Избор на членове на ВСС отнема над 2 месеца. Ако парламентът не е сигурен, че има това време, по-добре да не го започва. Нищо не може да помръдне без работещо Народно събрание
Въпросът защо Народното събрание не сменя квотата си във Висшия съдебен съвет се поставя от поне година и половина, като по известни причини в момента дискусията стана особено интензивна.
В помощ на дискусията нека кажем, че процедурата по избор на членове на ВСС от квотата на парламента, както е разписана в правилника на Народното събрание, е бавна.
Първо се приемат правила за избора, после народните представители имат 14 дни за номинации, после граждански организации трябва да вземат отношение по номинациите и да задават въпроси към номинираните, после още 14 дни, преди да започнат изслушванията, после няколко дни изслушвания, после две комисии трябва да изготвят подробни доклади, после в пленарна зала –
едно на друго – два месеца и отгоре
Ако Народното събрание има пред себе си два месеца, може да стартира процедурата, ако няма, по-добре да не я започва, за да не се подлъгват хора да бъдат номинирани, да ги дъвчат два месеца по медиите и накрая да им се каже: “Извинявайте, ама ние се разпускаме, опитайте пак.”
Това беше причината, поради която в предишното Народно събрание не стартира процедурата – за да не се излагаме пред хората, защото беше ясно, че няма да има време, понеже няма да има парламент. Защо не е била стартирана в 47-ото народно събрание, когато щеше да има време, не ми е дадено да знам.
Но така или иначе процедурата за избор на членове на органи, излъчвани от парламента, е такава и тя няма как да бъде друга.
Това се отнася и за избора на членове на Инспектората към ВСС, за конституционни съдии и за всички останали органи. Отделен е въпросът, че изборът на членове на ВСС и на Инспектората към ВСС става с гласовете на 160 народни представители и нито един по-малко. Това вече го пише в самата конституция.
Само да вметнем, че едно изменение на конституцията от обикновено народно събрание може да отнеме като време между два и половина и седем месеца. Като за такова изменение се изискват 180 гласа на народни представители.
Това следва да се има предвид от тези, които твърдят, че истинска съдебна реформа не може да стане без изменение на конституцията. Така е, съгласен съм, не може. Значи – два месеца и половина при пълен консенсус за това как трябва да изглежда тази съдебна реформа, тоест
180 гласа, осигурени предварително
Или над половин година дискусии в парламента без гаранции, че планираното изменение на конституцията може да мине.
Защо казвам това? Защото, за да може Народното събрание да решава проблемите например в сферата на съдебната власт, трябва да има Народно събрание.
За да бъдат попълнени органите, чиито членове се назначават от Народното събрание, трябва да има Народно събрание. За да се излъчи например еврокомисар, трябва да има редовно правителство, което значи да има Народно събрание. Ако няма Народно събрание,
нищо не може да помръдне. Нищо! Това дали стана ясно, или още не е ясно?
И за капак – за да се свика Велико народно събрание, което да разбута всичко и да рестартира държавата из основи, пак трябва да има обикновено народно събрание, което да заседава поне седем-осем месеца.
То междувременно пак трябва да може да избере редовно правителство, за да може изобщо да започне да работи. Тоест дори и за да се разтури парламентът и да се въведе президентска република, трябва да има работещ парламент, който пак трябва да избере редовно правителство.
Разбирате ли в какъв невероятен клинч се намираме?
Всички, които през последните три години потриваха ръце и се радваха как парламентаризмът се самоунищожава, сега, надявам се, вече трябва да са видели, че разрушаването на парламентаризма и на парламента
означава физически разпад на държавата
И да разберат най-после, че конституцията е учебник по политическа физика, по класическа механика, с все динамика и статика, а не е есе по политология. Като се върви срещу законите на политическата физика, става това, което става.
Напоследък не мога да спра да се възхищавам на бащите на сегашната ни конституция. Те, допускам, без да си дават сметка, са изградили едно институционално устройство, в основата на което е поставено Народното събрание, и нищо в отделните системи не може да помръдне без него. А като основен принцип, за да работи Народното събрание, са вградили в текстовете на конституцията принципа на съгласието. На минималното необходимо съгласие, без което Народното събрание да не може да заработи и съответно да не може да помръдне каквото и да е в която и да е обществена система. Заветните 121 гласа! Или от 240 избраници на народа поне 121 трябва да се съгласят, че ще вършат нещо заедно, или всичко спира.
Институционален цугцванг
Това, което отците учредители ни казват през конституцията, е: или се спогаждате, или държавата започва да се разпада пред очите ви и вие нищо не можете да направите; дори не можете да я разпаднете по план, например през Велико народно събрание, защото и за това е необходимо да постигнете съгласие.
Така стоят нещата от гледна точка на правото и на политическата физика: или трябва да се научаваме да постигаме съгласие, или Бог да ни е на помощ! Дано тази кратка бележка да е от полза за обществената дискусия, която ще се води следващите дни.
* Авторът е народен представител от ГЕРБ
