Големи нетни донори в този смисъл са Северозападът и Югоизтокът
Фрагментацията на българското висше образование е пречка пред международната му видимост
Близо 20% от завършващите висше у нас не се реализират тук
Рейтингът на Times всъщност показва, че Софийският университет е в 5% от най-добрите и има подобрение
Ако се намери формула за обединение между БАН и СУ, ще имаме българска институция в световния топ 1000
Университетът в Гана изпреварва Оксфорд по един показател - кой трябва да е притеснен
Делът на чуждестранните студенти в България се е удвоил за последните 7 г. и продължава да нараства
- От данните на НСИ за преброяването на населението се вижда, че днес имаме най-голям дял хора с висше и средно образование и най-малък с начално и по-ниско в историята. Всеки четвърти днес в България е висшист - 10 пъти повече, отколкото през 1965 г. Какво означава това за системата на българското висше образование, г-н Стойчев?
- Увеличението на дела на висшистите не е изненада. То се дължи преди всичко на масовизацията на висшето образование в страната през последните 30 г. Ние никога не сме имали толкова много висши училища с толкова много места за обучение на студенти, колкото през този период. Това улесни достъпа до висше образование за много голям кръг български граждани, които в предходни периоди не са имали подобна възможност. Трябва обаче да се има предвид, че масовизацията на висшето образование достигна своя предел и оттук нататък
нарастването на дела на висшистите ще става с по-бавни темпове
Данните от преброяването ясно показват, че има забавяне в темпа на нарастването им през последното десетилетие в сравнение с предходното. Очаквам то да продължи.
- Защо въпреки това увеличение на българите с диплома за средно и висше образование работодателите се оплакват от дефицити за кадри?
- Дефицитът на кадри не зависи само от броя на хората с диплома, а и от техния профил. Дълго време профилната структура на българското висше образование не беше съобразена с потребностите на пазара на труда и това създаде видими дисбаланси, при които работодателите се оплакват от липса на кадри, а хората с висше образование се оплакват от липсата на качествени работни места. И към момента близо половината от висшистите, завършили през последните 5 г., работят на позиции, за които не се изисква висше образование. Т.е. въпросът не е в това колко са висшистите, а дали са се обучавали в направленията и специалностите, от които работодателите имат нужда. С реформите в системата на висшето образование през последните десетина години, включително и в резултат на обвързването на приема и финансирането на държавните висши училища с реализацията на завършилите, част от тези дисбаланси започнаха да се преодоляват и профилната структура на висшето образование
започна да се доближава до нуждите на пазара на труда,
но ще е нужно още време и устойчивост на тези политики, за да може системата да се оптимизира.
Дефицитът на кадри, разбира се, зависи и от много други фактори, не само от работата на висшите училища. Ние сме в демографска ситуация, при която хората, които влизат в пазара на труда, са по-малко от тези, които излизат от него поради възраст или други причини. Освен това България е най-бедната страна в един общ и богат европейски пазар, което е фактор за загуба на качествени кадри поради трудовата миграция. На база на наличните данни може да се допусне, че близо 20% от завършващите висше образование в страната не се реализират на националния трудов пазар.
- Все пак данните от преброяването показват ръст на образованите хора в страната. Защо този ръст не води до бърз възход на държавата?
- Ние виждаме нарастване на дела на хората с дипломи. Това не означава непременно, че зад тези дипломи стоят добре подготвени хора, които имат нужните знания, умения и ценности за успешно участие в една икономика с висока добавена стойност и в едно развито общество. Освен от по-голям обхват, ние имаме нужда и от по-високо качество на образованието. По отношение на качеството на образованието в България проблемите остават. Данните от изследванията PISA например продължават да показват, че ние
сме една от страните в Европа с най-ниски нива на функционална грамотност
Ако искаме да видим бърз възход на държавата, освен от разширен обхват и подобрено качество на образованието, имаме нужда и от много други неща, включително от ефективни институции, от върховенство на правото, от по-добър инвестиционен климат, от гаранции, че сме здраво закотвени като част от западния свят, а не се лутаме в геополитическото междуетажие – все неща, които ни липсват. Само разширеният обхват на образованието не е достатъчен за бърз възход на държавата.
- Образователните профили на регионите у нас според данните на НСИ показват голяма концентрация на висшисти в трите най-големи града - София, Пловдив и Варна, и доста по-малък дял в останалите области. Това неравномерно разпределение какви проблеми създава?
- Неравномерното разпределение на висшистите по области не е проблем само по себе си, а е следствие от проблем. Хората с висше образование са съсредоточени там, където има по-качествени и по-добре платени работни места за тях. Тези работни места обикновено са съсредоточени в големите градове, които по правило са и големи университетски центрове. Това обстоятелство в комбинация със състоянието на социалната инфраструктура – наличието на болници, училища и т.н. е една от предпоставките за обезлюдяването на определени райони. От своя страна обезлюдяването прави подобни райони непривлекателни за инвестиции и за откриването на нови и качествени работни места и по този начин се получава порочен кръг. Разкъсването на подобен порочен кръг няма да е лесно и ще изисква целенасочени и системни усилия не само на местната власт, но и на държавата.
