- Добродетелността не се нуждае непременно от институция, за да оцелее. Разказът за нея често минава през парадокси и странни обрати
- Част от партиите разчитат повече на присъствие в интернет, отколкото в истинския живот. Това обяснява някои резултати
- Когато някой влезе в роля, многократно надхвърляща собственото му значение, е способен да причини големи нещастия
- Вече 20 години “24 часа” разказва за добрините и саможертвите на обикновени хора от цялата страна чрез инициативата си “Достойните българи”. Обикновено те се оказват там, където държавата не успява да бъде или я няма изобщо, също - в много рискова ситуация. Тези наши около 800 достойни българи, които сме наградили за две десетилетия, са живото опровержение на мрачните твърдения, че човещината се е изпарила в кризите на прехода. Съгласен ли сте, г-н Попов?
- Тези твърдения винаги са пресилени. Всяко време има своите добри и лоши примери. Просто се проявяват по различен начин, но съотношението им сякаш остава непроменено. Може би защото и човешката природа не се е променила чак толкова. Няма как държавата да бъде навсякъде и никога не е била. Слава богу, бих добавил.
Човекът е същество, разкъсвано от себични страсти и все пак надарено със съвест. И когато тази съвест се пробуди, всичко изведнъж се променя. Вече има неща, които няма да направи на никаква цена. Ние не знаем кога и как и дали изобщо съвестта ще се пробуди, но когато това се случи, винаги разбираме. Това е част от загадката на човешката душа.
- Преди 20 години бяхме първи, но след нас много медии и различни сдружения и институции започнаха да разказват истории на добротворци. Като писател и медиен човек смятате ли, че днес добрата новина се “продава” не по-зле от лошата?
- Продава “интересната” новина, при това, боя се, без особено значение дали е истинска, или фалшива. Новината по дефиниция е събитие, което излиза от нормалното русло на живота, събитие, надхвърлящо ежедневното ни живуркане, своеобразна свръхреалност. В този смисъл дали е добра, или лоша, всъщност няма особено значение, стига да е изключителна.
Самите медии винаги са стояли на границата между информационната и развлекателната индустрия. Те продават новини, но в същото време и истории. И тези истории трябва да са разказани майсторски. Истината е, че бедствията и катастрофите се разказват много по-лесно. Докато разказът за доброто минава твърде често през парадокси и странни обрати, които изискват повишена чувствителност и интелигентност. Практиката ме е научила, че да се изгради убедителен положителен образ, винаги е по-трудно, отколкото образът на злодей. Но да ви призная, самата идея, че “доброто продава”, малко ме смущава. Защото в момента, когато тръгнеш да го продаваш, доброто се превръща в нещо не чак толкова добро.
- Публичното пространство сега е наситено с внушения за разделителни линии в обществото, за кризи, които държат оцеляващите българи на ръба, за прояви на злоба и агресия, на мнителност и подозрителност към всичко и всички. Кое може да ни извади от негатива и да ни спаси като общност?
- За да има жива общност, трябва да има живо общуване. Балоните в социалните мрежи създават само илюзия за общност, която се разпада при първия досег с реалността. В живота ние често играем различни роли и рядко сме себе си, но в т.нар. социалки тази тенденция е доведена до крайност. Онлайн общуването създава една измамна среда на всепозволеност, която не съществува в реалния живот, където по правило сме много по-умерени. Просто защото не може някой да те зашлеви битово-реално. Една от бедите на нашето време е, че политическият живот се пренесе във фейсбук. Част от партиите разчитат повече на присъствие в интернет, отколкото в истинския живот. Това обяснява някои резултати...
- Един от тазгодишните номинирани за “Достойните българи”, е 89-годишният великотърновец дядо Гено Генов, който спаси паметника “Майка България” във Велико Търново, като дари автентичен щик от Опълчението, за да бъде възстановен откраднатият байонет. Той каза пред кмета на Велико Търново: “Помня и цар Борис, и Сталин, и Хитлер, и Живков, но водачи като днешните не сме имали - да не могат да си изберат председател, правителство, туй значи, че не стрелят в една цел”. Не стана ли по-голям разломът между обикновените българи и политиците след толкова вотове?
- Не бих жалил особено за никого от изброените “водачи”. Нали не изключвате възможността и “хората от народа” понякога да грешат? Единство, постигнато с репресии и отнемане на права, не е никакво единство. И може би тъкмо това е част от проблема ни, че твърде дълго сме живели в среда на такова измамно единство, което е притъпило инстинкта ни за гражданска солидарност и лична отговорност.
Разбира се, има и промяна в технологията на политическия процес, която също допринася за разломите. Политиката е преди всичко работа на терен.Когато една партия развива структури по места, на нейните лидери се налага постоянно да общуват с хората - така те се научават да усещат пулса на настроенията, сблъскват се с ежедневните проблеми на своите избиратели и в някаква степен се ангажират с решаването им. Структурите са корените на една политическа организация, от които тя черпи реална жизнена сила. Изграждането на такава мрежа никак не е лесна работа и съвременните политици се опитват да прескочат тази стъпка, като влязат в политиката през телевизионния екран, през улицата, през властови позиции или през социалните мрежи, а най-често чрез комбинация от всичко изброено. Разчитат на маркетингови схеми и като папагали повтарят готови сценарии. Целта е бързичко да ви пробутат стоката си, да си приберат комисионата и кой откъде е. Колкото и наивни да са хората, в един момент им просветва, че си имат работа с обикновни “сейлсмени”. Може да съм много изостанал, но не приемам, че между демокрацията и корпоративната култура има нещо много общо. Пък вий, както щете...
