Премахването на Паметника на Съветската армия в София е поредният истеричен изблик на една конкретна политизирана общност у нас, която се мъчи да оправдае собственото си съществуване.
Донякъде е разбираемо - как иначе би могъл да мобилизираш хората от тази общност, след като бленуваните от тях цели вече са постигнати - от над 30 години СССР не съществува, от 19 г. сме членове на НАТО, а от 16 - на ЕС. Ние твърдо сме заели полагащото ни се място на проповядваната “правилна страна на историята”. Затова и следва голямата екзистенциална криза на проповедниците -
срещу какво да се бориш, ако 30 г. твърдиш, че живеем в най-добрия от всички светове?
Затова най-лесно и безопасно е да обявиш война на историята, чиито преки “наследници” са именно паметниците. Така се спестява и трудът да се артикулират както нови цели, така и нов смислен дебат за бъдещето.
Всички знаем, че историята я пишат победителите. Но за какви победители говорим, ако дори през 2023 г. шумно трябва да декларираш, че си на “правилната страна на историята”? Това говори, че самата общност няма самочувствието на победител. И по-лошо - притеснява се, че критична маса от хората може да поставят под въпрос обещаното им от тях светло бъдеще.
От друга страна, липсата на цели отвъд членството в НАТО и ЕС до голяма степен спомогна за неспособността да се създаде поле на идейно противопоставяне.
Неслучайно представителите на либералната проевропейска общност, както и техните заклети привърженици рядко градят критиката си на идейна основа, а се отдават на тоталното дискредитиране на политическия противник.
Същите тези хора вдигат вой до небесата, когато някой по-отракан политически хулиган почне да печели подкрепа чрез бой с техните камъни по тяхната глава. Това е, защото лесно се забелязва лицемерното
разминаване между високите претенции за морал и култура и дълбокия провинциализъм
в убеждението, че тема от национално значение е събарянето на паметник, който по същество символизира нещо мъртво. Голямо геройство ли е да вадиш нож на умрял, пък бил той и паметник?
В крайна сметка дали една армия е освободителка, или не, е въпрос, който би следвало да се реши от историците, а не от емоционалните напъни на хора, склонни да отричат историята.
А посягането върху Паметника на Съветската армия няма да реши нито един голям проблем на обществото ни. Само ще затвърди разминаването между тревогите на хората и приказките на политиците. Хората посочват като проблем галопиращите цени и бедността, политиците ни говорят за Шенген и хартиените бюлетини. Обикновените човеци се тревожат за доходите си и работните си места, народните избраници контрират с еврозоната и оръжията за Украйна.
Донякъде наистина
преместването на паметника в музей е за предпочитане, отколкото да го взривят като мавзолея
на Георги Димитров, каквото направиха същите демократични хунвейбини. Но и преместването какво ще постигне? Само ще налее още вода в мелницата на политическите агитки, които всячески се опитват да наложат своята истина. Дори с цената на допълнително отравяне на обществения дебат до степен физическа непоносимост един към друг.
Но е по-добре паметникът да се остави там, където е, защото носи духа на своето време. А историята не трябва да е подвластна на конюнктурата, дори да предизвиква гняв у едни, а у други - признателност.