- Как кореспондират тези данни с картата на висшето образование, която бе създадена миналата година?
- Националната карта на висшето образование констатира подобен тип регионални дисбаланси, които до известна степен обясняват обезлюдяването на определени райони в страната. Ако вземем за пример Северозападния район, ще видим, че в него живеят над 10% от населението на страната, но в този район се обучават под 3% от студентите. Студентите, които идват от този район са над 20 000, но студентите български граждани, които се обучават в този район, са едва около 3500. Това превръща Северозападния район в най-големия нетен донор на студенти в страната, а това е сериозна предпоставка за обезлюдяване. Т.е.
много хора напускат този район
не само заради липса на подходящи работни места, но и заради липса на възможности за получаване на подходящо висше образование в него. Друг подобен район, който е голям нетен донор на студенти, е Югоизточният, в който живеят близо 15% от населението на страната, но в който се обучават едва около 6% от студентите. На другия полюс като най-голям нетен реципиент на студенти е Югозападният район, в който се намира София. В този район се обучават близо половината от студентите в страната, макар че в него живее под една трета от населението. Евентуално оптимизиране на мрежата от висши училища в страната може да се превърне в предпоставка за частично преодоляване на подобен тип дисбаланси. Една от целите на картата на висшето образование и свързаните с нея политики е именно тази.
- Излезе рейтинговата класация на университетите на Times Higher Education и липсата на български университет в топ 1000 предизвика самосъжалителни коментари. Оправдани ли са?
- Според мен не се е случило нищо необичайно, което да дава повод за самосъжаление. Всъщност фактът, че Софиският университет и Техническият университет - София присъстват в тази класация е повод те да бъдат поздравени, независимо дали попадат в топ 1000, или не. Смята се, че в света има над 25 000 университета. В класацията на Times Higher Education за 2023 година попадат само 1799 от най-добрите сред тях, т.е. около 7% от съществуващите на планетата. Софийският университет и Техническият университет - София, са сред тези най-добри 7%. За Софийския университет дори може да кажем, че попада сред най-добрите 5%.
- В класацията за 2017 г. обаче Софийският университет беше класиран в групата 800+, т.е. тогава попадаше в топ 1000, а сега е класиран в групата от 1201 до 1500 място. Това не е ли влошаване?
- Сравненията с класиранията от предходни години трябва да се правят внимателно, защото броят на оценените институции е различен. През 2017 г. например, в класацията на Times Higher Education са включени само 980 университета, т.е. всички участници в класацията попадат в топ 1000, докато през тази година те са двойно повече - 1799. Т.е. това, че Софийският университет вече не е в топ 1000, а през 2017 г. е бил там, не означава непременно, че се класира по-зле. Дори може да се види известно относително подобрение спрямо останалите включени в класацията университети: през 2017 г. СУ е бил в последния квинтил на класираните университети, т.е. в последните 20% сред тях, докато в класацията за 2023 г. той попада по-скоро в предпоследните 20%, т.е.
СУ на практика се е преместил в по-горна група –
вече не е в последната, а в предпоследната. Освен това, ако погледнете резултатите по отделните индикатори, ще видите, че на практика Софийският университет подобрява представянето си по повечето от тях както в сравнение с 2017 г., така и в сравнение с миналата година. Също така си струва да се отбележи, че през 2017 сме имали само едно висше училище в класацията, а от 2022 г. насам те са две. Има и трето, което е със статут на наблюдател. В този смисъл може да се каже, че по същество има подобряване на представянето на българските висши училища в класацията на Times Higher Education за 2023 г. в сравнение с предходни години.
Ако има някакъв проблем с българското представяне в класацията на Times Higher Education, то той не е в отсъствието на СУ от топ 1000, а е по-скоро в обстоятелството, че има само 2 български висши училища, които изобщо попадат в тази класация – 2 от общо 52 в страната. Т.е. другите 50 остават невидими за подобен род класации или не покриват минималните критерии, за да бъдат включени в тях. Това е още един сигнал, че висшето образование и науката в България са силно фрагментирани. Ние имаме много на брой относително малки институции с ограничени бюджети и човешки ресурси, които като цяло остават невидими и слабо разпознаваеми на глобално ниво. В подобни класации размерът има значение. Пример: единият от критериите за включване в световната класация на Times Higher Education е съответното висше училище да има поне 1000 международно признати научни публикации за период от 5 г. Това ограничава участието на по-малки институции независимо колко добри са те в това, което правят.
Другият структурен фактор, който ограничава шансовете на български висши училища да попаднат в подобни класации, е свързан с обстоятелството, че близо половината от науката в България се прави извън висшите училища – основно в БАН, т.е. половината от научния потенциал на страната не се отчита в подобни класации. Това не е само български проблем. Повечето бивши социалистически държави в Източна и Централна Европа се представят зле в подобни класации. Словакия и Хърватия също са с 0 университета в топ 1000. Големи държави като Полша и Румъния имат по-малко университети в топ 1000, отколкото Гърция, и т.н.
