Бих събрал всички на кръгла маса, за да приемат двупартиен модел, казва известният журналист
Ще има стабилност, ако президентът се избира с две-трети от Народното събрание
При цялата изолация нашето поколение живееше с рокендрола, танцуваше тези танци. А сме били в периферията на света
“Рокендрол, шпионаж... и последен валс” - така провокативно е заглавието на новата книга, написана от известния журналист, която излиза с логото на Книгоиздателска къща “Труд”. Събитията и героите в нея са действителни, както истински са и малките автобиографични отклонения, които авторът включва в страниците. Официалното представяне ще е на 6 февруари, когато Иван Гарелов отбелязва 80-годишния си юбилей.
- Как се вари боб с ракия, г-н Гарелов? Оказва се, че вие самият сте сготвили подобно гурме преди години на морския бряг, а сега забавно разказвате историята в новата си книга “Рокендрол, шпионаж и... последен валс”?
- В тази книга аз не се изявявам като автор, както в предишната - “Неизпратени писма до Маргарита”. Тук не са моите преживявания. По-скоро аз съм журналистът на заден план, който събира и сглобява разни неща. Но имам и няколко авторски отклонения и в едно от тях разказвам историята за боба.
Сетих се за нея, докато пишех, защото имаше един момент, в който стигнах до хипитата и Уудсток. Изведнъж ми хрумна, че имам един приятел, за когото много хора мислеха, че е последното хипи в България - художника Теди Балкански. И тъкмо в момента, в който пиша това, поглеждам в таблета и виждам, че предния ден е имало поклонение за Теди Балкански, починал е.
Импулсивно реших да махна тази история, но помислих и я оставих. Дори пиша: “Какво е това съвпадение точно в момента, когато съм се сетил и го включвам в тази книга, да науча това нещо? Изглежда, че това е сигнал, който ми изпраща Теди”.
Аз също съм му пратил един сигнал, както се пее в една гръцка песен. Ще напиша писмо: “Теди, огледай терена и избери място да се съберем заедно”. Много го уважавах.
А за самата история има една обща допирна точка между къмпингарството и хипитата, защото там е много колективен животът. Ако не можеш да живееш заедно с другите, компанията те изплюва. Един отговаря за рибата например и взема за всички. Аз имах една връзка и вземахме вино и ракия от Каблешково, като пред палатките винаги имаше една дамаджана с вода за пиене и една с вино или ракия.
В групата ни бяха повече артисти - художникът Георги Липовански, който нарисува лъвчето на СДС, аниматорът Румен Петков, Божидар Йонов, който по едно време беше и шеф на Художествената академия.
Едно лято се оказа, че регатата по сърф ще бъде при нас, тоест ние ще сме домакините. Дойдоха спортисти от Арапя, но аз обясних, че
ще остана да готвя, тъй като не се чувствах толкова добър на сърфа
Жожо Липовански също остана. Другите изфучаха в морето. По традиция направихме много голям котел с боб. Връщат се хората, почваме да им сипваме, не може да се яде, бобът горчи.
Докато се готви, Жожо непрекъснато доливал вода, но се оказа, че го е правил от едно 5-литрово бидонче с ракия. Отиде зян и ракията, и бобът. Ракията беше прекрасна.
Но наистина имахме славата, че при нас се правят хубаво нещата. Един ден
на къмпинга дойде Бригита Чолакова,
която правеше репортаж по морето. Заварва ме, че готвя рибена чорба. Бяхме приятели с нея, даже работехме в една стая. Пред камерата ме питат как се прави и обяснявам, че слагам непременно девесил. Задължителен е за рибена чорба. Казвам още, че в Созопол не го познават, затова не го и садят. В рибената чорба слагат много яйца, за да е по-хранителна. Разменят риба срещу яйца със заселниците в новия град, повечето селяни.
Созополчани толкова се бяха засегнали, че спряха да ми говорят. Той ще ни учи как се прави рибена чорба, мърмореха.
На корицата на книгата се вижда една печка с кюнци, която с Теди бяхме намерили от отпадъците в Созопол и я бяхме сложили на брега. Тя не върши работа, артефакт беше. Но всички се озадачаваха.
- Защо е това заглавие на книгата? Каква е връзката на рокендрола с шпионажа, защо го има и последния валс?
- За да стане ясно, трябва да разкажа как стигнах до книгата. Преди време случайно попаднах на една статия - “Първият продуцент на “Щурците” осъден на смърт за шпионаж”. Попитах от любопитство, но от вестника не можаха да ми кажат повече. Намерих автора, не обяснява много. Очевидно, че малко се бяха изхвърлили със заглавието. Обадих се на Кирчо Маричков, който ми обясни, че по това време не е имало продуценти. Имаше “Концертна дирекция” и оттам се разпределя някой, който да води финансите на концертите.
Оттук стана първата случайна връзка.
