- Инфлацията в България не се дължи на потреблението и ръстът на доходите не може да се задържа
- Капитализмът у нас започва да става феодализъм
В един много опростен вариант може да се каже, че има само два вида данъци.
Първият е този, който обществото може да види. Вторият нито може да се види, нито да се оцени предварително. Инфлацията е от втория вид. Тя е най-коварният данък, с който се облага българското общество, при това непропорционално. Удря най-силно тези, които потребяват най-голяма част от дохода си, а това обикновено са хора с ниски и средни възнаграждения. Всъщност инфлацията актуализира равнището на всички цени в икономиката на номинално по-високо ниво, без да се грижи за запазването на покупателната способност на хората. Точно това беше основният проблем на 2022 г. Всички политици говореха за високата инфлация, но не направиха кой знае какво за нейното ограничение и за компенсиране на доходите на хората за
загубената реална покупателна сила
За съжаление, днес работата на средната класа не може да гарантира начин на живот, който да съответства на средните стандарти. През 2023 г. това вече са две различни понятия.
Добре известна е старата опорка на неолибералните икономисти, че ръстът на заплатите води до увеличаване на инфлацията. Това е типичен пример за използването на натрупани теоретични знания в ущърб на обществото, стремейки се да обслужиш частни интереси. Тъй като да препоръчваш потискане на заплатите в условията на рекордна инфлация и обедняване не може да бъде оправдано със съществуването на която и да е теория или емпирика. Нещо повече, тази теза изобщо не се връзва с новите реалности, колкото и разни хора
да се опитват да я пробутват като експертно мнение
За да се поддържат потреблението и производството, не може да се отлага ръста на възнагражденията на работещите, защото това неизбежно води до намаляване на обемите, които могат да бъдат закупени. Съвкупното търсене е основният двигател на реалния икономически растеж в България и ако не е то, страната ни със сигурност би изпаднала в рецесия още преди няколко години. В момент, когато трябваше да стимулираме потреблението на хората, т. нар. десни експерти препоръчваха това потребление да бъде ограничено и едва ли не да спрем да купуваме “малоценни стоки” като хляб, защото поскъпвали с най-високи темпове.
Както се казва - Нова година, нов късмет. Надявам се тези безумни твърдения да са останали в миналото, тъй като многократно се доказа през последните месеци, че инфлацията в България не се дължи на потреблението, а на други фактори.
Но защо става така? За съжаление, българският социален модел е изграден по подобие на англосаксонския, който не може да вирее по тези географски ширини. Средствата за задоволяване на потребностите се формират на база на т.нар. принцип на остатъка, т.е. на лимитите, заложени в бюджетите. Тези бюджети формираха излишъци и нулеви дефицити и задържаха парите за реалната икономика под формата на “буфери” срещу непредвидени обстоятелства. Неслучайно нито една фискална рамка на бюджет в частта приходи, разходи и салдо, не съвпада като фактическо изпълнение с първоначално зададените параметри. У нас всяка година, без изключение, се извършваше по-строга от необходимата фискална консолидация. Например 2022 г. завърши на дефицит в размер на 2,9%, при положение че бе заложено той да бъде 4,1%. Това означава, че
държавата не е изхарчила близо 2 млрд. лв., предвидени в първоначалните разчети
при приемането на бюджета. Подобна е ситуацията във всяка предходна година. С две думи - фискалният и макроикономическият апокалипсис за пореден път бе отложен, макар че цяла година “удобно” бе използван като аргумент от редица експерти, за да защитават тезата, че доходите не трябва да се вдигат.
Това поведение стана диагноза през последното десетилетие по отношение на това как се управляват публичните финанси.
Чрез копиране на стратегически програми и рецепти за управление на страни и народи от други континенти в България постепенно се вкорени неолибералният вместо европейският модел на политика.
Корените му вече са твърде дълбоки –
проникнаха в съзнанието и поведението на бизнеса,
промениха целите и съдържанието на социалния диалог, създадоха управленски норми, към които се придържа всяко правителство независимо от неговия партиен цвят.
А хората искат друго - да има надпартиен консенсус за това кои са ни най-важните социални проблеми. И тук идва противоречието между масите и представителната демокрация, което се наблюдава вече над 2 г. и отеква в поредица от избори. Днешният капитализъм в България по ръст на неравенствата и бедността придобива истински феодални характеристики. За това много помогна точно 2022 г. с рекордните си за последните 25 г. нива на инфлация.
*Авторът е вицепрезидент и главен икономист на КНСБ и директор на Института за социални и синдикални изследвания и обучение (ИССИО).