Дори Германия се представя относително зле в подобни класации
– най-добре класираният германски университет е едва на 30-о място. Това е и единственият университет в топ 30 от ЕС. Общо в топ 50 има само 6 университета от страни- членки на ЕС, докато университетите от Съединените щати са 23, а тези от Обединеното кралство са 7. Това, между другото, показва, че методологията на Times Higher Education използва индикатори, които са по-подходящи да оценят силните страни на модела на висше образование, който съществува в страни като Съединените щати и Великобритания, и в по-малка степен моделите, които съществуват в континентална Европа.
- Като споменавате методологията на класацията на Times Higher Education, как ще обясните факта, че един университет в Гана – University of Cape Coast, се класира в топ 400 и изпреварва Софийския университет? И това ли се дължи на спецификите в използваната методология?
- Да, това е добър пример, който показва, че индикаторите в подобни класации имат своите ограничения и резултатите трябва да се интерпретират внимателно. Интересното за споменатия от вас университет в Гана е, че по индикатора за влияние на научните публикации (citations), който е с най-голяма тежест в класацията (30%), той постига резултат от над 99,1 точки, изпреварвайки не само Софийския университет, но и лидера в общата класация Оксфорд, който има само 99 точки. Чудя се кой трябва да е по-притеснен в този случай - Софийският университет, Оксфорд или авторите на класацията? Когато направите класация на университетите само по този индикатор, който има най-голямо значение при оформянето на общия рейтинг, то в топ 10 не попада нито един университет от Европа или Америка, но за сметка на това там попадат 3 университета от Иран. Давам този пример, за да илюстрирам, че подобни световни класации са добра и провокативна отправна точка за размисъл, но резултатите им не трябва да се абсолютизират и е добре да се погледне какво стои зад числата, преди да се правят радикални изводи.
- Все пак подобни световни класации съществуват и тяхното публикуване предизвиква широк отзвук. Какво може да се направи, за да се подобри класирането на българските университети в тях?
- Ако искаме да имаме повече институции, класирани по-напред в подобни глобални рейтинги, прекият и бърз път е чрез консолидация на българското висше образование и наука. За добро класиране в подобни световни класации е необходим мащаб, който може да се постигне чрез обединение между относително големи национални институции или на такива с относително силен научен профил. Това е политика, която, например, от няколко години провежда Франция и която предвижда сливане не само между университети, а и между университети и научни институти и организации. Целта: глобална видимост. В нашия случай, чисто хипотетично, ако БАН получи статут на висше училище и/или ако се намери формула за създаване на някакво обединение между БАН и СУ например, тогава най-вероятно бързо ще имаме българска институция в топ 1000 на Times Higher Education. Човек може да се сети и за други потенциални формули за обединение между български висши училища, които да доведат до по-голяма видимост и по-добро класиране. Допускам обаче, че това не е достатъчен мотив за подобни реформи в България, срещу които обичайно има силна съпротива.
- Ако приемем, че подобни обединения не са на дневен ред, има ли друг начин за по-добро представяне на българските висши училища в глобалните класации?
- По-бавният, но може би по-устойчив начин за подобряване на глобалната видимост на българските висши училища е свързан с увеличаването на броя на международно разпознаваемите научни публикации на нашите университетски преподаватели, както и чрез повишаването на броя на чуждестранните студенти и евентуално преподаватели. В това отношение има и добри новини, които не бива да се пренебрегват и които в бъдеще също може да окажат положително въздействие върху българското присъствие в международни класации като тази на Times Higher Education. В това отношение бих посочил поне три положителни развития през последните години: Първо, научните публикации, създадени от учени в българските висши училища в международните бази данни през последните 5 г., са почти два пъти повече, отколкото създадените през предходния петгодишен период. В страната вече действат стимули, които насърчават българските университетски преподаватели да публикуват в международно признати научни издания, което потенциално ще подобри степента на интеграция и разпознаваемост на българските учени в международното научно пространство. Второ, виждаме, че делът на чуждестранните студенти в България се е удвоил за последните 7 г. и продължава да нараства, като по този показател България на практика е достигнала средните нива, характерни за Европа като цяло, и изпреварва много от страните в района. И трето, през последните една-две години, включително и заради политиките на ниво ЕС, чувствително нарасна броят на съвместните програми, предлагани от български висши училища в партньорство с образователни институции от чужбина. Това са положителни тенденции, които, ако бъдат съчетани с намирането на успешен и приемлив за българските висши училища и научни организации модел за преодоляване на съществуващата фрагментация, биха създали предпоставки за повече видимост и по-добро класиране на българските университети в глобалните рейтинги.
CV
Георги Стойчев е завършил е философия в Софийския университет “Св. КлиментОхридски”
Професионалната му кариера като журналист започва през 1992 г. в БНТ като редактор и водещ на новините
Работил е като редактор и директор на радио “Свободна Европа” в Прага
От 2005 г. е изпълнителен директор на Институт “Отворено общество” - София
Женен, с 4 деца
Ръководител на екипа, който обновява рейтинговата система на университетите в България