- Хората не са доволни от онези, които издигат във властта. Лютите кризи ли попиляха лидерството ни, човечността ли мутира в кухи фрази без покритие от най-висок ранг?
- Като не са доволни, да не ги издигат, нали? Лесно е да се каже. Мисля, че концепцията ни за лидерството е доста сбъркана. Ние смесихме шоубизнеса с политиката, така както смесихме новините с развлекателната индустрия. Лидерът не е телевизионна звезда, нито инфлуенсър. Той не трябва да има статус на “звезда”, да гони краткосрочен рейтинг, нито лайкове. Това е път към популизма.
Аз лично не бих дал доверието си на такъв “лидер”, защото знам, че винаги ще се води по ума на най-повърхностния и креслив сегмент от населението. Не си правя илюзии, естествено. Демагогията е вечен спътник на политиката, но лидерството все пак включва и това - да вземеш понякога непопулярно решение. В даден момент да поставиш интереса на държавата пред рейтинга. Един път да го направиш - пак стига! Може би най-вредно е да гледаш на избирателите като фенове. Да възпитаваш фенове вместо избиратели, защото един лидер е и посвоему възпитател. Фенът няма критично мислене: неговият отбор винаги е прав, колкото и зле да се представя на терена.
- Семейството, училището, църквата са били стожери на морала в минали времена. Дали и днес обществото може да разчита на тях да предадат вековни ценности на най-младите поколения?
- Така поставен, през XXI век, въпросът звучи доста анахронично. Какви стожери на морала, какви вековни ценности - подобна риторика може да предизвика само смях у младите хора и да породи още повече цинизъм. Всяка една от изброените институции в днешни дни е по своему разколебана, и то не по вина на хората, а защото в продължение на векове е упражнявала безмилостен строг диктат над човешката личност. Повечето от нас нямат спомен за това какво е да живееш в строга патриархална среда и да се подчиняваш на всичките условности.
Но ето, прочетете европейската класика, за да разберете дали е било толкова хубаво. Четете Балзак, Зола, четете Елин Пелин, дори Караславов. В момента на нашия книжен пазар цари една вакханалия от евтини четива - фолклорни мистификации с носталгичен уклон, възпяващи някакви измислени традиции и хубостите на селския живот, които са показателни за степента ни на оглупяване.
Много ми е жално за хората, които търсят утеха в тази шарлатания и вярват, че някаква бабичка ще им предаде вековната премъдрост, ходят на семинари по “наричане”, говорят на хляба и водата и т.н. Разбирам, че това е форма на бягство от крайно убогата материалистическа действителност, но да замениш една убогост с друга, едва ли е признак за духовно израстване. Това не значи, че вече няма добри семейства, добри свещеници или добри учители, които ежедневно, без фанфари и без гръмка риторика вършат своята работа и чрез личен пример ни помагат да съхраним своята човечност и да я предадем по веригата на поколенията. Но тези неща вече се случват на едно по-частно равнище. Добродетелта не се нуждае непременно от институция, за да оцелее.
- Когато преди месец получихте наградата за хумор и сатира “Райко Алексиев”, казахте, че когато изчезне хуморът, а способността за самоирония и самокритика запада, тогава се раждат чудовища и кошмари. Какво имахте предвид?
- Имах предвид точно това, което съм казал. Иронията и хуморът са ключ към разбирането на човешката ни природа. За да разбереш другите, трябва да си разбрал първо себе си. Егото пречи на самопознанието. А когато някой влезе в роля, многократно надхвърляща собственото му значение, е способен да причини големи нещастия.
- Кои от всички кратки истории на днешните номинирани за достойни българи най-много ви развълнуваха? Има ли сред тях някоя, която ви вдъхновява за разказ?
- Неведоми са пътищата на литературата. За да узрее един разказ, трябва дълго да си го носил в сърцето си. Направи ми впечатление историята на Янка Морчева от с. Леденик, която дари органите - първо на внука, а после на сина си. В България съществуват силни предразсъдъци на тази тема, които реално пречат за спасяването на животи, а тази възрастна жена дава пример за съвсем друг тип мислене.
Бих отбелязал и работата на приятелката ми Елена Панайотова, която е дарила усмивки на много деца в неравностойно положение. Като цяло обаче е много трудно да се направи класация на подобни добри дела, защото всяко от тях си има своя собствена уникална стойност.
CV
Алек Попов е роден е на 16 януари 1966 г. в София
Завършва НГДЕК и българска филология в СУ
Работил като редактор и уредник в Националния литературен музей
Бил е аташе по културата в Лондон
Директор на Дома на детската книга в София и главен редактор на списание “Родна реч”
Прессекретар на българския ПЕН клуб
Член на Сдружението на българските писатели и негов прессекретар (1996 – 1997)
Член-кореспондент на БАН в направление “Творци на изкуството”
Автор е на 17 книги - романи и с разкази
Носител е на много наши и чуждестранни награди
