- “Той не даваше съвети. Държеше на думата си. Ако беше обещал нещо, го правеше каквото и да му коства.” Така дъщерята на Апостол Карамитев описва баща си
- Когато бях тъжна, баща ми заставаше срещу мен и започваше да се смее с цяло гърло. И въпреки опитите ми да не се поддам накрая така се смеех, че ме заболяваше коремът
- Баща ми уредил хонорара на Тодор Колев, докато бил студент, като водещ на “Ревю на 33 оборота”
- Всяка година си идвам в България, липсват ми любимите места и приятелите
- Роднина, милиционер, роднина,
милиционер...
- Стига простотии бе, тате!
Сигурно се сетихте откъде е крилатата фраза… От една много любима комедия на няколко поколения българи - “Опасен чар”, където по неотразим начин редом с Тодор Колев, Георги Русев, Надя Тодорова, Невена Коканова и Цветана Манева се вписва и младата актриса Маргарита Карамитева. Да, почти нищо не сте чели за нея, защото дъщерята на големия Апостол Карамитев не дава интервюта. През последните двайсетина години потомствената актриса живее далеч от България, но не е изтръгнала съвсем театъра от сърцето си. Е, цяло събитие е, че Маргарита се съгласи да се разговори с човек на “24 часа” в навечерието на 100-годишнината от рождението на легендарния си баща.
- Маргарита, благодаря ви, че се съгласихте за това интервю. Как ще се включите в честванията за 100-годишнината на баща ви? Има доста събития в България и чужбина.
- Щастлива съм, като виждам събитията, които се случват за 100 години от рождението на баща ми. Надявам се да успея да се включа в някое от тях, докато съм в България. Честванията на годишнините... Хубаво нещо са те. Спомняме си за хората на тези дати. Но те се случват рядко и за сравнително кратко време. След успешно осъществено събитие ние сме доволни от постигнатото. И с лекота забравяме за тези, които сме чествали. Всеки един от нас забива глава в тиквата на своето ежедневие и с упоение се бори с нея. Докато календарът със събития не ни напомни за следващата годишнина за честване. И тогава отново се втурваме да планираме и организираме да си спомним за някого или нещо. И така от честване през забрава към честване и отново забрава се въртим като хамстери във въртележка.
Иска ми се да има възможност да слезем от тази въртележка. Затова с няколко приятели лека-полека правим нещо, което да е постоянно, което да го има винаги. Като стане, ще го покажа.
- Бих ви върнала назад във времето… Какво не успяхте да си кажете с баща си? Вие с брат ви бяхте деца, когато смъртта прекрати полета му едва на 50 години.
- Нищо специално. Най-вероятно той би ме разсмял още един път. Когато бях тъжна или плачех, той заставаше срещу мен и започваше да се смее с цяло гърло с неговия смях. И въпреки опитите ми да не се поддам накрая така се смеех, че ме заболяваше коремът.
Аз бих му казала да не се тревожи за мен. И да ми разкаже историята за колана с конската глава на чичо ми Асен и за мушмулите, и за дървениците, и за карането на моторетката по улиците на София с Олег Ковачев зад него, и за сандалите, направени от Хугас и Спас Джонев, и за Славка Славова, която се разсмяла по време на представление на “Двама на люлката”, и за Абебе Бикила - олимпийския шампион на маратон от олимпийските игри през 1960 г. в Рим, където тичал бос, и за “Крадци на велосипеди”, и за Мишел Симон и писмото, и за съседа Стирион и “парцалцето”, и за дакелчето Бимба, и за Ана Маняни и нивалина, и за голямото куче на снимките в Рудозем, и за борбата със системата, и за “Изповедта на полицейския комисар пред прокурора на републиката”, и за “Апъстъл Кърамайтив”, и за сауната във Финландия, и за спането в землянката по време на войната, и за “яичкото” в Чехия, и за освиркващите ги французойки в Ница, и за коня Арап, и за Марчело Мастрояни и боята за коса, и за усмивката на майка ми, и за, и за, и за...
- Толкова много мили спомени! Кой негов съвет следвате все още в живота?
- Никоя победа и никое поражение не са окончателни. Което значи, че след всяка победа може да се издъниш, ако не продължаваш да работиш. И ако работиш добре и по много, след издънката можеш да победиш.
Той не даваше съвети. Беше честен. Държеше на думата си. Ако беше обещал нещо, го правеше, каквото и да му коства. Не шумеше около себе си, не говореше за себе си, не се самоизтъкваше. Първо себе си иронизираше.
Без да шуми, даваше гръб на тези, които бяха по-млади или по-възрастни, уязвими или беззащитни.
Не се занимаваше с клюки и интриги. Не се сприятеляваше със силните на деня, с властимащите.
