Представяме ви отново най-четените през седмицата коментари. Този е номер едно и има 188092 прочитания.
Хайде да си кажем най-после истината за “провалената съдебна реформа” и защо тя не можеше да се случи по начина, по който някои напористи другарки и другари си я представяха.
Всеки, който разбира малко от малко от управление, знае, че в държавата трябва да има един юридически център, главен юридически мозък, който да преглежда, направлява и синхронизира цялото законодателство. Също както всеки строеж има главен конструктор. Юридическият център на държавата трябва да е Министерството на правосъдието. То трябва да е главният конструктор на законовата рамка, в която се развиват и регулират обществените отношения така, че да има ред, организираност и системите да работят леко и безконфликтно.
През последните две години Министерството на правосъдието не само че не изпълняваше тези функции, но
се превърна в централен източник на напрежение
Това стана, защото последователно двама министри на правосъдието, съветвани от некомпетентни, но обсебени от лични амбиции съветници, решиха, че народното събрание ще бъде длъжно да приема такива закони, каквито те му кажат, безпрекословно и без да разсъждава.
За това много допринася и невероятно повърхностният и посредствен публичен дебат около приемането на законите, който се свежда до въпроса: “Ще приемете ли/Няма ли да приемете еди-кой си закон?”. Ама какво пише в закона, той написан ли е като хората, проблемите, които твърди, че решава, решава ли ги, или ги задълбочава, съгласуван ли е с останалите закони, или
просто на някого нещо му е хрумнало да човърка по обществените системи?
Няма значение. Дебатът не се интересува от тези подробности. Министърът е написал закон, народното събрание не му приема закона и аууу, как може това лошо Народно събрание да не му приема закона на министъра? Ето това ни е дебатът върху законодателството. Докато е такъв дебатът, няма да отидем на добър край. Искате ли конструкторът на вашата къща да извади две носещи колони, да бутне няколко стени на око и да намали количеството цимент за икономия? Не разбираме ли, че
ако така ръчкаме из законите, държавната къща ще рухне?
Защо се отнасяме по такъв безумен начин към законодателството, ми е пълна загадка.
В 48-ото народно събрание нямаше проект за закон, внесен от Министерството на правосъдието, който да не се наложи да се преработи от правната комисия. Нямаше нито един, който да е обмислен внимателно, съгласуван с всички заинтересувани страни и по който да е постигнат консенсус сред тези, които ще го прилагат и изпълняват. Към всеки проект имаше маса отрицателни становища, които само като ги четеш, разбираш, че на министерството не му е пукало за последствията от това, което върши и което предлага на Народното събрание да бъде прието като закон. То през цялото време гонеше норматив, за да се отчита пред Брюксел. През цялото време се говореше за бройка закони, които трябвало да се приемат, все едно ще произвеждаме гайки и болтове на акорд. Ама какво пише в тези закони? Абе, карай, вие сега ги приемайте, пък после ще му мислим.
Тази
нагла демонстрация на правен нихилизъм
ме изкарваше от кожата. За един нищо и никакъв проект за изменение на закона за съдебната власт, който се отнасяше до обученията на магистрати, и Инспекторатът към ВСС, и Институтът по правосъдието казаха, че е противоконституционен. Министерството вика: “Те така, щото са против реформата!”.
Проектът за изменение на закона за медиацията в първия си вариант въвеждаше на практика паралелен, алтернативен съд. Добре, че дадохме повече време между първо и второ четене, че да може да се стопират някои прекалени увлечения. Той пък бил въвеждал в българското право принципите на англосаксонското! Е, браво! Според авторите и вносителите на проектите е крайно време българското право да стане англосаксонско! Кои сме ние, че да пречим на тези напредничави идеи?
За проекта за изменение на ГПК с дигитализация на заповедното производство, по който уж имаше пълен консенсус, пред комисията се скараха ВСС, ВКС и Висшият адвокатски съвет, докато министерството безучастно гледаше.
Текстовете се съгласуваха на коляно по нощите, в 23 часа
Спорът продължи после в пленарната зала, та резилът да е пълен.
