Новата "песен" на добре познатото шоу стана повод за многобройни сблъсъци в социалните мрежи, водени - разбира се - от партийни фенове и агитки. Привържениците на "прогресивните сили" са отвратени и настръхнали срещу поредната кофа с помия, изляла се този път върху дама от техните редици. Феновете на политическите им противници с пълно право напомнят, че срещу други дами в политиката помия е изливана - и то нееднократно - от редиците на сегашните възмутени. Песен на депутата Петров - Хазарта, както и скандални обиди и гаври срещу представителки на партия ГЕРБ (прословут цитат на известна журналистка) са с право припомняни като образци на същата простащина - и то проявена от хора с интелектуални и статусни претенции (т.е. - умни, красиви, милозливи и загрижени за бъдещето...)
Вярна е констатацията, че традициите на българския градски и селски фолклор не припознават нито джентълменското отношение към една дама, нито вече всеобщо приетите норми на равенство между двата пола. Оттук, третирането на българските жени, заели публични позиции е често незавидно и отблъскващо. Но тази битова простащина спрямо красивия пол е само единия елемент от обяснението за отблъскващите факти на грубост и унижение спрямо публично известни български жени.
Вторият елемент на това "уравнение" е общата атмосфера на публична омраза и свеждане на всеки обществен проблем до конфликт между конкретни личности, в който няма граници и мяра на приличие.
Омразата и унижението на другия - на опонента - е стара традиция на българския опартизанен публичен живот. Наблюдавал съм начина, по който представители на други народи се изказват за своите житейски и политически опоненти. При това - не задължително във водещи демократични страни. През първото десетилетие на нашия век ходех често до Грузия и водих многобройни разговори с хора от най-различни обществени среди и политически принадлежности. Питаш един грузинец какво мисли за човек, който очевидно е в противниковия му лагер - политически, артистичен, институционален. Всеки - подчертавам ВСЕКИ човек, с когото съм разговарял се считаше за задължен да започне изказването на своето мнение с казването на нещо добро за противника си, преди да започне с позицията си "против" него. "Да, той е образован и способен човек, но ... прекали в злоупотребата с властта си..., с корумпираността си..., с властолюбието си..." Да започнеш с нещо добро е преди всичко белег на добро възпитание. Оттам - то е и белег на изказана убедителна позиция. Защо убедителна? Защото започваш с хубави, позитивни неща за опонента си - и тогава, за "баланс", посочваш важните негативни страни на личността му, на дейността му, на позициите му...
Не зная къде е изчезнала тази елементарна почтеност на възпитанието и тази практичност на нюансираното мнение в България? Съществувала ли е тя въобще? Позоренето на политическия - и на всеки друг - противник е едноцветно и пълно със злост и омраза - дори и да е изказано "спокойно" и уж "възпитано". Отхвърлянето на другия може да бъде публично, може да бъде тайно, може да се реализира като сплетни и клюки, въртящи се "зад гърба" ни. Но във всеки случай и във всяка форма източникът на изригналата злост идва отвътре, от личната лошотия, завист, озлобление... Дори очевидно добри хора се считат за "длъжни" да се изразят "намръщено" за другия, за да спечелят одобрението на собствения си кръг.
В такава среда чалга бисерите на едно шоу или на един рапър са явления с кална стилистика, които обаче се вписват в една по-широка традиция - традицията на охулване и унижение на другия. Няма да намерите добри хора, които да ви управляват. Който и да се опита - влиза в уравнението на "другия". Дори да не краде - говори се, че краде. Дори да работи усилено на позицията си - говори се, че мързелува и "щипе булките" по кьошетата на представителните - или не дотам представителни институции. Направете опит със самите себе си - дайте кредит на доверие на съседа си, на началника си, на подчинения си, на кмета си, на този, който стои срещу вас в многообразни социални ситуации. Ще ви падне черното перде от очите. Ще видите и слънцето, и небето, и многоцветността на света - с неговите добрини и лошотии, с неговите перспективи и ограничения...
Ако го направим по-масово - "песничките" в неравноделен такт или рап речитатив ще ни изглеждат като примитиви, естествено отстраними от обществения живот. Дотогава - ще се смеете на захрачването на противниците си и ще се възмущавате от захрачването на съмишлениците си. Къде е достойнството на подобна "позиция"?
(От фейсбук)