Иглика Багрилова, която беше помощник-режисьор в театъра, ми разправи, че на 24 май 1969 г. актьорите, удостоени със званията “заслужил” и “народен артист”, празнуват и се черпят заедно с официалните лица долу, в кафенето на театъра. Само баща ми го нямало. Тя се качила на 5-ия етаж, където беше ателието на Хугас обущаря, за да му остави обувките си за поправка. Той правеше обувките на артистите за представленията и поправяше личните обувки на всички в театъра. Та Иглика отворила вратата на ателието и какво видяла - Хугас и баща ми седят един срещу друг, обущарският пън е постлан с амбалажна хартия, на която има шунка, кайзер-пастърма, салам, кашкавал - вкуснотиите от времето на соца. Двамата се черпят с лимонада и празнуват званието на баща ми.
- Споменахте български вкуснотии. Вие спазвате ли българските традиции в Канада?
- Да, спазвам ги кротко и лежерно. За мен Цветница е голям празник и винаги го празнувам където и да се намирам.
- Е, това е вашият имен ден.
- Когато бяхме малки, холът се напълваше с цветя и гости на майка ми (актрисата Маргарита Дупаринова - б.а.). По-късно и с мои. Най-много обичах цветята и шоколада. Сега само цветята.
От Великденските традиции обичам боядисването на яйцата! Години наред ги оцветявам с детски нетоксични пастели. Стават много красиви, особено когато се правят, докато са горещи. Восъкът в пастелите се разтопява и цветовете стават наситени и плътни. Много се забавлявам.
Обичам пиенето на какао в нощта срещу Великден. Тази традиция започна в България със съседите от третия етаж. И разбира се, размяната на боядисани яйца и козунаци с близки и приятели.
- Имаше ли нещо друго, което ви влечеше, когато бяхте ученичка?
- Моето първо пристрастие е балетът. И до ден днешен го обичам.
Бях на пет години, когато започнах да танцувам в балетната школа на Анастас Петров. Знаех без грам съмнение, че ще бъда балерина. За огромно мое съжаление това не се случи.
По-късно, вече петнайсетгодишна, страхотно се впечатлих, когато гледах дипломните спектакли, които баща ми направи с класа си във ВИТИЗ. Неговите студенти бяха: Андрей Турлаков, Анелия Ташева, Антон Демирджиев, Богдан Глишев, Велко Кънев, Георги Бахчеванов, Иванка Братоева, Иванка Тодорова, Илия Караиванов, Искра Радева, Пешка Манева, Севдалин Попов, Филип Трифонов, Юлия Дживджорска, Юри Ангелов.
Винаги подреждаше по азбучен ред имената им и на афишите, и на програмите, навсякъде.
Пиесите, които играха, бяха “Женско царство” на Ст. Л. Костов, “Страх и нищета в третия райх” на Бертолд Брехт, “Волпоне” на Бен Джонсън, “Двубой” и “Службогонци” на Вазов. Представленията бяха вълшебни. А “Женско царство” беше фурор. Всеки път, когато го играеха, залата на ВИТИЗ се пръскаше по шевовете, стълбите бяха натъпкани с хора и имаше правостоящи. Мислех си, че това е страхотна работа. И почти толкова хубава, колкото балета. Мислех си, че това, което правеха студентите на баща ми, това, което се случваше с тях, е правилото. Разбира се, по-късно разбрах, че нещата не са точно такива.
Когато дойде време за кандидатстване, баща ми вече го нямаше, за да ме окуражи или спре. Майка ми каза: “Моля те, поне пиши и режисура в кандидатстудентските документи”. Но от всезнанието на своите 18 години аз реших, че ми е по-лесно да играя, отколкото да убеждавам други да направят това, което им предлагам.
И така кандидатствах във ВИТИЗ специалност “Актьорско майсторство”. На втория път ме приеха. Бях в класа на Енчо Халачев с асистенти Димитър Стоянов и Снежина Танковска. Ние бяхме първият клас, с който Снежина работи.
- Няма как да не ви попитам за “Опасен чар”. Как попаднахте във филма?
- Беше късната есен на 1983 година. Бях завършила ВИТИЗ преди две години.
От Киноцентъра се обадиха, че Иван Андонов иска да ме пробва за филма си “Опасен чар”
Ще се явя ли? Разбира се! В такъв случай да бъда еди-кога си еди-къде си, за да ме вземат. Докато пътувахме към Бояна, той говореше за сценария на Свобода Бъчварова и разказваше историята на Орловски /Соколовски/ Ястребовски. Обясни ми, че вече са заснели линията с Невена Коканова. Говореше за промяната в героя на Тодор Колев. Когато стигнахме в стаята на продукцията, ми даде лист с текст. Прочетох го. Той седна на един стол, впери очи в мен и каза: “Разсмей ме”. Като свърших, Иван Андонов кимна и каза: “Ела да изберем костюм”. После ми даде сценарий със заръката да си науча текста. След това си казахме довиждане.
Така започна “Опасен чар” за мен.
- Спомняте ли си понякога за Тодор Колев, Надя Тодорова и Георги Русев?
- Доста често си спомням за тях. Каквото и да гледам, винаги изскача и нещо с тях. Вълшебните първоаприлски концерти от зала “България”, които са качени в ютюб, българските филми от 70-те и 80-те години.