Законът за защита на лицата, подаващи сигнали за нарушения, беше замислен като перфектната бухалка. Според проекта на правосъдието всеки служител, във всяко предприятие или учреждение щеше да може да пуска доноси срещу работодателя си до КПКОНПИ. Помните ли, че Бойко Рашков трябваше на всяка цена да стане шеф на КПКОНПИ? Е, тези хора за луди ли ни вземат? Изискването било по директива на ЕС? Така ли? Прочетохме директивата и видяхме, че в нея не пише нищо за КПКОНПИ, а още по-малко, че Бойко Рашков трябва да има правото да тероризира всички ведомства и частни фирми с над 50 души персонал.
Да не говорим, че с проекта си за “антикорупционен закон” правосъдното министерство закриваше КПКОНПИ. Пълен фарс! Спряхме Закона за защита на сигнализиращите на първо четене, преработихме го, махнахме КПКОНПИ, транспонирахме директивата като хората и всичко си стана наред. Обаче беше рев до Бога за мафията, която не искала да се разследват сигналите. Глупости. Просто не искаме да ни се казва, че Брюксел искал нещо, пък да се окаже, че той иска съвсем друго. Не искаме да ни правят на ахмаци!
Върхът беше с измененията на НПК и ЗСВ, или така наречения закон за разследване на главния прокурор. Всеки ден ми се споменава името в поне една медия като оня Чолаков, дето не го е срам да забави обсъждането на проекта на Зарков с цели осем дни, вместо да му го приеме веднага в комисия и в зала за два. Проектът “Зарков”, без който отечеството загива, главният прокурор не може да бъде разследван, а нас ни изключват от Европейския съюз!
Знаете ли защо го забавихме? За да се чуят хубавичко критиките и да дадем възможност на Зарков да се съобрази с поне една от тях. Някоя. Поне една от всичките унищожителни критики на Висшия съдебен съвет, на Върховния касационен съд, на адвокати, на кой ли не, прокуратурата и следствието не ги споменавам изобщо. Аз, ако напиша закон и получа критики като законопроекта “Зарков”, ще ме е срам да се покажа на улицата.
Той не слиза от телевизорите и обвинява целия свят,
сякаш всички са длъжни да приемат каквото и да е недоносче само защото той го е вкарал! Веднага! Незабавно! Щото той така е наредил! Милион пъти съм го чувал да казва, че не може парламентът да бъде гумен печат на правителството, а в момента, в който го назначиха за министър, реши, че точно ние ще сме му на него гумения печат. Откъде имат това изумително самочувствие тези хора, не мога да си обясня! Пеканов, милият, и той поддаква на колегата си: страшно щяло да стане, щом не сме приели оня закон, без да разсъждаваме и без да се мотаем нито за миг. Пеканов, като е учил в Австрия, поне един австрийски закон прочел ли е? Да го види как изглежда, как звучи, как е построен, да види логика, систематика, взаимовръзки? Очевидно не е. Не е чел и на колегата си Зарков законите, ама бърза да се изказва.
И какъв им е съкрушителният аргумент? “Венецианската комисия”. Как пък никой не попита как изглежда тази Венецианска комисия, какви хора са в нея, каква им е квалификацията да се изказват по въпросите, по които се изказват, и какви са им знанията по българското право? Не. “Венецианската комисия” казала! Малеее! И всички трябва да падаме ничком и да целуваме ботуш! Хайде да си имаме малко уважението! Ходили нашите натегачи в Брюксел и Страсбург, обещавали на кило, че българите ще си променят законите напряко на конституцията, после се връщат и викат: “От Брюксел наредиха и или приемате, или сте мафия!”. То бива, бива нахалство, ама тяхното мина всички граници!
Всички юристи без изключение знаят, че нямаше начин законът “Зарков” да бъде приет в този му вид за една седмица на две четения. Може да го направи някой, който е решил да си плюе на дипломата, отрекъл се е от професията си и е съгласен никога повече да няма право да се нарича юрист. Аз съм се клел да спазвам конституцията и законите, а не да изпълнявам желанията на Крум Зарков. Затова сега първо ще питаме Конституционния съд какво мисли за съдебната реформа, после ще се посъветваме с професорите от Юридическия факултет, после ще се допитаме до съдебната власт и тогава ще вкарваме закони. С консенсус. Когато стане Зарков министър на правосъдието в редовно правителство с парламентарно мнозинство зад гърба си, тогава ще безчинства. Дотогава по-добре да сяда и да си преписва законите, преди да реши да ги вкарва отново. Защото ние междувременно точно това ще правим – закони за съдебната реформа по учебник.
* Авторът беше депутат от ГЕРБ-СДС в 48-ото народно събрание и председател на Правната комисия.
