Вили Казасян беше човекът, който ме запозна с широката публика. Даде ми опората да се “втурна” в джаз музиката. С нетърпение очаквам да пея в Пловдив на 5 ноември
- Предстои ви концерт в Пловдив, с който ще се отбележи вашата 70-годишнина. Това ли ще е единственото събитие, посветено на този юбилей?
- Имахме много тъжни дни за всички ни. Майка ми почина през юли и голяма част от времето преди това прекарвах в болницата. Така че нямах никакво настроение за рожден ден. Сега започнаха да идват и хубави моменти. Тъкмо приех нови студенти в музикалния отдел на Близкоизточния технически университет. Тук, в Анкара предстои джаз фестивал от 19 октомври до 16 ноември, в който ще участвам. С нетърпение очаквам и пловдивския джаз фестивал, в който на 5 ноември ще имам концерт.
- Какво ще включите в програмата за Пловдив?
- Доста пъстра ще бъде, ще включва и джаз, и любими мои произведения на Бах, Гершуин и т.н., ще продължи около час.
- Кои са първите неща, на които учите студентите си?
- Първото най-важно нещо е да контролират дишането си, това е предпоставка за правилно и по-дълго изпълнение, защото може да има пасажи, за които да е нужен много дълъг дъх.
- Всъщност никога не съм живяла в Силистра, майка ми от София е отишла да ме роди там, защото баба ми живееше в града и е искала да разчита на помощта ѝ. Но съм прекарвала ваканциите там, къщата е на много хубаво място, с голям двор, имахме куче и котка, което за едно дете е далеч по-интересно от това да седи в София през лятото.
- Запазихте ли къщата?
- Да. Връщам се там и с позитивна емоция, и с тъга, защото една част от фамилията вече не са между живите.
- А какво помните от детството си в София?
- Нашата кооперация е в центъра на София, също с голям двор, много зелен. Дърветата вече са по-високи от сградата. Добре че тогава не е имало таблети, играехме на толкова различни игри, които сами си измисляхме и се награждавахме,
правехме зимни летни олимпиади
Бяхме много креативни тогава, сега, като гледам децата, таблетите и телефоните са непрекъснато в ръцете им. Не умеят да играят.
- Баща ви си е отишъл рано, имали сте силна връзка. Кои са най-ценните уроци, които научихте от него и искате да предадете на дъщеря си?
- Много трудно се преживява такава загуба. Той, както и майка ми, разбира се, много ме подкрепяше в моя интерес към музиката още в детската музикална школа, когато започнах да уча пиано. След това в Музикалната гимназия, Музикалната академия. Беше и мой приятел, който ме съветваше.
- Още като малка пеех в детски хор. Наши познати ни посъветваха да започна да се уча да свиря на пиано, защото е един от основните инструменти. Музикалната гимназия обаче завърших с пеене и реших със същото да продължа и в Консерваторията. Мисля, че намерих правилния път за мен. Но не съм изоставяла пианото. Винаги ми помага при упражненията, сама си акомпанирам.
- Учили сте класическо пеене, защо се насочихте към джаз музиката?
- Слушах много големите певици Ела Фицджералд, Сара Вон. Освен това в джаза има креативност и импровизация, което беше много любопитно за мен. Благодарение на основата, която съм получила през годините, върху хармонията
мога да променям както си искам мелодията,
без да се правят грешки. В джаза винаги музиката е различна, когато импровизираш, мелодията никога не се повтаря.
Освен това аз завърших оперно пеене, но диапазонът ми е по-голям от това, което е необходимо в операта. В джаза мога да използвам целия си регистър.
- Клуб “Операта” ли е първото място, на чиято сцена излизате като професионален изпълнител?
- Да, това беше много привлекателно място, особено за тези, които се занимават с музика. Мои приятели ме поканиха първо да чуем какво се прави там и ми беше много интересно.
- В началото на кариерата си сте били солистка в голям концерт на Бигбенда на БНР под диригентството на Вили Казасян. Това е голям успех за млад изпълнител. С прослушване ли ви избраха, или получихте покана?
- Поканиха ме и Вили Казасян беше човекът, който ме запозна с широката публика. Неговата подкрепа беше много важна за мен. Даде ми опората да се “втурна” в джаз музиката.
- Как се случи участието ви във фестивал в Хюстън през 1981 г., по време на социализма, когато САЩ бяха недостижимо място?
- Поканата дойде от тяхна страна, бяха ме слушали някъде. Много голям фестивал с участници от цял свят. Това беше първата ми крачка към по-голямата сцена. Беше много интересно да видя как се случват там нещата.
Една различна страна и различна публика, за която ми беше интересно как ще реагира. Почувствах се наистина много добре.
- По време на възродителния процес избирате името Сузана Ерова. Как реагира публиката, когато след това отново върнахте истинското си име, имаше ли объркване дали става въпрос за един и същи човек?
- След като си върнах името, в началото на 90-те години, имах покана за концерт в Москва. И докато се подготвях да изляза на сцената, при мен дойдоха техни музиканти и ми казаха: “Вие сте от България. Ние познаваме Сузана Ерова”. Отговорих, че и аз я познавам. (Смее се.) Освен това, заедно с името
промених и външния си вид,
преди това бях с дълга коса, подкъсих я, промених цвета и за хората беше трудно да разберат, че става въпрос за един и същи човек. След фестивала в Москва при мен дойде едно руско семейство, поздравиха ме и ми разказаха, че са слушали Сузана Ерова, имали неин албум и много я ценят. Казах им, че това съм аз. Беше много смешно, защото онемяха и не можеха да асимилират.