Нося си с мен разговорите с Надя Тодорова. Много хубаво си говорихме с нея на снимките на “Опасен чар”. Толкова интересни неща научих от нея. За съжаление, с нея се видях само веднъж след това.
Спомням си, че се срещнахме с Георги Русев съвсем случайно, и то не в София. Беше в една малка сладкарничка, където пиехме боза с един приятел. Седяхме срещу входа. Нямаше много хора. В един момент вратата се отвори и вътре влезе Георги Русев. Зарадва се, като ме видя. Дойде и седна при нас. Пита ме какво търся там и аз му показах чашите с боза. В мига, в който влезе, хората започнаха да се обръщат и да ни гледат. Отнякъде се появиха и други. Започна подхвърлянето на репликите “Куче касичка”, “Лошо, Седларов, лошо” и “Стига с тия простотии бе, тате”. Последно се видяхме, преди да замина за Канада, на някакво събитие. Каза ми едно- единствено изречение, в което беше събрана и историята, и развръзката. Това беше постигнато с една пауза, с мимика и с тона на гласа му. Изиграно блестящо. На всичкото отгоре беше и мило.
- С Тодор Колев срещахте ли се извън снимачната площадка?
- За програмата на “Аскеерите” във Военния театър за един 24 май Камен Донев направи малък откъс с Тодор Колев, Димитър Рачков и мен. Свършихме и Тодор Колев ни поведе да ни платят. Беше го уредил предварително. Разбира се, че бяхме много приятно изненадани и благодарни. Като си тръгвахме оттам, той ми разправи случка от времето, когато бил студент във ВИТИЗ. Баща ми го срещнал на “Раковски” и го питал съгласен ли е да го замества като водещ на “Ревю на 33 оборота”, докато той е на снимки. Тодор Колев казал “да” и баща ми го повел към цирка, където се играело “Ревюто”. Вкарал го при директора и казал: “Виждаш ли този артист? Тодор Колев се казва. Той ще ме замества, докато ме няма. И няма да му даваш жълти стотинки като на студент. Ще му платиш толкова, колкото плащаш на мен”. В крайна сметка успял да уреди хонорара на Тодор Колев. Вечерта на 24 май толкова години по-късно на него очевидно му беше приятно да разкаже тази история. И аз бях щастлива и благодарна да науча нещо за баща ми, което друг човек освен него не би могъл да ми каже. Това беше една много хубава вечер за мен.
При едно от връщанията си в България се срещнахме пред Сатирата. Беше страхотно изтупан, с бял костюм. Казах му, че съм в Канада, той ме разпита къде съм, какво правя. Казах му и той искрено се зарадва. Разправи ми една история с наши сънародници от времето, когато е бил в Канада. И така се разделихме.
Прекрасни, незабравими, неподражаеми артисти и тримата: Георги Русев, Надя Тодорова и Тодор Колев! Казах ги по азбучен ред…
- Бихте ли се съгласили да играете в български филм? А ако вие снимате български филм… каква би била темата?
- Ако се срещнем с хора, с които си допадаме - да, разбира се, че ще участвам. Когато нещо има да става - то се случва. И особено, ако няма пандемия.
За щастие, такава опасност не ме заплашва - аз да направя филм. Така че мога съвсем безотговорно да философствам, че сигурно сценарият ще бъде на базата на история, в която има любов и смях, и тъга, и пак смях. С две думи, добра история.
Иначе гледам много и най-различни филми с голямо удоволствие.
-Занимавате ли се с театър в Канада?
- В момента “Театрална група “Защо не!” във Ванкувър се променя, защо двама от артистите живеят вече в Ирландия, а други двама се връщат в България за постоянно. Ще видим как вървят нещата. Да сме живи и здрави всички и пак ще направим представления.
- Дружите ли с българи в Канада?
- Разбира се. Повечето ми приятели са българи. За съжаление, канадците се разпръснаха по различни краища на страната и света.
- С какво в Канада не можете да свикнете все още?
- Не мога да свикна с липсата на моите
приятели от България
Липсва ми начинът, по който общуваме. Липсват ми любимите места в България.
- Често ли си ходите в България?
- Всяка година. Досега има само две изключения.
- Смятате ли един ден да се върнете за постоянно в родината?
- Времето ще покаже.
- Щастлива ли сте, Маргарита?
- За мен щастието е въпрос на избор. Всеки ден отново и отново. Разбира се, през деня животът се случва. Има войни, има глад, има болести, има разбити сърца, има загуби, има смърт. Но освен това ги има и цветята, и дърветата, и смешните деца, и животиняците, и влюбените, и разговорите, и срещите с приятели, и комичните ситуации, и добрите хора. Ако се вторача и потъна само в страданията, ще изпусна всичко хубаво, което се случва междувременно. Затова търся и избирам неща, които ме разсмиват, зареждат и въодушевяват. Докато денят върви, работата се върши и животът се случва.