Продължих да търся какъв е този човек. Намерих една книга - “Петимата най-големи шпиони в България”, в която въпросният шпионин - Стефан Бояджиев, е втори. Така научих, че след като е осъден на смърт, му намаляват присъдата и по някое време го освобождават и го пускат да замине в Германия при дъщеря си.
Между другото, той там дава под съд западногерманското разузнаване затова, че поради небрежност го е провалило като агент. Абе много е смешно. Намерих му и адреса, но още не можех да сглобя картината. А и за какво ми е това, и аз не знаех. Любопитен съм.
По едно време се сетих, че за да го пратят в Германия, сигурно са го вербували. Отидох в Комисията по досиетата и ми дадоха осем тома за него. Извадиха и игрален филм, сниман в студиото за игрални филми. Той възстановява документално историята и играят много големи български артисти. Направен е по поръчка на МВР, за да го показват като учебно помагало на своите възпитаници. Не са го пускали по екраните, само за служебна цел е бил.
- Колко време ви отне да проучвате тези осем тома?
- Копираха ми основните неща и продължих вкъщи да ги изследвам. Същевременно се замислих какво време е било. Този човек наистина е бил мерзавец, така е кръстен и филмът. Уж помагал на комунистите преди 9 септември, пък се продал после, тип нагаждач, каквито има в обществото. А и
какво нещо е студената война! Всички изведнъж стават мнителни
Тези служби, които изпълняват и сериозни задачи, докъде стигат, включително и германците. Защо му обръщат внимание на този глупак?
За да се преодолее разделението в обществото, трябва да сме напълно наясно с миналото. Затова на мястото на досега действащия Закон за досиетата бих създал институт за изследване на дейността на политическата полиция в България от 1925 година досега. Изследванията ще имат историческа стойност и ще бъдат достъпни за обществото.
- Вторият главен герой в книгата е абсолютен антипод на мерзавеца и също е действително съществуваща личност - поетът Александър Петров, написал едни от най-популярните рокпарчета у нас. Защо включвате и него?
- Хрумна ми как тази история, ако я заплета със Сашо - два антипода, може да се получи интересен игрален филм. Вече виждах двете линии, които символизират два образа в обществото.
Написах начало на сценарий, като за вдъхновение ми служеше “Форест Гъмп” с Том Ханкс, където разиграват документални сцени.
Дадох го на един известен наш режисьор за мнение, който ме посъветва да потърся някой, който разбира от сценарии. Други хора ми обясниха, че ще е скъпо, ще трябват възстановки. Видях, че киното е един свят, от който по-добре да се дръпна, нямам място там.
По това време започнаха събитията в Украйна и добих усета, че има едно връщане към студената война. Изведнъж забраниха телевизии, започнаха да отричат разни неща, ако слушаш руски песни, вече не те гледат с добро око. А онова, което е било, аз съм го преживял като явление.
Хванах се и проучих историята на българския рокендрол. Научих, че в Америка отначало са възприемали рокендрола като комунистическа или негърска музика. Самият Джон Ленън е бил следен от ЦРУ.
Рокендролът за мен не е музика, той е нещо повече, философия, начин на живот, отрицание. Това са непримиримите млади хора, които отричат статуквото. И тук, и на Запад - при различни условия, но натискът е един и същ.
Началото на цялата тази история за мен започва през 60-те години на миналия век, когато се заражда рокендролът. Тогава са събитията в Чехословакия - бунт срещу идеите на комунизма, когато за пръв път стана ясно в тогавашните соцдържави, че нещо не е наред. В същото време в Париж започват майските бунтове през 1968 г., и те срещу статуквото.
Така започнах да си мисля вече за книга и изведнъж усетих, че ще ми е много лесно. Като започнах да пиша, работата ми беше
все едно сглобявам телевизионна новинарска емисия
Да подредя цялата документация, така че да се получава обща картина и да има напрежение, фабула. Когато монтираш емисията, мислиш и драматургията ѝ.
Същевременно фонът е международната обстановка. Защото това, което се е случило тогава, може да се случи и сега и започва да се случва. Затова смятам, че тази книга е актуална. Породена е от идеята, че колкото по-малко знаем едни за други, толкова по-лесно може да ни манипулират.
- Къде виждате опасността днес? Има ли риск от нова студена война?
- Не знаем докъде може да стигнат нещата, но може и до най-лошото. Не говоря за ядрена война, а за това да живеем под сянката на опасността от ядрена война, когато отношенията се изострят до крайна степен.
Аз не съм съгласен с много от нещата, които стават. Защо да не можем да гледаме телевизии? Когато навремето забраняваха, любопитството ставаше по-голямо. Сега постъпват по същия начин, а младите от чисто любопитство започват да търсят руската музика и руските филми.