На този концерт беше и Путин, който седеше на първия ред. След това имаше коктейл, той беше още женен за съпругата си, бяха заедно, а тя, която ме видя отдалече, се затича към мен, за да ме поздрави. Путин изглеждаше много скромен човек, усмихнат, направи ми впечатление с познанията си в джаз музиката.
- Работили сте с много големи имена на световната музикална сцена. Как ги избирате, когато поканата идва от ваша страна?
- Обичам да пея в по-широк спектър на видове музика и това ми дава голяма свобода. Избирам и музиканти, които имат по-широк поглед.
- Как се запознахте с вашия съпруг Али Динчер?
- Бях поканена на джаз фестивал в Анкара. Докато бях там, пък ме поканиха да отида в парламента, където се запознах с депутати и той беше сред тях. Стисна ми ръката и ми каза няколко думички на български. Направи ми впечатление, че беше много обичан човек. Когато е бил на около 30 години, е бил избран за кмет на Анкара. Направил е много неща за града и когато почина през 2007 г., настоящият кмет
направи огромен парк на негово име,
а в центъра му се издига величествена скулптура в цял ръст на съпруга ми.
- Ходите ли често в парка?
- Да, ходим и с дъщеря ми. Паркът е много обичан и посещаван от хора на всякаква възраст.
- Кога дойде предложението за брак?
- Повече от година след запознанството ни. Тогава страшно много пътувах за концерти. Имаше и такива, които бяха образователни за деца, с тях обиколих цяла България, бяха ми много интересни.
А самото предложение беше, когато бяхме заедно в Истанбул. Предстоеше му събрание, но имаше един-два свободни дни и искаше да ми покаже града. Докато пътувахме, в колата ме попита дали ще се омъжа за него, на английски, за да не го разбере шофьорът. Но всички около нас вече се досещаха.
- Неочаквано ли беше за вас самата?
- Не много, защото бяхме и много добри приятели, допадахме си изключително. Той беше човек с широк поглед, обичаше хората, помагаше на всеки нуждаещ се. Човек с големи букви!
- Защо избрахте да сключите брак в Дания?
- Ако се бяхме оженили в Анкара, щеше да бъде като митинг, а ние нищо нямаше да разберем от нашето лично тържество. Затова избрахме Дания. Имаше покана от Европейския съюз към Турция и Али беше в тази делегация. Посланикът в посолството пък му беше близък приятел и това допълнително наклони везните за решението ни.
- Кои ви станаха кумове?
- Представители на турското посолство там.
- Кои песни обичаше да слуша съпругът ви във ваше изпълнение?
- Той харесваше и джаз, и “Песните на мама”, както кръстих този албум. В него събрах турски народни песни, които малко се знаят. Направих им по-различни аранжименти, с по-съвременно звучене и елементи на джаз.
- И двамата сте били много заети, как успявахте да си напасвате графиците, за да имате време да сте заедно?
- Някак успявахме да намерим време. Обичахме да излизаме сред природата, да похапнем някъде. Майка ми има голяма заслуга за отглеждането на дъщеря ни, защото имаше един период, в който наистина постоянно пътувахме. Дъщеря ни почти беше свикнала с това - сега мама заминава, а татко се връща и обратното.
- Беше ли ви трудно с адаптацията, когато се преместихте да живеете в Анкара?
- Не, преди да се запознаем още, много често получавах покани за фестивали и концерти в Анкара. Не беше чужда страна и обстановка. А и не е проблем за човек като мен, пътувала съм в повече от 50 страни, обиколих и петте континента. Преди 10-ина години пресякох и Полярния кръг, отидох на Северния полюс, което беше невероятно преживяване. Там видях огромните ледени планини как се чупят, как се топят заради човешката дейност. Това тепърва ще нанася огромни щети по цял свят.
- Колко голяма е вече дъщеря ви Суна?
- Навърши 24 г., завърши музикалното си образование с контрабас. По-миналата година участва в майсторски клас на Томас Мартин в Англия, много известен контрабасист, който я накара да заобича този инструмент. Сега отново замина за там.
- Тя пее много добре, няма ли желание да се развива и в тази посока?
- Като беше малка, записахме заедно детски песни в български и турски вариант. Тя допринесе много хубав цвят към изпълненията. Засега обаче се е фокусирала върху контрабаса. Ще видим какво ще покаже бъдещето...
- Къде живеете в момента?
- В Анкара, но половината от годината прекарвам тук, другата половина в България.
За мен няма граница, вдигнала съм я отдавна
Имам и преимуществото, че са две съседни страни, разстоянието не е голямо. Но брат ми живее в Щатите и не може да си позволи като мен да се прибира толкова често.
- И той е свирил на пиано, продължава ли да се занимава с музика?
- Много добре се развиваше, но явно желанието да бъде инженер беше по-силно и сега се занимава именно с това в САЩ от доста години. Виждаме се от ваканция на ваканция.
- Рисувате ли още?
- Отдавна не съм го правила. Музиката ме обсебва, не знам дали бих започнала отново. Навремето ходех на уроци по рисуване и се занимавах предимно с графика. Много обичах да се занимавам с това. Доста картини направих, рисувала съм и мама, татко, брат ми също. Имаше един период, в който се колебаех дали да кандидатствам в Художествената гимназия, или в Музикалното училище. Музиката надделя.
Сега не пропускам изложба на мои приятели художници, стига да имам възможност.
- Искали сте да станете и архитект или да се занимавате с вътрешен дизайн. Сама ли обзаведохте дома си?
- Да, мои са идеите. Иначе съм рисувала и доста сгради, но никога не съм обмисляла сериозно възможността да избера някоя от тези професии. Някой ден обаче отново мога да започна да рисувам.
