя. Не искам това поколение - най-малките, да се срамуват, че са българи. Имаме най-стария град в Европа - Провадия, най-старото обработено злато, дали сме писменост на цяла Европа и да се срамуваме. Откъде накъде?