Няма ли свобода на избора, човек търси някакъв изход. Това прилича на онова време. През 60-те години специално започна сближаването на нашето поколение с младите хора на Запад. Отрицанието, правото да мислиш свободно - това е философията на рокендрола. Т.е. сближаването има общ език и той е рокендролът.
- Как стигате в книгата до последния валс?
- Тук трябва да разкажа за запознанството ми с Александър Петров (автор на популярната песен “Последен валс” - б.а.). Аз не го познавах, познавах други. С Жоро Минчев примерно сме били войници заедно, водих го по купони в Пазарджик. Служихме там, а вечер се измъквахме.
Агент Тенев ни запозна, като ме заведе на един концерт - Сашо имаше някаква годишнина - и за първи път представяха само негови песни. Когато съм ги слушал по радиото, все съм си казвал: “Гледай какво поколение млади хора сме имали, колко човешки са мислели, как нямат нищо общо с това, което им се приписваше, как поетично са представяли обикновения човешки бит и смисъла”. Но на концерта бях поразен, че това се дължи на един човек. Така със Сашо се харесахме като характери и сме големи приятели и до ден днешен.
- Как завършва книгата?
- Не бих искал да разкривам финала на книгата. Както е прието по клишето, трябва да има оптимистичен финал. Но не е този, който всички очакват. Има една поанта, която те кара да разбереш още повече цялата философия на рокендрола.
- Започнали ли сте да пишете следваща книга?
- Не, аз не съм станал машина за писане. Всъщност никога не съм имал писателски амбиции. По тоя повод мога да ти разкажа една случка.
Навремето имах успех с някакъв филм и ми се обадиха от едно известно издателство, че правели конкурс за зелен разказ и ми предлагат да участвам. Попитах ги какво означава зелен разказ, а те ми обясниха, че имат пари от Министерството на екологията да направят конкурс за разказ, който защитава природата. Аз откъде накъде, не съм писател, казах. Да, ама сте известен човек, все ще направите нещо. Казах не, но ми обясниха, че първият хонорар е 500 лв. Моля? 500 лева? Че аз
за най-опасния филм в живота ми, който бях правил, бях взел 150 лв.
Сетих се за един разговор, който бях имал с Радичков на един прозорец, докато гледахме отвън накацалите пилци по едно дърво. И покрай неговата сврака отворихме приказка за свраките. Доразвих този разговор, разказах едно-две неща за местата, които съм обикалял по света, дадох го и получих 500 лв.
След известно време те ми се обадиха: Тая вечер раздаваме наградите, заповядайте!
Събираме се в едно кафене и гледам другите автори - Георги Господинов, все такива имена. Леле, аз какво правя тука? Но понеже телевизията популярна, първо на мен ми дават думата. Помислих си, че ще ме сметнат за парвеню, който се набутва, и обясних: “Първото и единственото, което искам да ви кажа, е, че аз не съм писател. Нямам никакво намерение да ви влизам в занаята. Помолиха ме да разкажа нещо и аз го направих. Но аз съм дотук. Вие сте писателите. Много ви моля, не се отнасяйте към мен като към съперник”.
- Ако можете да подредите политическия ни живот, какво бихте направили днес?
- Както виждаме, има целенасочена атака срещу самата парламентарна система. Това, което смятахме, че е съградено, почва да се разпилява, обезценява се.
Затова аз лично бих събрал всички на една кръгла маса, за да се вземе решение какво да се прави. Решението е
уедряване на политическите партии
и възраждане на двупартийния модел. Важното е да има срок - ако сега се приемат някакви поправки в избирателния закон, да влязат в сила след 4 години. Така около партията, която получава бонуса, започват да се групират онези, които са близко до нея и няма изкуствено създадени партии. Сега ще видиш как на тези избори ще се явят още 3-4 партии, които ще гонят 4-те процента, за да влязат в някакви комбинации. Това са фалшиви партии, ментета.
- Тоест насила да създадем двупартийна система?
- Не насила, ти създаваш стимулатор. Те са длъжни да се обединяват. Така се дават проценти и на опозицията, за да е силна. Тези неща гарантират устойчивост на модела. Ние нямаме все още достатъчно политическа култура, за да тръгваме да правим нещо друго.
На второ място бих променил конституцията - президентът да се избира от Народното събрание с две-трети. Обикновено гласовете на първата сила не достигат, за да го направи. Това не е записано в закона, но тогава - както става в Гърция - те се събират с опозицията, а тя предлага най-умния, най-стария, най-авторитетния човек от техните редици. Заедно го избират. Така той винаги е от опозицията и съгласно конституцията представлява страната, но никога не се меси в политическия живот.
- Очаквате ли интерес от младите към новата ви книга?
- При цялата изолация нашето поколение живееше с тази музика, танцуваше тези танци. А сме били в периферията на света. За да не допуснем ново разделение и нова изолация, трябва да знаем какво е било.
